Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Магическият ръкопис

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2009

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978–954–26–0659–8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и девет

„Върви предпазливо на това място.“ — Уорън замръзна, щом чу предупреждението на Мерихим в главата си. Прилепи се към стената на извивката на стълбището, водещо към третия подземен етаж на санаториума, и заповяда на скелета също да спре.

— Какво има? — попита Джонас.

В мрака отпред се чуваше дращещ звук.

— Плъхове — рече Джонас. — Нищо повече. Няма за какво да се тревожиш.

— Това място е било затворено дълго време — прошепна Уорън. — Тук долу не е останало нищо, с което да се хранят плъховете.

— Може би не си толкова смел, колкото си мислиш.

Уорън пренебрегна казаното от скелета и тръгна тихо нагоре по стълбището. Надзърна зад ъгъла и забеляза някакво движение в сенките надолу по коридора. Усили още повече зрението си и видя чудовищна фигура, бродеща там.

Съдейки по височината на коридора и предполагайки, че е също толкова висок като предишния, той прецени, че демонът е с ръст около четири метра. Тъй като коридорът беше висок само два, Харгастор бе принуден да върви наведен и да се подпира на ръцете си като маймуна. Тази походка обаче му отиваше. Той беше широк и масивен.

По два рога стърчаха от двете страни на удължената глава на демона и се извиваха леко нагоре като тези на бик. Кожата му беше моравочерна, изпъстрена с алени жилки. Демонът носеше на едното си рамо огромен боен чук. Няколко Мрачни изчадия го следваха по петите.

Първоначалният импулс на Уорън беше да се обърне и да побегне. Нямаше никакъв шанс срещу подобна група. Потърси Наоми и я откри на мястото й. Тя го повика по име, но той я накара да млъкне. Все пак се приготви да скочи обратно през разстоянието, което ги делеше.

— Ако побегнеш, ще те поразя — предупреди го Мерихим.

Уорън със съжаление остана на мястото си. „Можеш да се откажеш винаги когато решиш“ — рече си той. Вкопчи се в тази мисъл.

— Няма да живееш достатъчно, за да съжаляваш за това — предупреди го Мерихим.

Жални писъци отекваха от една килия близо до демона. Две от Мрачните изчадия размахваха палки и млатеха бледите лица, които стояха току зад железните решетки.

— Моля ви — грачеха дрезгави гласове. — Моля ви. Имаме нужда от вода.

— Никаква вода — отвърна Харгастор с гръмовен глас. — Вие сте тук, за да умрете, когато ми е угодно. Искам болката ви да се пропие в тези стени.

Уорън се взря напрегнато в килиите, докато погледът му успя да проникне през тъмнината. Човешкото зрение беше безполезно в мрака и той знаеше, че хората в килията не виждат нищо.

— Харгастор живее заради мъченията — прошепна тихият глас дълбоко в ума на Уорън. — Той не е по-различен от своя господар. Фулагар му е позволил да си взима хора за забавление.

Съдейки по дрехите на четиринайсетте затворници и деветте мъртъвци, лежащи в краката им, всички те бяха от лондонските оцелели жители. Петима от четиринайсетте седяха в дъното на пещерната килия и си пазеха силите. Уорън усети, че те са военни. В града все още имаше малък брой английски полицаи и военни. Те слушаха внимателно казаното от демоните отвън в коридора.

— Хабите си думите — каза тихо един от войниците. — В никой от тези дяволи няма и капка милост.

Харгастор се изсмя и звукът отекна в коридора.

— Имате месо за ядене и кръв за пиене — изтътна той. — По-слабите сред вас умряха и ви оставиха жалките си подаяния.

— Ние не сме канибали — извика една жена.

— Тогава ще умрете по-скоро — рече Харгастор. — А онези, които упорито са решили да живеят, ще се хранят с вас.

Един от военните напсува демона, но повечето от останалите се разплакаха.

— Нека чуя радостния звук на воплите ви — изръмжа Харгастор. Той се заклатушка към решетките, подпирайки се на ръце, и удари по тях с големия си юмрук толкова силно, че вратата закънтя.

— Ти си един грозен звяр — каза военният. — Противен и гнусен. И един ден ще си го получиш. Рицарите ще се погрижат за това.

— Рицарите ли? Искаш да кажеш тамплиерите? — Харгастор изруга. — С тях е свършено. Останали са само неколцина, а и те ще измрат като плъхове, когато ги намерим.

— Те са убивали и по-силни от теб — подразни го мъжът.

Уорън не можеше да повярва, че онзи продължава да говори. Мъжът несъмнено знаеше, че демонът може да го убие.

— Той точно това иска — каза гласът. — Той е воин. Би предпочел да пролее кръвта си в битка, вместо да умре в клетка като животно, определено за заколение.

Този начин на разсъждение изглеждаше чужд за Уорън. Той цял живот се беше борил да оцелее, което означаваше да не привлича вниманието върху себе си.

Само че сега беше тук и трябваше някак да унищожи чудовището пред него.

Харгастор се изсмя и зловещият звук отекна по коридора. После демоните се спряха и почнаха да душат като кучета, опитващи се да уловят миризма.

