Мел Одом
Магическият ръкопис (39)

Тридесет и шест

Трябва да си починеш малко, Саймън. Като стоиш там, твоят Матиас няма да оздравее по-бързо. Саймън трябваше да признае, че едва се държи на краката си, докато се взираше през стъклото на лазарета, който бяха направили в крепостта. От другата страна Матиас беше включен към дузина различни апарати, донесени от болници из цял Лондон, в които вече нямаше нито ток, нито медицински персонал. Някои от тях даже бяха взети от изоставени сектори на тамплиерското Подземие, които бяха евакуирани след битката в нощта на Вси светии край катедралата „Свети Павел“.

— Ще си почина — отвърна Саймън. — Искам само да прекарам още няколко минути тук и да се уверя, че той ще се оправи.

Вертам дойде при него до прозореца. Той беше над шейсетте и лицето му бе обветрено и изпито от цял живот, прекаран в риболов по Темза и в Северно море. Вертам беше един от тамплиерите, живели изцяло извън Подземието. Косата му беше пъстра смесица от пясъчнорусо и сиво. Имаше равно подрязана къса брада, която обрамчваше широка уста. Също като другите тамплиери, и той носеше бронята си навсякъде из укреплението, освен в спалното помещение.

— Казаха ми, че бдиш над него повече от два часа — рече Вертам.

Саймън не знаеше, че е минало толкова време. Бяха успели да се върнат от санаториума „Ейкхърст“ и да се свържат с един всъдеход без инциденти. Имаха кратка среща с група гремлини, но бързо ги заобиколиха и се устремиха към полето.

Хирурзите — някои от тях с тамплиерско обучение, а други взети от Лондон — бяха наместили и залепили с наносвързващо молекулярно лепило счупените ребра на Матиас, освен това бяха вкарали отново въздух в пострадалия му бял дроб и бяха оправили другите поражения. Обаче все още не бяха изрекли присъдата си дали ще оживее.

— Имах чувството, че докато го гледам, нищо няма да му се случи — каза Саймън.

Вертам кимна.

— Разбирам този начин на мислене, момко, но и двамата сме минали през достатъчно битки, за да знаем, че не е така.

— Знам. — Въпреки това Саймън не можеше да не го прави.

— Ти върна Матиас у дома. Не би могъл да направиш нищо повече, предвид обстоятелствата. И на двама ни се е случвало през последните четири години да се връщаме без приятели и бойни другари, с които сме стояли рамо до рамо.

„И то твърде много“ — помисли си Саймън. Но не каза нищо.

— Предполагам, няма да възразиш, ако ти правя компания за малко — рече Вертам.

— Не.

Известно време стояха в мълчание.

— Говори ли с Нейтън и Даниел? — попита Саймън.

— Да.

— Казаха ли ти, че пуснах Лея?

— Казаха ми.

Очите на Саймън пареха от безсъние и тялото го болеше от множеството натъртвания.

— Мислиш ли, че постъпих правилно?

Старият тамплиер погледна към него.

— Мисля, че не бива да задаваш такива въпроси.

— Може би й се доверявам прекалено много.

— Саймън, ще ми позволиш ли да говоря открито?

Саймън кимна.

— Винаги си можел да говориш открито.

Вертам му беше помогнал за подготовката на влака, с който беше измъкнал толкова много хора от Лондон преди четири години. Оттогава беше неотменно с него, докато събираха тамплиери и водеха тихата си война срещу демоните, за да освободят всички други, останали в града.

Нещо повече, Вертам беше до голяма степен отговорен за измъкването на Саймън от тамплиерското Подземие, след като се беше сбил с Терънс Буут, чиито родители бяха загинали в нощта на Вси светии. По онова време никой с ранга на Буут или равен на неговия не беше подкрепил Саймън.

— И за това също исках да си поговорим — рече старият тамплиер. — Мисля, че си прекалено снизходителен, като позволяваш всички да говорят с теб и да ти казват мнението си.

— Как иначе бих могъл да получа съвета им?

— Трябва да си има ред за това. Време и място. Ако всеки продължава да говори с теб, когато си иска, нищо няма да свършим.

Саймън се усмихна.

— И все пак виж всичко, което постигнахме.

Вертам се намръщи.

