Мел Одом
Магическият ръкопис (47)

Четиридесет и четири

Лея стоеше от едната страна на конферентната маса в малката стая, където я отведоха, след като техническият отдел завърши с възстановяването на образите от всички изгорели страници.

Дженкинс беше вкарал рисунките в един файл, а образите на тайния текст — в друг. Беше дал копия и от двата файла на Лира Дариус. Лира беше помолила Лея да я изчака в конферентната зала.

Докато чакаше нетърпеливо, Лея гледаше видеопредаванията, които течаха постоянно върху мониторите по всички стени на стаята. Всички те можеха да замлъкнат с едно натискане на бутон, но така човек имаше достъп до други стаи в комплекса, както и до много улици около „Елис Билдинг“. Някои от тях показваха и близките околности.

Нощта беше паднала над града преди часове. Демоните ловуваха навсякъде.

Докато ги гледаше, на Лея й се прииска Командването да беше заповядало да се разположат оръжия на различни места из Лондон. По едно време това беше част от плана за справяне с демоните. Биха могли да ги убиват от разстояние.

За нещастие тези оръжия щяха да бъдат открити и унищожени почти незабавно след употребата им. А и Командването се тревожеше, че демоните може да намерят начин да проследят безжичната връзка обратно до комплекса. Загубата на оръжията също беше проблем, защото досега не бяха открили начин да ги произвеждат бързо.

Върху един от екраните група Ловци преследваха мъж и момче. Демоните ги настигнаха за секунди. Лея се насили да гледа смъртта им, за да се запечата в ума й защо не бива да показва никаква милост към чудовищата, когато й попаднат пред очите.

После вратата се отвори и Лира влезе.

— Седни — покани я Лира.

— Не искам да седя — каза Лея. — Да седя, значи да остана, а да остана, значи да се забавя. По един или друг начин, трябва да съм на място, където мога да върша нещо полезно.

— Добре. — Лира приседна на ъгъла на масата. Изглеждаше уморена. — Предадох на съветниците си твоето предложение да занесеш копие от книгата „Гоетия“ на тамплиерите…

Лея понечи да възрази.

— … на Саймън Крос — поправи се Лира. — Всички до един отхвърлиха идеята.

Сърцето на Лея се сви. Ти предаде доверието му. Въпреки неуспеха, тя веднага започна да обмисля планове как да свие файловете от компютъра и да се измъкне с тях от комплекса. Никой план не изглеждаше особено лесен, но тя нямаше да се върне при Саймън с празни ръце.

— Аз изтъкнах, че ние въпреки това ще имаме копие на ръкописа, върху което да работим — продължи Лира. — Отговорът им беше, че тамплиерите ще имат преднина пред нас, защото са по-запознати с езика.

— И точно затова трябва да го дадем на Саймън — каза Лея.

— Изтъкнах им същия аргумент. Освен това посочих, че ако не смятаме да те държим постоянно заключена, не можем да гарантираме контрол върху файловете на „Гоетия“.

Лея не каза нищо, но през нея премина тръпка на страх. Беше обучена да се справя със затворничеството. При акция понякога се случваше и това. Но не можеше да си представи, че ще стои заключена, докато Саймън продължава да се бие с демоните и да спасява когото може от жителите на града.

— Знам, че би могла да ми обещаеш да не се доближаваш до тези файлове — рече Лира.

— Никога не бих направила нещо, което е във вреда на организацията — каза веднага Лея, възползвайки се от тази възможност. — Давам ти…

— Спри. — Лира вдигна ръка. — Хубаво лъжеш, но все пак лъжеш. Ще направиш точно онова, което смяташ, че трябва. Натрупала си доста прецеденти в това отношение.

Лея млъкна. Умът й беше зает с търсене на начини да се спаси от затворничеството. Беше обучена да се справя и с това.

— За твое щастие — каза Лира, — моите съветници са само това: съветници. Тук аз взимам решенията и те не подлежат на обсъждане. Затова решавам, че ще ти бъде позволено да отнесеш тази информация на тамплиерите… на Саймън Крос, при условие — да, знам, че не можеш да гарантираш съгласието му, — че ще си разменяме важната информация.

Лея не можа да сдържи усмивката си.

— Престани да се хилиш като малоумна — заповяда Лира с фалшива сериозност. — Току-що ти дадох заповеди, които отново ще те изложат на опасност.

Като възвърна сериозното си изражение, младата жена кимна.

— Слушам, госпожо. Кога мога да тръгна?

— Мислех, че ще искаш да си починеш и да хапнеш някой залък, преди да…

— Простете, госпожо, но съм отпочинала. И мога да ям по пътя.

Тъжна усмивка изкриви устните на Лира.

— Не знам защо, но мислех, че ще кажеш това. Дай си ръката. — Тя протегна своята.

Лея я хвана.

— Готова за прехвърляне — каза Лира.

— Готова — отвърна Лея. Затвори шлема си и видя как на екрана се появи програмата за даунлоуд.