Уорън отстъпи назад в сенките.

— Той усеща миризмата ви, ваша светлост — прошепна Джонас. По тона му личеше, че се забавлява. — Вие все още имате плът по костите си. И миришете на страх. Дори аз мога да го надуша, макар че нямам нос.

— Млъкни — заповяда Уорън.

Челюстите на Джонас се захлопнаха с тракане. Мрачните изчадия се обърнаха в тяхна посока. Вдигнаха оръжията си в готовност.

— На място — заповяда Харгастор.

Краката на Уорън омекнаха и той се помъчи да се притисне още по-плътно към каменната стена.

Харгастор се затътри бавно, подпирайки се на ръцете си.

— Надушвам те, човеко. Можеш да излезеш от скривалището си. И без това няма къде да бягаш.

Уорън опита да се втурне назад, но не можа. Краката му не искаха да вървят в тази посока.

— Не отстъпвай пред него — заповяда Мерихим. — Ти представляваш мен. Няма да позволя враговете ми да мислят, че съм страхливец.

„Тогава защо не си тук?“ — искаше да попита Уорън. Но само се надяваше, че не си го е помислил твърде силно.

— Аз съм с теб — каза гласът на книгата. — Не си сам. Но той не вярваше на нито един от гласовете в главата си.

— Излез, човеко! — повтори Харгастор още по-настоятелно. — Ако се наложи да те гоня, нещата ще станат много по-тежки за теб.

Преди да успее да се спре, Уорън пристъпи в средата на коридора. Знаеше, че не е движил краката си. Мерихим го беше придвижил. Демонската длан се сви в юмрук.

— Ела при мен! — заповяда Харгастор.

Макар че не искаше, Уорън пристъпи напред. Страхът го тресеше толкова силно, че му се струваше, че ще му призлее. Преглътна надигналата се от стомаха му горчилка и се помъчи да запази концентрацията си.

— Убий това изчадие — заповяда Мерихим. — Нека неговата смърт бъде послание за Фулагар.

— Доведете ми го! — нареди Харгастор. — Ще го убия, за да устроя банкет за тези от затворниците, които искат да живеят.

Мрачните изчадия тръгнаха напред.

Уорън мислеше трескаво. Видя лицата на затворените хора, наредени покрай металната решетка на клетката им. Ако можеше да ги освободи, щеше да си спечели, ако не армия, то поне средство за раздвояване вниманието на демоните.

Съсредоточи се върху ключалката, докато успя да си представи механизма й. Оформи в ума си ковашки чук и удари.

Ключалката на вратата на килията моментално се счупи. Парчета метал иззвънтяха на каменния под.

Уорън замахна напред с демонската си ръка и метна огнено кълбо към първите две Мрачни изчадия. Те пламнаха на мига и почнаха бясно да се въртят в опит да потушат пламъците. Писъците им раздраха тишината в коридора.

— Свободни сте! — изкрещя Уорън, за да набие този факт в главите на затворниците. — Бягайте, спасявайте се!

Не беше сигурен къде ще бягат. Според това, което бе научил за санаториума, никой не знаеше, че подземните етажи съществуват.

Военните накараха другите затворници да станат и ги изтикаха през вратата. Мрачните изчадия веднага се обърнаха към тях. Трима от военните тръгнаха към едно Мрачно изчадие. Демонът стреля с някакво странно изглеждащо червено-сиво оръжие. Червеникаво златните проблясъци, изригнали от него, рикошираха от пода и стените на коридора.

Съществото успя да произведе само няколко изстрела, преди военните да го надвият и съборят на пода. Един от тях бе улучен и направи само две олюляващи се крачки, преди да падне на колене. Хвана се с ръце за гърдите и се опита да извика.

После гръдният му кош се стопи заедно с дробовете. Последваха лицето и главата му, които хлътнаха в гръдната кухина и трупът се катурна напред.

С гърлени ругатни войниците заблъскаха демона в пода и обърнаха оръжието към Мрачното изчадие. Още няколко изстрела проехтяха в коридора. Единият улучи бягаща затворничка, краката й се подгънаха и тя се строполи на земята. Жената закрещя дрезгаво, докато унищожението, причинявано от оръжието, не й донесе безсъзнание или смърт.

Паникьосан, Уорън се хвърли на земята. Един изстрел мина на сантиметри от него, преди да изчезне надолу по коридора.

— Дръжте ги! — заповяда Харгастор. — Не им позволявайте да се измъкнат!

Три Мрачни изчадия се втурнаха напред.

Двамата мъже, борещи се с Мрачното изчадие, стреляха няколко пъти в своя противник. Демонът изпищя яростно и замахна с ноктестата си лапа, която раздра лицето на единия човек, превръщайки го в кървава маска. Мъжът залитна назад, но демонът не живя достатъчно дълго да види победата си. Енергийните заряди го превърнаха в кипяща протоплазма, която потече по костите му.

