Мел Одом
Магическият ръкопис (44)

Четиридесет и едно

Времето се забави, когато сетивата на Уорън превключиха на по-висока скорост. Докато камшикът се приближаваше, той забеляза, че е изплетен от дълги и тънки змиеподобни демони. Всички те бяха зейнали и зъбите им блестяха. Мерихим не помръдна.

Като знаеше, че не може и да се надява да избегне камшика, Уорън вдигна демонската си ръка и пристъпи напред да пресрещне удара. Улови камшика на няколко сантиметра от бодливия му край. Няколко от сплетените демони впиха зъби в ръката му. Огнена отрова се вля във вените му.

Кнаарл изруга и дръпна камшика обратно. Демоните, впити в ръката на Уорън, се пуснаха и се извиха, за да атакуват истински. Плъзнаха се нагоре по ръката му и се насочиха право към лицето.

Първият инстинкт на Уорън беше да побегне.

— Недей — каза гласът. — Ако демоните не те довършат, усилието само ще изпомпи по-бързо отровата до сърцето ти. Ако това не те убие, Кнаарл или Мерихим ще го сторят. Бий се с тях. Ти притежаваш силата.

Уорън се стегна и улови мистичните сили, кипящи в него. Прогони горещината от тялото си и усети как костите му изстиват. Но когато тази горещина докосна въздуха извън кожата му, се превърна в нажежен до бяло пламък, който изпече пълзящите змиедемони до сива пепел. Той се отърси и пепелта се посипа от него като сняг.

— Добре — каза гласът. — Много добре.

Уорън се втренчи в приближаващия се демон и отново се концентрира. Когато Кнаарл замахна пак, той пристъпи встрани и камшикът премина на сантиметри от него. Уорън протегна ръка и вдигна един празен сандък, претършуван от Мрачните изчадия.

Кнаарл отдръпна камшика и го размаха отново.

— Ще хвърлиш това по мен ли, човече?

Уорън го направи с бързо движение. Кнаарл вдигна лениво ръка, сякаш щеше просто да отбие сандъка настрани. Вместо това обаче само на метър-два от противника Уорън разби сандъка на остри трески.

Дървените шрапнели пробиха дебелата кожа на демона на няколко места. Повечето трески отскочиха, защото не бяха достатъчно тежки, за да проникнат през нея, или защото я удариха под кос ъгъл. Но дузина други се забиха в лицето и горната част на тялото на Кнаарл. Едно от трите черни очи получи пряко попадение и от него надолу по лицето на демона покапа кръв.

Кнаарл изрева от болка и ярост, докато изтръскваше с ръка дразнещите трески. Изплющя с камшика си към Уорън толкова силно, че част от змиедемоните се откъснаха от края му. Няколко Мрачни изчадия грабнаха мечовете и брадвите си и се затичаха към Уорън.

Действайки бързо, той използва силата, за да запрати още няколко сандъка — някои празни, а някои пълни — към Мрачните изчадия. Изстрелите на енергийните им оръжия улучваха стените и образуваха локви с киселинна отрова или подпалваха огньове. Неколцина от изчадията паднаха.

Уорън се обърна и побягна назад по виещото се стълбище към горната стая. Когато стигна до площадката, сви към ъгъла, където се намираха египетските артефакти. Изля поток мистична енергия от себе си, докато слушаше стъпките и шума от плъзгащи се люспи, които го следваха.

Когато Мрачните изчадия стигнаха до стаята, египетските мумии вече излизаха от саркофазите си. Съживени от тъмните сили на Уорън, те се нахвърлиха срещу Мрачните изчадия със свирепа решителност.

Подът бързо се покри с късове съсухрена плът, кости и пропити с натриеви соли ленени превръзки, щом мумиите започнаха да се разпадат. Но Мрачните изчадия също падаха, поваляни от тях.

Двете останали очи на Кнаарл пламтяха, когато той влезе в стаята и затърси Уорън. Щом изнесе камшика си назад, Уорън запрати вълна от пламъци, която обля демона и близките Мрачни изчадия. Мумиите лумнаха като факли и подпалиха и демоните.