— Прехвърлям.

Трансферът отне няколко минути, защото никой от файловете не беше компресиран. Когато лентата за ъплоуд достигна 100 процента, се чу звуков сигнал. Лея знаеше за ИИ-тата, които управляваха бронята на тамплиерите, но костюмите, носени от нейната група и военните, нямаха такива.

— Не ме карай да съжалявам за това, Лея — каза Лира. — Не крий информация от нас и в никакъв случай не се оставяй да те убият.

— Няма, госпожо.

— Можеш да вървиш. В моторния парк има мотоциклет за теб, както и хранителна дажба, която можеш да изядеш по пътя.

— Благодаря, госпожо.

* * *

Минути по-късно Лея преметна крак през двадесетгодишния мотоциклет BMW R 1200 GS „Адвенчър Ендуро“, който й бяха дали, и завъртя ключа на големия двигател. Ревът му изпълни тесния гараж.

— От Командването казаха, че си свикнала с този мотоциклет — каза дребният механик, докато забърсваше за последен път резервоара с кърпа.

— Свикнала съм — съгласи се Лея.

— Надявам се да ти служи добре.

— Сигурна съм, че ще ми служи, шефе.

— Е, опитай се да го върнеш. Вече си загубила два, а все по-трудно се намират.

Лея огледа моторния парк. В момента тук имаше по-малко превозни средства, отколкото бе виждала някога. Наличността се състоеше от танкове, бронирани коли, джипове и мотоциклети.

— Ще се постарая, шефе — каза тя. После завъртя газта, отпусна съединителя, вдигна крак и се стрелна напред.

* * *

Носеше се през подземен тунел, достатъчно широк за танкове. След четири километра пристигна на пропускателен пункт, обслужван от дузина мъже в същите брони като нейната.

— Лея Крийзи? — попита един от мъжете.

— Да. — Тя се подпря на левия си крак и наведе мотоциклета.

— Специална мисия.

Лея знаеше, че мъжът чете заповедите върху ПД-то си.

— Да.

— Познавате ли местността? — попита мъжът.

Тя извика на дисплея си наложена върху местността карта. Тунелът излизаше в подземен паркинг.

— Да.

— Желая ви безопасно пътуване.

— Благодаря.

Мъжът даде знак на останалите и те провериха мониторите извън фалшивата стена. Когато се увериха, че няма шпиониращи демонски очи, отвориха стената.

Шефът на охраната отдаде набързо чест на Лея.

Тя завъртя газта и се понесе навън през паркинга. След секунди летеше по разбитите лондонски улици, сякаш всички хрътки на ада я гонеха по петите. Понякога наистина си беше така.

* * *

Часове по-късно Лея паркира мотоциклета под едно дърво дълбоко в гората. Взе една от тубите с бензин върху багажника и отвинти капачката. Винаги, когато спираше, това й беше първата работа. Да остане без гориво, докато бяга от демони, не беше приятна перспектива.

После настрои комуникационната си честота на онази, която се следеше от тамплиерската крепост на Саймън, и опита да се свърже с тях. Почти веднага намери Даниел.

— Къде си? — попита Даниел.

— Само на няколко километра от крепостта — отвърна Лея. — Помислих, че е по-добре да ви се обадя, преди да се появя. — Забеляза напрежението върху лицето и в гласа на Даниел още преди аналитичната програма в костюма й да се включи, за да го потвърди.

— Хубаво. Имахте ли някакъв успех с ръкописа?

— Да. Нося копие от него.

Върху лицето на Даниел се появи облекчение и част от изтощението, изписано върху него, се разсея.

— Остани, където си. Имам местоположението ти. Ще пратя отряд да те прибере.

— Мога да дойда и сама.

— За в случай, че имаш компания.

Лея огледа пустата гора.

— Че кой друг ще бъде тук?

— Никой, надявам се. Но просто за всеки случай.

Раздразнение обзе Лея. Изведнъж се почувства по-уязвима в гората.

— Какво става, Даниел?

— Ще ти кажа, когато бъдеш в ръцете ни.

Когато бъдеш в ръцете ни? На Лея не й се понрави как звучи това.

— Кажи ми веднага или ще изчезна, преди някой да е успял да стигне до мен. Къде е Саймън?

Даниел въздъхна.

— Докато те нямаше, Великият магистър Буут го подмами обратно в тамплиерското Подземие. Сега Саймън е негов пленник. Току-що получихме искане за откуп. Или ще отнесем на Буут ръкописа „Гоетия“, или той ще върже Саймън отвън и ще го остави на демоните.

Лея отново преметна крак върху мотоциклета.

— Нареди да ме пропуснат, Даниел. Не искам да чакам ескорта ви. — И запали двигателя.

* * *

От предишните си срещи с Терънс Буут Лея знаеше, че той е един жалък надувко. Не й представляваше трудност да добави към списъка лъжец и интригант. Беше започнала да го презира още от момента, в който го срещна — почти толкова бързо, колкото беше започнала да се доверява на Саймън.