Мъжът, който бе сграбчил оръжието, стреля по най-близкото Мрачно изчадие и улучи демона в главата. Тя моментално се изду като балон, а после хлътна във врата му. Вече мъртъв, демонът залитна и се просна на земята.

Преди военният да успее да използва оръжието отново, две Мрачни изчадия стреляха от упор в него. Изстрелите прогориха дупки в тялото му, преди той да рухне на пода. Другият мъж избърса кръвта от очите си и се хвърли към оръжието. Успя да го вдигне, но преди да стреля, други изстрели го улучиха.

Харгастор се обърна към Уорън.

— Ще си платиш за неудобството, което ми причини, човеко. Ще те даря с бавна и мъчителна смърт.

— Ставай! — каза гласът в главата на Уорън. — Ставай или ще умреш на колене.

Три Мрачни изчадия се приближиха към него, докато той се надигаше на крака.

* * *

Саймън водеше групата надолу по спираловидното стълбище, изсечено във варовика. ПД-то разсейваше сенките наоколо. Когато стигнаха дъното, коридорът се простираше в двете посоки.

— Някакви предположения накъде да тръгнем? — попита той.

— Не — каза Нейтън. — Човекът, който е направил онази рисунка, може би не е знаел. Или пък е бил объркан.

— Бихме могли да се разделим — предложи Даниел.

— Не — казаха едновременно Лея и Саймън.

— И на мен идеята не ми допада особено — призна Даниел. — Но си помислих, че така ще имаме възможност да покрием по-голяма площ.

— Ще вървим заедно — каза Саймън. — Каквото и да има тук долу, то е чакало дълго време. Може да почака още малко. — Той избра прохода вдясно с мисълта, че така стената ще прикрива слабата му страна.

Тук по пода имаше още скелети. Личеше си, че повечето от клетките са били обитавани. Мумифицирани трупове лежаха проснати от другата страна на железните решетки.

— Дори не са се опитали да изведат тези хора оттук — каза тихо Даниел.

— Семействата им са плащали, за да ги държат затворени — рече Нейтън. — Нали не смяташ, че биха ги поискали обратно само защото санаториумът се затваря?

— Някой разбрал ли е изобщо какво прави персоналът на санаториума с тези хора?

— Не знам — отвърна Саймън. — В никое от изследванията, които прегледах, не се споменаваше за това.

— Изглежда сме си имали достатъчно зло тук и преди да дойдат демоните — рече Даниел.

Никой не й възрази.

* * *

Глас, който без съмнение беше демонски, отекна напред в прохода. После човешки глас извика на други да бягат и да се спасяват. Крака зашляпаха по камъка и уплашени викове отекнаха в празното гърло на коридора.

Саймън махна на другите да заемат отбранителни позиции. Те се намираха в гъста формация двама на двама. Саймън и Нейтън коленичиха, положили мечовете напряко на коленете си и хванали в ръце шипометите. Даниел и още един тамплиер застанаха зад тях, така че да могат да стрелят над главите им.

Това беше тактика за близък бой, предназначена за разбиване на фронтална атака.

— Защитете тила — рече Саймън. — Изтеглете се назад до стълбището и пазете пътя отворен. Помнете, че този коридор е с форма на пръстен.

Двама тамплиери се отделиха и затичаха обратно в посоката, откъдето бяха дошли. Саймън следеше позициите на всички върху ПД-то.

— Идентифицирах единия от гласовете — уведоми го ИИ-то на костюма.

Това изненада Саймън. Той не беше разпознал нито един глас, но знаеше, че ИИ-то пази информация за всички, с които някога е имал контакт.

— Покажи на екрана — нареди Саймън.

— Той се казва Уорън. Не знам дали това е името или фамилията му. — ИИ-то изкара върху дисплея един блед образ.

Саймън не позна младия чернокож мъж на екрана.

— Не го познавам.

— Срещал си го преди — каза ИИ-то. — Когато се опитваше да вземеш чука на Балекор.

Тогава Саймън си спомни за мъжа. Беше отсякъл ръката му, когато онзи призова един демон да ги убие. Кошмарът с отсичането на ръката беше само един от многото, които преследваха Саймън в сънищата му. Той беше изненадан да разбере, че човекът е още жив.

Онази нощ бяха взели чука на Балекор и се бяха измъкнали. Повечето. Сега оръжието се намираше в тамплиерското Подземие. Или поне се беше намирало там, когато Саймън го видя за последно.

Но какво правеше този човек тук сега? За последен път Саймън го бе видял в нощта, когато мъжът — Уорън — се опита да го убие на платформата на влака преди четири години. Саймън беше сигурен, че кабалистът е умрял в реката онази нощ.

Иззад извивката на коридора се появиха сенки. Дори и с усиленото си от ПД-то зрение той не можеше да различи дали са демони или хора.

— Задръж! — нареди спокойно.

В следващия миг видя, че са хора. Бяха четирима и бягаха да си спасят живота. Но по петите ги гонеха Мрачни изчадия.

Нейтън изруга.

— Стани! — заповяда Саймън. — Ще пропуснем хората и ще задържим демоните. — Той се затича напред и вдигна шипомета, докато приближаваше към бягащите хора.