Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Магическият ръкопис

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2009

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978–954–26–0659–8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осем

Скелетът сключи костеливите си ръце около гърлото му и започна да стиска. Черни петна затанцуваха пред очите на Уорън. Той едва не загуби съзнание от шока и внезапната болка. Демонската му ръка се вдигна едва ли не по собствена воля и плесна скелета по черепа.

— Назад! — изграчи Уорън през нараненото си гърло.

Трептящата сила отхвърли съществото и го накара да пусне шията му. Уорън вдиша дълбоко и чу как въздухът изсвири в дробовете му. Отстъпи назад, щом скелетът отново скочи към него.

Този път веригата около глезена на създанието го спря.

— Уорън, добре ли си? — попита Наоми.

Той си пое още веднъж дъх, преди да отговори.

— Добре съм. Разкарай се от главата ми и ме остави да работя. Ще те повикам, ако ми потрябваш.

С упорита целеустременост скелетът се хвърляше отново и отново към него. Голите длани и костеливите пръсти на немъртвото същество тракаха като голи зимни клони при силен вятър.

— Не стой толкова далеч, момко — изръмжа скелетът. Тъй като нямаше дробове или ларинкс, това беше доста впечатляващо. — Ела по-наблизо.

— Аз ти дадох нов живот — каза Уорън. От говоренето го болеше. — Ще ми се подчиняваш.

Скелетът пак скочи.

Уорън махна с ръка и още една вълна от трептяща сила блъсна създанието и го отхвърли обратно в пещерата, където беше умряло. Преди скелетът да успее да се изправи, той махна отново. Този път свободната част от веригата се уви около скелета и прикова ръцете към тялото му.

Скелетът изруга свирепо.

— Как така можеш да мислиш и да говориш? — попита Уорън. През последните четири години беше съживявал десетки зомбита, които да изпълняват повелите му. Повечето му бяха служили като стражи и бяха унищожени от демони или от рицарите.

— Както съм го правил винаги — отвърна скелетът.

— Откога си тук?

— Откакто доктор Федърстоун нареди да ме затворят през 1923-а. — Скелетът прекрати опитите си да се освободи. Силата му не можеше да се мери със стоманената верига.

— Имаш ли си име?

— Разбира се, че имам. Нося името на баща си — кокни[1] акцентът на скелета сега си пролича малко.

— И как ти е името? — попита Уорън.

Скелетът се поколеба за миг, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Джонас.

— Какъв беше тук, Джонас?

— Известно време бях пазач.

Това отговаряше на чувството за власт, което беше усетил Уорън.

— И как така стана пациент?

— Искаш да кажеш затворник.

Уорън не отвърна.

— Доктор Федърстоун реши, че не му харесва как си върша работата. Обвини ме, че… се възползвам от някои пациенти.

— Така ли беше?

Скелетът Джонас вдигна рамене и после ги отпусна. Веригата издрънча при този жест.

— Може би с няколко. Някои от жените, които докарваха на това място, бяха хубавки. И не бяха толкова дружелюбни, колкото би трябвало.

Уорън усети в него да се надига отвращение.

— Докато съм тук, ще ме приемаш като свой господар.

Джонас смъкна въображаема шапка и костите му изтракаха при движението.

— Разбира се, ваша светлост. Какво ще ви е угодно? — Гласът му беше саркастичен.

— Ти познаваш това място.

— Разбира се. Прекарах голяма част от живота си тук, а изглежда, и още по-голяма част от смъртта.

— Ако ме измамиш, ще направя нещо повече от това просто да те убия отново.

— И какво точно ще направите, ваша светлост?

— Ще те оставя тук в това състояние. Жив. И прикован в тази килия.

Джонас ритна с крак и пробва брънките на веригата.

— Не мисля, че тези окови ще ме задържат вечно.

— Изборът е твой. Но не се бави много.

— Тогава добре, ще дойда с вас и ще ви бъда водач, ваша светлост. Само си пазете гърба.

Уорън махна с ръка към оковите. Металният обръч завибрира и се пръсна на парчета.

— Брей, на това му се вика готин номер. Къде го научихте?

— Мислех, че ще сметнеш връщането си към живота за по-удивително.

Джонас изгледа Уорън с безизразния си червен поглед.

— А кой може да каже дали просто не съм си почивал тук и не съм чакал пристигането ви, ваша светлост?

Уорън изтръпна от тази мисъл. Ако скелетът само беше оживял, това би било очаквано. Когато Кели умря, тя беше загубила и малкото индивидуалност, която имаше приживе. Уорън беше чувал истории за немъртви, които били нещо повече от просто съживени. Много от тях запазвали личностните си качества. Но никога досега не беше виждал такова нещо.

— Къде искате да отидете, ваша светлост? — попита Джонас.

