Мел Одом
Магическият ръкопис (28)

Двадесет и пет

При откриването си през 1897 г., тунелът Блекуол е бил най-дългият подземен проход в света. Не му достигаха двеста метра до километър и половина. Две платна, и двете първоначално предназначени за коне и кабриолети, се простираха едно до друго под река Темза.

Саймън стоеше в сенките на Купола на хилядолетието^[1] и оглеждаше южния вход на тунела. Санаториумът „Ейкхърст“ се намираше в другия му край. Демоните, навъртащи се в района, правеха преминаването под реката опасно.

Обаче на Саймън в никакъв случай не му се искаше да прекосява самата река. Ефектът от Изгарянето личеше ясно върху Темза. През последните четири години реката се свиваше все повече. Сега на много места беше възможно едва ли не да прецапаш водата до другия бряг. Огромни, покрити с ръжда, товарни кораби бяха затънали в калта, наклонени под опасни ъгли. Някои от тях даже се бяха прекатурили.

С пресушаването на реката Северно море беше започнало да навлиза в коритото й. Солената му вода се беше смесила с тази на Темза и я правеше негодна за пиене. Даже животните страняха от нея. Известно време демоните се бяха събирали там, за да ловят плячка, когато жаждата я изкарваше от скривалищата й. Липсата на вода беше прогонила много от оцелелите граждани към околните гори.

Кучешкият остров сега стърчеше от солената река като нос, вместо като полуостров, какъвто беше някога. Едно време там се намираше бизнес комплексът „Кенъри Уорф“ и най-високата обитаема сграда в цял Лондон. Богати и бедни бяха живели там не заедно, а разделени, и се бяха борили с живота.

Сега там не живееше никой. Пожари бяха унищожили повечето домове и административните здания. Офис сградата „Кенъри Уорф“ представляваше изгоряла коруба, в която се бяха заселили няколко демона.

Саймън премести поглед към редицата тамплиери, стоящи зад него. Макар че бе имал известни резерви, позволи на Лея да се присъедини към тях. Някои от тамплиерите също бяха изказали съмнения за присъствието на жената. Саймън се погрижи никой от тях да не бъде избран в неговия разузнавателен екип.

— Готови ли сте? — попита той.

След утвърдителния им отговор извади меча и шипомета си и решително се затича към тунела Блекуол.

* * *

Тунелът не вървеше направо. Кривини и завои създаваха „слепи“ участъци, които забавяха придвижването. Саймън знаеше, че демоните може да се спотайват в очакване зад всеки от тях.

По целия път имаше изоставени коли. Когато демоните пристигнаха, много шофьори бяха останали заклещени под земята. Лежащите наоколо скелети свидетелстваха, че не всички са се измъкнали. Дрехите на много от тях бяха свалени по-късно от други оцелели, изпитващи отчаяна нужда от допълнително облекло.

На мъртвите не беше оставено никакво достойнство. Плъхове щъкаха сред сенките и останките. В сравнение с демоните, тези същества изглеждаха почти като сродни души.

Вече забавил крачка до ходом, Саймън вървеше предпазливо напред. ПД-то разсейваше мрака на мястото със своята способност за нощно виждане. Слухът му бе толкова изострен, че чуваше плъховете, мърдащи сред руините, и ветреца, подухващ през прохода.

Само осемнайсет минути по-късно групата тамплиери стигна до северния край на тунела. Саймън спря и надникна навън към пътя, водещ към източноиндийските докове на север.

Мракът само отчасти скриваше разрухата, причинена на района. Освен руините на „Кенъри Уорф“, къщите по улицата също бяха опустошени.

На Саймън му беше противно да гледа този упадък. Толкова голяма част от историята на Лондон беше запазена или поради сантименталност, или поради необходимост. Преди нямаше друг град като него, а сега беше порутен и на много места изпепелен. Но Лондон, освен това беше град, белязан от множество катастрофи. Бидейки за известно време най-големият град на света, той бе преживял много трудности и промени.

„Когато демоните се махнат — каза си Саймън. — Лондон отново ще се възправи гордо“. Само не знаеше дали той щеше да доживее този ден.

В далечината няколко летящи демона се носеха безшумно в небето. Ала никой от тях не беше толкова близо, че да породи тревога у него. След като провери картата върху ПД-то, той продължи напред и поведе войниците си към тяхната цел.

* * *

Оградата от ковано желязо около санаториума „Ейкхърст“ още стоеше и представляваше мрачно въведение към сградата отзад. Санаториумът бе пететажна постройка. Сивата тухлена фасада излъчваше студено безразличие. Беше място, където Саймън никога не би искал да доведе член на семейството си.

Повечето прозорци бяха избити и зееха като празни очни орбити. Нещо бе изтръгнало украсената с орнаменти порта от пантите й и я беше захвърлило отстрани на входа. От едната страна на портала стоеше охранителна кабинка. Сега там нямаше никой.

Върху проста месингова табела, поставена на арката над входа, бе изписано с готически шрифт името на мястото.

— Както разбирам, няма да влезем през главния вход — рече Нейтън.