Кнаарл отстъпи назад, щом огнените езици го обвиха и прогориха кожата му. Камшикът му се разпадна, защото змиедемоните се разплетоха и изпопадаха по пода. Там се подпалиха и така и не успяха да се измъкнат от пламъците.

Зад Кнаарл Мерихим стоеше и гледаше. Уорън не можеше да каже какво чувство е изписано върху лицето на демона. Вниманието на Мерихим беше раздвоено между Уорън и Кнаарл.

— Мерихим знае, че ставаш по-силен — каза гласът. — Това го безпокои.

— Не мисля, че е искал да умра — рече Уорън.

— Не, но нямаше да е изненадан.

— Тогава кой щеше да му върши мръсната работа?

— Мерихим никога не разчита само на една стратегия — каза гласът.

Докато Уорън се мъчеше да проумее какво значи това, Кнаарл се измъкна от пламъците и се хвърли към него. Демонът измъкна закривения меч иззад рамото си. Сребрист огън заблестя по острия като бръснач ръб. Кнаарл сякаш се изстреля напред.

— Сега — подкани го гласът. — Удряй сега, докато той мисли за пламъците и раните му от треските още са отворени.

Уорън бръкна в джоба на палтото си и измъкна стъклената сфера, която беше приготвил под напътствията на гласа. Тя беше пълна с оранжево-бяла пяна, в която плуваха три тъмносини форми, наподобяващи върхове на стрели. Всяка от тях имаше по едно око и тънка, покрита с шипове опашка, два пъти по-дълга от самите тях.

Гласът ги беше нарекъл сърцерези и твърдеше, че Кнаарл ще е уязвим за тях. Уорън се надяваше това да е истина. Той хвана сферата в дланта си и я метна напред.

Тя изсвистя във въздуха. Кнаарл видя снаряда твърде късно, за да го избегне. Сферата удари демона точно под ключицата и силата беше достатъчно голяма, за да го отхвърли назад. Горната част на тялото му се олюля върху навивките на долната и за момент изглеждаше, сякаш ще падне. Той се подпря с една ръка, за да се закрепи.

Сферата се пръсна и освободи съдържанието си. Стъклото се заби в кожата на демона. Оранжево-бялата пяна потече по гърдите му. Сърцерезите се понесоха по пяната и всеки от тях намери сред раните, нанесени от дървените шрапнели, отвор, през който да проникне в тялото му. Заострените им тела изчезнаха почти мигновено.

— Не! — изрева Кнаарл. Паника изкриви лицето му. Той изпусна меча си и заби нокти в раните, мъчейки се да стигне до сърцерезите, докато те потъваха все по-надълбоко.

Мерихим се взираше в Уорън.

Кнаарл успя да измъкне един от демоните-сърцерези от тялото си. Онзи запляска между окървавените му пръсти, преди да бъде изкормен с нокът.

Останалите два сърцереза обаче му се изплъзнаха. Според онова, което бе разбрал Уорън, докато ги призоваваше и ги затваряше в сферата, сърцерезите се забиваха във вените на демона и оставяха кръвта да ги отнесе до сърцето му. Щом се озовяха вътре, наежваха покритите си с шипове опашки и нарязваха сърцето на късчета.

На Кнаарл му отне дълго време да умре. Демонът рухна в агония и остана да лежи на една страна, докато кръв шуртеше от носа и устата му. Скоро тя изпълни дробовете му и той затрепери за кратко, преди да се отпусне неподвижно.

* * *

Когато всичко свърши, Уорън закрачи сковано през обгорелите и разкъсани тела на Мрачните изчадия. Три мумии все още стояха прави. Още една, на която й липсваха и двата крака, се подпираше на ръце.

Той махна с ръка и ги освободи. Те рухнаха на купчини на земята като марионетки с прерязани конци.

Двете очи на мъртвия Кнаарл се взираха невиждащо. Дървената треска все още стърчеше от третото.

Страхувайки се от демоните-сърцерези, Уорън остана далеч от трупа на демона.

— Много си научил — рече Мерихим.

Без да знае как трябва да отговори, младият мъж се обърна към демона и каза:

— При задачите, които ми възложи, нямах избор.

— Откъде разбра за тези демони?