Трудно й беше да приеме, че тези двама мъже имат еднакъв произход и наследство.

Тя се взираше в застиналия образ на Саймън, окован с вериги за един стол в малка стая. Главата му беше клюмнала върху гърдите. Беше или в безсъзнание, или упоен до пълен унес.

Нищо чудно вече да е мъртъв и Буут да е снимал трупа му. — Опита се да забрави, че тази мисъл изобщо й е минала през ума, но това беше невъзможно. — Съсредоточи се върху факта, че той е жив. Ако не е…

Не можа да довърши. Ако Саймън не беше жив, вече беше твърде късно.

Съобщението на Буут беше кратко и по същество. Тя пусна отново последната му част.

Буут стоеше пред видеокамерата в пълно бойно снаряжение. Наличникът му беше прозрачен, за да се вижда лицето му. На заден план седеше Саймън, без броня и с вериги, опасващи гърдите, ръцете и краката му.

— Знам, че ръкописът „Гоетия“ е у вас — каза Буут. — Изпратих хора в санаториума „Ейкхърст“ да го вземат, когато професор Макомбър ми каза за него. Открих следите от вашите деяния. Така че или ще ми предадете ръкописа до утре по изгрев-слънце, или ще оставя Саймън Крос вързан навън като примамка за демоните.

Видеото угасна.

Лея се застави да издиша. Главоболие кънтеше между слепоочията й. Не й се мислеше какво би могло да стане, ако беше получила свободата си по-късно.

— Някой говорил ли е с Буут?

— Аз. — Нейтън седеше в другия край на свързочната зала. Беше умислен и не го свърташе на едно място. — Ако се намирахме в една стая, щях с ритник да му натикам скапаните зъби в скапаното гърло.

— Ако това можеше да върне Саймън, щях да съм изцяло „за“ — отвърна Лея. — Но докато не гарантираме връщането му, няма да предприемаме такъв курс на действие.

— Ако е наранил Саймън, ще го убия.

— Битките се печелят с хладен ум — заяви Вертам от ъгъла. — А не с млади сърца. — Старият тамплиер седеше кротко в дъното на стаята. — Ако лорд Крос е жив, ще го върнем. Ако ли не, ще се погрижим да отмъстим за него.

— Можете ли да се обадите на Буут? — попита Лея.

— Не знаем — отвърна Даниел. — Когато получихме съобщението, не виждахме много смисъл в това. Решихме, че колкото по-малко казваме, толкова по-добре. Не ни се искаше да признаем, че ръкописът не е у нас.

— Кога Буут плени Саймън?

— Рано тази сутрин — каза Вертам. — Преди зазоряване.

— Той защо отиде при него?

— Буут му предложи Флага на честта — рече Нейтън.

— Я ми кажете пак какво е това.

Нейтън й обясни.

— Помолих Саймън да не ходи. Предложих аз да отида вместо него. Но той не искаше и да чуе.

— Защо? — На Лея това решение й се струваше глупаво.

— Защото Буут го изигра — рече Даниел. — Знаеше, че като предложи на Саймън флага на честта, фактически му предоставя възможност да изчисти името си.

— Да го изчисти от какво? — попита Лея.

— От това, че напусна тамплиерите преди шест години — рече Вертам.

— Когато беше в Южна Африка ли?

Старият мъж кимна утвърдително.

— Но аз мислех, че на тамплиерите — или поне на някои от тях — им е позволено да живеят извън Подземието.

— На някои — да — каза Вертам. — Аз бях рибар в продължение на дълги години. Но Саймън напусна не само тамплиерите, а и баща си.

— Точно с това Буут държеше Саймън — рече Нейтън. — И той също го знаеше. Водят се исторически хроники за Ордена, домовете и отделните благородници, които им служат. Никога не е имало по-верен рицар тамплиер от лорд Томас Крос.

— Саймън смята, че е опозорил името на баща си — каза Вертам. — През всичките години, докато Томас Крос беше жив, той не мислеше за това. Вероятно и през ум не му е минавало, че баща му ще бъде убит. Знам, че още му е трудно да преодолее чувството за вина.

— Добре — каза Лея. — Разбирам, че Саймън е имал силна мотивация и е бил уязвим в тази сделка. — В нейното възпитание семейната чест беше непозната идея. Но тя все пак я схващаше в основни линии и знаеше — поне отчасти — що за човек е Саймън Крос. — Това, което искам да разбера, е как така Буут не се е посвенил да наруши предложението си към Саймън? Това не опетнява ли неговата чест?

— Ако Саймън се намираше в добри отношения с тамплиерите — каза Даниел, — определено щеше да е така. Това би било нечувано нарушение на етиката.

— Цели тамплиерски домове са рухвали заради такива въпроси на честта — рече Вертам.

— Ами ако съобщим на всички останали в тамплиерското Подземие какво е направил Буут? — попита Лея.

— Доколкото знаем — каза горчиво Нейтън, — някой от другите лордове или дами е дал идеята.