— Не. — Саймън огледа оградата. Тя се издигаше на височина три метра и всяка нейна пръчка завършваше с остър шип. Той се приведе, отскочи и премина с лекота на сантиметри над нея.

Приземи се от другата страна с разтворени крака и приклекна, заемайки поза за стрелба, като опря лявата си ръка с шипомета върху дясната китка. Направи го не за по-голяма точност, а за да осигури по-голяма защита на лицето и раменете си в случай на нападение.

Нейтън, Лея, Даниел и другите тамплиери го последваха бързо един след друг. Саймън леко притича до задната стена на сградата.

Макомбър не го знаеше, но клиниката бе затворена две години след като той бе отишъл в парижкия санаториум. След няколко граждански дела корпорацията най-после се бе разорила и всички пациенти бяха прехвърлени на други места. Поради занемареното състояние на сградата и характерните за възрастта й проблеми, никой не бе купил имота и той си стоеше безстопанствен.

Саймън се надяваше това да означава, че всичко, което е било в него, още си е там.

Някой вече бе разбил ключалките на задната врата. Тя стоеше леко открехната.

Като прибра меча си, Саймън бутна вратата със свободната си ръка и я отвори. Влезе вътре. Нощното зрение на бронята прогони мрака.

Вратата водеше в склад, който беше отчасти вкопан в земята. Саймън трябваше да слезе по късо стълбище, за да стигне до дъното. Покрай каменните стени бяха наредени метални стелажи. Не бяха правени никакви козметични ремонти на стените. Те си бяха от гол камък. Тъй като помещението се намираше наполовина под земята, нямаше нужда от друга изолация, освен самия камък.

Подът бе осеян с шишета и туби от силни почистващи препарати. Дрехите, чаршафите и другите неща, които оцелелите можеха да използват, бяха отнесени преди години.

Саймън прекоси стаята и надникна през отворената метална врата. Тя също беше разбита, но драскотините от вътрешната й страна показваха, че който и да я е разбил, го е направил отвън.

— Е, и къде е това скрито стълбище към долните етажи? — попита Нейтън.

— В другия край на сградата — отвърна Саймън. Мина през вратата и се запромъква по коридора. Върху ПД-то му се плъзгаше прозрачна карта на подземната част, в която се намираше. Различно оцветени петънца върху екрана отбелязваха позицията му, както и тази на другите тамплиери и Лея.

— Защо просто не влязохме от другия край на сградата?

— Защото щеше да ни се наложи да разбиваме стена — отговори Лея. — Така вероятно щеше да е по-подозрително.

— Нервни сме, а?

— Съвсем не. Обожавам да се промъквам през лудници посред нощ. Особено когато тук може да има демони, а хората, с които съм, настояват за екскурзоводна беседа.

Нейтън се изсмя и пухтящият звук, който се разнесе по комуникатора, намали леко напрежението на Саймън. Това му напомни, че се намира там с опитни воини. Ако нещо се объркаше, те бяха подходящите хора, с които да се окаже във въпросната ситуация.

* * *

Стълбището по средата на коридора водеше нагоре. Саймън извади миниатюрна камера със самостоятелно захранване от едно от отделенията за багаж на бронята си. Притиснал към стената и пусна в нея заряд статично електричество от костюма. Тя се залепи там.

Една бърза проверка през ПД-то му показа, че видеокамерата работи и е свързана с него и останалите от отряда му. Продължи нататък.

Болничните стаи — макар че той мислеше за тях като за затворнически килии — се редяха от двете страни на коридора. В няколко от тях имаше мумифицирани тела и достатъчно прах, доказващ, че никой не е стъпвал тук от години. Това го обнадежди малко.

Вратата в края на коридора беше заключена отвън. Представляваше правоъгълна плоча от грозен нащърбен метал, по който личаха белези от дългогодишна усилена употреба. Една табелка по средата на вратата гласеше:

САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ! ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!

— Звучи подобаващо мистериозно, нали? — подхвърли Нейтън. — Какво би трябвало да има от другата страна на тази врата?

— Още един склад. — Саймън натисна дръжката и откри, че е заключено.

— Нужен е ключ, за да се заключи това, друже — отбеляза Нейтън. — Кара те да се чудиш защо са си направили този труд, нали?

Така беше и Саймън се замисли върху това само за миг, преди да притисне показалеца на свободната си ръка към ключалката.

— Ключ — каза той.

Моментално нанофлуидът в костюма му впръска една струйка в заключващия механизъм. Върху ПД-то се появи образ, който показваше вътрешното устройство на ключалката, както и навлизането на нанофлуида в нея.

— Ключът е готов — обяви ИИ-то.

Саймън го завъртя и усети как ключалката поддаде. Открехна вратата и пъхна дулото на шипомета в помещението, но не толкова напред, че някой да може да му го отнеме лесно.

Изведнъж някакво слузесто пипало се уви около китката му и дръпна рязко. Докато ИИ-то изкаже предупреждението си, Саймън се помъчи да остане на мястото си. Но беше прекалено късно. Каквото и да го бе хванало, беше невероятно силно. Той загуби равновесие и политна в стаята към чакащата тъмнина.

А в тъмнината нещо огромно се размърда.