— От кабалистите — за миг Уорън си помисли, че Мерихим ще оспори лъжата.

— Няма — обади се гласът. — Той все още има нужда от теб.

Уорън се надяваше да е така. Иначе щеше да умре в следващия миг.

— Дори сега Мерихим може би не е в състояние да те убие — каза му гласът.

„Може би не е — повтори си Уорън. — Но няма гаранции“.

— Поне не е сигурно.

Уорън мълчаливо призна това, но все пак коленете му се тресяха.

— Остава още един от помощниците на Фулагар — каза Мерихим.

— Токлорк — рече Уорън. Щом назова името на демона, в него се размърда смътно чувство. Когато се съсредоточи, той усети придърпване в една посока.

— Да — каза Мерихим. — След като двама от васалите на Фулагар са мъртви, ще е по-лесно да намерим третия.

— Мисля, че мога да го открия.

— Ще можеш — каза гласът. — Аз ще ти помогна.

Мерихим изрита мъртвия демон. Един сърцерез се стрелна от неподвижната плът на Кнаарл и се понесе към крака му. Почти лениво, Мерихим вдигна тризъбеца си и стовари дръжката му върху малкия демон. Прикова го към пода и го размаза.

— В известен смисъл Токлорк ще е по-трудно да бъде убит — заяви Мерихим. — Той е автомат, оръжие, създадено в ковачница, родено от стомана, а не от плът и кръв.

— Ще намеря начин — обеща Уорън.

Мерихим го изгледа.

— Ти се оказа пълен с изненади.

Младият мъж кимна. Знаеше, че би се почувствал доволен, ако не беше толкова уплашен. Похвалите бяха рядко нещо в живота му.

— Това не е непременно хубаво — рече демонът. Уорън с неохота склони глава.

— Просто се опитвам да служа. Искам да живея.

— Не се съмнявам в това, но вие хората сте коварно племе.

Бледосин кръг се отвори във въздуха над мъртвите очи на Кнаарл и в него се оформиха чертите на Фулагар.

— Още един от твоите роби изстива в лапите на смъртта — подразни го Мерихим. — Искаш ли да го оплачеш? Или предпочиташ да прекараш времето си, треперейки от страх за своята наближаваща смърт?

— Ти си истинска напаст, Мерихим. Дори сега, когато трябва да действаме заедно, защото Изгарянето на този свят е още в съвсем ранен етап и рискът си остава голям, ти продължаваш да мислиш само за собствените си желания.

— Ако бях получил онова, което заслужавам, можех да мисля за други неща. Но несправедливостта, която ми беше причинена — поради твоята намеса, — ме е обсебила изцяло.

— Ти заслужаваш само дълга и мъчителна смърт. Иска ми се да можех да ти я причиня сега, а не чак когато станеш прекалено нагъл.

— Тъмните повелители и Първородните няма да предприемат нищо срещу мен, докато не посегна на демон от моя собствен ранг. Ето защо ти си имаш твоите пионки, а аз — моите.

— Можеш да ме нападнеш — каза Фулагар. — Аз съм по-висш от теб и съм честна плячка в стремежа ти да се превърнеш в Тъмен повелител.

— Такъв е редът в демонската йерархия — прошепна гласът в дъното на ума на Уорън. — Демоните не могат да нападат демони от същия ранг или по-нисък — освен ако не са безмозъчни животни, като Ловците или с ограничена интелигентност, като Мрачните изчадия и гремлините. Но могат да нападнат тези над себе си и да се опитат да заемат тяхното място. Първия е постановил така, за да управляват само онези демони, които са достатъчно силни за целта. Разбира се, когато по-низш демон опита нападение и не успее, защитата му срещу по-високите рангове не важи. Освен това на демоните е разрешено да използват за уреждане на съперничеството си свои пионки, без самите те да участват, защото така залогът е по-малък.

„Оцеляване на по-приспособения — помисли си Уорън. — Това е основното правило при хищниците“. И то предпазваше демоните от пълно самоунищожение.

— Като му дойде времето, ще те нападна и ще те убия — обеща Мерихим. — Но не преди да бъдеш лишен от защитниците си. Ако те нападна, докато те още са живи, ще ги призовеш на помощ.