— Нагоре — отвърна Уорън.

— А какво търсите? — Джонас се завъртя на костеливата си пета и тръгна напред. Очевидно нямаше проблем да вижда в тъмното.

Уорън го последва.

— Една книга.

— Това е хубаво. Защото съкровищата винаги са ни били кът. — Скелетът се изкикоти на собствената си шега.

* * *

Стаята, която Саймън търсеше, се намираше от лявата страна на кръга на втория етаж. Стигнаха дотам без спирания или инциденти. Докато вървеше, Саймън поставяше миниатюрни камери по стените и тавана. Образите, които те предаваха, му осигуряваха непрекъснати припокриващи се зрителни участъци.

Доколкото можеше да определи, в изоставения санаториум нямаше друг, освен тях. Изглежда, Макомбър беше удържал на думата си да не казва на Буут или на някой от останалите тамплиери за ръкописа.

Месингова табелка, прикрепена към каменната стена над вратата на пещерата, я обозначаваше като 213.

— Тринайсет, а? — попита Нейтън. — Аз не съм особено суеверен, друже. Знаеш го. Но трябва да призная, че това число не ми харесва. Два пъти по тринайсет, това е лош късмет за всеки.

— Просто се радвай, че не е на третия или четвъртия етаж — отбеляза меко Даниел.

— Е, в такъв случай става — отвърна Нейтън.

Няколко от тамплиерите се изсмяха.

Саймън изпробва вратата и откри, че е заключена. Строши катинара, като го стисна с бронираната си ръкавица, а после пусна парчетата. Те издрънчаха на пода. Вратата се отвори със скърцане.

— Сигурен ли си, че това е мястото, друже? — попита Нейтън.

— Да — отвърна Саймън. Вдигна ръка и пусна фенерчето на дланта си, като превключи дисплея в режим на усилване на светлината.

Вътрешността на пещерата стана ярка като ден. В дъното й върху нисък, прояден от плъховете сламеник лежеше облечен в дрипи скелет. Саймън не се и съмняваше, че на времето тази постеля е гъмжала от насекоми.

— Кой е бил той? — попита Лея.

— Казвал се е Марсел Дювалие — отвърна Саймън. Коленичи и огледа мъжа.

Тялото не беше нищо повече от парчета кожа, увити около купчина кости. Лицето представляваше зловеща, лошо нагласена маска, която бе посивяла и изглеждаше толкова тънка, че човек би могъл да чете през нея.

— Какъв е бил? — поинтересува се Даниел.

— Учен. Лингвист като Макомбър. — Саймън посегна надолу и хвана една от ръцете на мъртвеца. — Но и малко повече от това. — Той разпери дланта му, за да могат всички да я видят.

Марсел Дювалие имаше шест пръста на дясната си ръка.

* * *

— Това вродена малформация ли е, друже? — попита Нейтън в последвалата тишина. — По шест пръста на ръцете и краката. Случвало се е често сред кралските особи поради вътрешносемейните бракове. Генетичният запас е обеднял.

— Не е вродена. — Саймън дръпна втория показалец и той се отдели лесно. — Пръстът е бил присаден. — Вдигна го. — Освен това е имал три стави, а не две.

Лея коленичи до Саймън. Взе показалеца и го огледа.

— Не е човешки.

— Макомбър започнал да общува с един студент по психология, който изучавал дневниците на лекаря, който лекувал Дювалие — каза Саймън, повтаряйки историята, която старият професор по лингвистика му беше разказал във всъдехода. — Онзи се свързал с него, когато разбрал, че Макомбър работи върху подобен проект. Тъй като бил студент, сравнително лесно получил достъп до Макомбър. Професорът каза, че студентът бил изумен.

— И аз съм изумен, друже — каза Нейтън. — Знаеш ли каква е била вероятността те някога изобщо да се срещнат? Или дори да разберат, че работят върху едни и същи неща?

— Идва ми наум определението „микроскопична“. — Саймън погледна показалеца в ръката на Лея. — И двамата, Дювалие и Макомбър, били изучавали едни и същи ръкописи. Освен това и двамата продължили проучванията си в санаториумите.

— В различни заведения ли? — попита Нейтън.

— Студентът продължил да препраща документи и писма между него и Макомбър — каза Саймън. — Но Макомбър беше сигурен, че единствено този диалог между Дювалие и студента е опазил разсъдъка му. И двамата са се опитвали да разрешат един и същ проблем.

— Да преведат езика на демоните — каза тихо Лея.

— Точно така — отвърна Саймън. Вдигна длан и освети стените с лъча на фенерчето. Неравната повърхност беше покрита с надписи.