— Ако някога изобщо събереш кураж да ме нападнеш — рече Фулагар, — няма да ми се наложи да ги призовавам. Ще взема главата ти сам.

— Кажи на Токлорк да се пази. Скоро ще дойда за теб. — Мерихим махна с ръка и тялото на Кнаарл се пръсна на обгорели въглени. Уорън така и не видя огъня, който го изгори. Бледосиният кръг с образа на Фулагар изчезна.

Страхът на Уорън нарасна. По-рано не беше сигурен дали Фулагар знае кой е убил един от васалите му и че Мерихим е отговорен за това. Сега вече нямаше съмнение.

Мерихим се обърна към него:

— Отсега нататък ще трябва да бъдеш внимателен. Не искам да умреш, преди да си приключил със задачата, която ти възложих.

„Ами след това?“ — зачуди се Уорън.

— Не се тревожи за това сега — каза му гласът. — Дотогава ще можеш да се грижиш за себе си.

Той не вярваше на това. Само се надяваше, че дотогава ще намери изход от настоящата си ситуация. Но сега беше набелязан от Фулагар.

Мерихим вдигна ръка и разсече въздуха, за да отвори проход към някакво друго място.

— Намери Токлорк.

Уорън кимна.

— А когато го намериш, го убий. След това аз ще се погрижа за Фулагар. — Мерихим пристъпи в дупката, която бе прорязал във въздуха, и изчезна.

— От другата страна на този процеп има някой друг — каза гласът.

Уорън също усети това. Опита се да надзърне през процепа, но не успя да види нищо. Все пак остана с впечатлението, че от другата му страна стои същество със същите психически способности, каквито той започваше да развива.

Съществото в другия край на процепа беше младо и женско. Притежаваше голяма сила, но беше непохватна. Освен това му се струваше позната. А после процепът изчезна.

— Усети ли я? — попита гласът.

— Да.

— Видях, че я познаваш.

— Може би. — Уорън не беше убеден в това. Изненада се колко го обезпокои мисълта, че Мерихим разчита и на някой друг. Разумната реакция беше да е щастлив. Щом имаше някой друг, значи самият той би могъл да избегне гнева на демона.

Или може би той вече разполага с мой заместник. Уорън понечи да се обърне и да си тръгне.

— Почакай — помоли го гласът. — Има нещо, което Мерихим не забеляза.

— Какво?

— Погледни меча на Кнаарл. Там, на дръжката. Уорън се приближи до меча и го вдигна. Оръжието беше прекалено голямо, за да може да го използва той — или който и да било човек. Огледа дръжката, инкрустирана със скъпоценни камъни, които вероятно щяха да струват цяло състояние, ако светът все още беше същият като преди отварянето на Адската порта. Но сега консервите с храна и бутилките с вода бяха далеч по-ценни от диамантите или рубините.

Дръжката беше обвита със златна нишка, която почти скриваше тайника в меча. Ловките пръсти на Уорън го откриха след кратко търсене. Докато беше в приюта, се бе научил да открива всякакви тайни и скривалища, за да се сдобива с пари и други нужни му неща.

Отделението беше заключено с механизъм от три пръстена, които трябваше да се подредят. Уорън завъртя пръстените и чу прещракването от отварянето на ключалката. Когато плъзна капака встрани, видя вътре три зъба. Бяха големи и триъгълни, остри наглед, плоски и мътно зелени. Той с усилие вдигна меча на рамо и ги изтръска в дланта си.

— Кнаарл ги е намерил — прошепна невярващо гласът.

— Това ли са драконовите зъби?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Защото съм чувал да ги описват. И защото чрез теб мога да усетя мистичната енергия в тях.

Уорън знаеше, че зъбите притежават сила. Усещаше я в тях.

— Откъде са дошли драконите?

— Принадлежали са на друг демон, който е живял тук в продължение на хиляди години. Казвала се е Лилит.

— Първата жена на Адам — прошепна Уорън, спомняйки си старите истории, които беше чел в окултните книги, изучавани от майка му. — Смята се, че тя е била майката на вампирите, демоните и злите твари.

— Такава е била — каза гласът. — И нещо повече.