Всеки квадратен сантиметър беше изпълнен със символи и букви. Виждаше се, че ръката невинаги е била стабилна, но очевидно е била решителна. Саймън направи снимки на надписите през интерфейса на ПД-то си.

— Ако не знаех, бих си помислил, че тук е драскал някакъв луд — рече Нейтън.

Това предизвика само няколко слаби кискания от страна на тамплиерите. Атмосферата в клетката беше прекалено мрачна и тъжна за нещо повече.

— Макомбър не знаеше как Дювалие е успял да преведе толкова много от демонския език — продължи Саймън. — Студентът отначало мислел, че Дювалие създава изкуствен език.

— Мислел е, че Дювалие се бъзика с докторите и съвременниците си? — попита Нейтън.

— Да. Чак когато разучил документите, написани от Макомбър, преди професорът да бъде затворен в санаториума, разбрал, че този език не се използва само от Дювалие.

— Дювалие е присадил демонския пръст на ръката си. — Саймън следеше обърканите колони от букви, изписани по стената.

— Откъде пък му е хрумнала тази идея? — попита Лея.

— Професорът не знаеше. Не мисля, че изобщо е знаел, че Дювалие си е присадил този допълнителен пръст. Поне по онова време. След като избягал от парижкия санаториум, видял няколко кабалисти в Париж, които имали присадени по телата си демонски органи. Тогава заподозрял нещо, защото в записките на лекаря се споменавало, че Дювалие имал шести пръст на дясната си ръка.

— Кога е започнало всичко това? — попита Лея.

— Не знам — отвърна Саймън.

— Трансплантацията винаги е била източник на загадки в медицината — намеси се Даниел. — Някои от първите неща, с които е опитано присаждане, били зъби и по-големи телесни части, като ръце и крака.

— Уха — каза Нейтън саркастично. — Най-много обичам да говоря за такива неща, след като сме се сражавали с Плашило и сме се набутали в пещера, пълна с мъртви серийни и масови убийци.

— Не всички от тях са били такива — възрази Даниел.

— Достатъчно от тях са били, мен ако питаш. Лея застана до Саймън.

— Това ли са преводите на Дювалие?

— Да. — Саймън оглеждаше стената.

— Дювалие не е точно английско име — отбеляза Нейтън.

— Френско е — каза Саймън.

— Радвам се, че го изяснихме, друже.

— Дювалие дошъл в Англия, за да изследва някои от текстовете, които се намирали тук. Когато се опитал да ги открадне от Кралската библиотека, станало така, че убил пазач. На процеса говорил за демоните и за нуждата да се защити човечеството от тях.

— Цяло чудо е, че не си е спечелил еднопосочно пътуване до бесилката.

— В университета, където преподавал, предпочели да бъде обявен за луд, вместо за убиец. Била сключена сделка.

— Какво търсим? — попита Лея.

— Според Макомбър, Дювалие изнудил свой колега да му донесе в санаториума копие на ръкописа „Гоетия“. Освен това подкупил пазачите да го оставят да работи над него. По онова време подкупите са били основен източник на доходи за полицията и надзирателите.

— Освен това Дювалие бил просто един луд французин и нямало значение — вметна Лея.

— Както и да е — рече Саймън. — Тук долу трябва да има копие на ръкописа.

— В тази стая ли? — Нейтън се обърна да огледа стените.

— Ключът към неговото местонахождение трябва да е тук — отвърна Саймън.

— Друже, ако можеш да намериш някакъв смисъл в тези бръщолевения, значи си по-добър от мен. Ако е написано с някакъв шифър, и то на френски, няма да… охо. Какво е това?

Саймън заряза стената, която оглеждаше, и отиде при Нейтън.

— Какво?

— Как каза, че било името на ръкописа? — попита Нейтън.

— „Гоетия“ — каза Лея, присъединявайки се към тях.

— Добре, но имаше и друго име, нали?

— „Малкият ключ на Соломон“ — отвърна Саймън.

— Може просто да си въобразявам, но това ми прилича на карта на подземната част на санаториума. — Нейтън докосна с пръст три концентрични кръга, нарисувани в изометрична проекция, така че се виждаха под ъгъл от тридесет градуса и предоставяха на зрителя триизмерен изглед. В центъра им беше нарисувана стрелка, сочеща нагоре.

На пръв поглед рисунката лесно можеше да бъде сбъркана с някои от другите драсканици на Дювалие. На втория концентричен кръг имаше нарисувано човече с книга в ръка.

Но на третия концентричен кръг се виждаше малка рисунка, която несъмнено представляваше ключ.

— Малък ключ, нали? — попита Нейтън.

Саймън нямаше по-добро предположение. Ако грешаха, можеха да се върнат.

— Добре — каза той. Да вървим.

Бележки

[1] Диалект сред лондонската работническа класа. — Б.пр.