— Просто казвам, че трябва да има повече уважение към твоя пост.

Това подразни Саймън и намекът не му хареса.

— Аз нямам пост. — Никога не беше приемал някаква натоварена с власт длъжност. Имаше чувството, че само дава напътствия.

— Ти си водачът тук. Ти си нашият Велик магистър.

— Не — възрази Саймън. — Великият магистър е в тамплиерското Подземие. — Постът беше наследствен и винаги се предаваше в дома Съмърайл. Тамплиерите винаги бяха служили на фамилията Съмърайл и винаги щяха да го правят.

— Ние сме се отцепили от тях — възрази Вертам. — Вече четири години е така и краят му не се вижда.

— Това е грешка. Тя ще се оправи от само себе си. — Но въпреки че го каза, не знаеше дали е вярно. Онези, които бяха останали в тамплиерското Подземие, вярваха, че трябва да се крият от демоните, докато не станат отново достатъчно силни, за да влязат в битка с тях. При толкова много загинали в нощта на Вси светии обаче това можеше да отнеме поколения.

През това време Изгарянето щеше да продължи да изменя света и демоните щяха да продължат да го изпълват. Саймън не беше готов да приеме това. Както се беше оказало и други тамплиери — като Вертам — мислеха по същия начин.

— Ние водим собствена кампания — каза старият тамплиер.

— Ние спасяваме хора — възрази Саймън. — И събираме информация за врага.

— Това го разбирам — рече меко Вертам. — Но също така знам, че тамплиерите са родени и възпитани да спазват ред. Да следват йерархия и заповеди. От четири години тук долу си я караме малко или много както дойде.

— Досега вършеше работа.

— Може и да е така, но повече няма да върши. Преди четири години, когато започнахме всичко това и знаехме, че на следващия ден може да сме мъртви, нямаше нужда да се тревожим как вършим нещата. Можехме да се надяваме в най-добрия случай на оцеляване.

— Все още е така — каза Саймън.

— Сега сме повече от онези няколко души, които излязоха с влака от Лондон онази нощ — рече Вертам. — Още тамплиери дойдоха да служат с нас.

„Да служат“. Думата отекна в главата на Саймън. Да умираш, губейки от демоните, не беше висше призвание. Но да умираш, побеждавайки ги, беше. Всичко зависеше от това накъде клони броят на загубите. За момента демоните бяха прекалено много.

— Вече не сме толкова малко и не сме така отчаяни — продължи Вертам.

— Положението може да се промени за един ден — прошепна дрезгаво Саймън. Това беше страх, с който живееше непрестанно. — Ако демоните ни открият, може да се окажем там, откъдето започнахме. Където е и цял Лондон.

— Но ние не сме, момко. Точно там е въпросът.

Саймън срещна прямия поглед на Вертам, но не можа да се насили да каже нещо.

— Трябва да организираме наши собствени групи — продължи старият тамплиер.

— Не — рече Саймън.

Вертам присви недоволно устни.

— Аз не съм единственият, който мисли така.

— Значи има много хора, които не разсъждават трезво.

— Те искат да положим началото на нов дом и да го наречем дома Крос.

Саймън се обърна към по-стария мъж и се помъчи да обуздае обхваналия го гняв. Не беше искал това. Не беше искал никое от тези неща.

— Ние сме от дома Рорк.

— Ти и аз, може би — съгласи се Вертам. — И неколцина други. Но освен това има още много, от различни домове. С нас има даже някои от дома Съмърайл, които искат да се обединим.

— Разцеплението на тамплиерите не е начинът.

— Тогава трябва ти да им го кажеш. — Старият мъж скръсти ръце на широката си гръд. — Защото това е, което те искат.

— Няма да им позволя да основат дом на мое име.

Вертам кимна.

— Не на твое име. На името на баща ти. Може би знаеш, а може би не, но много от тамплиерите, които са с нас, са били обучавани от Томас Крос. Те искат някаква част от него да продължи да живее.

Неспособен да говори, Саймън се извърна.

* * *

Лея се промъкваше през „Елис Билдинг“ в района Лаймхаус. Целта й не беше далече от „Ейкхърст“, но тя не бързаше да стигне дотам. Потискаше я мисълта за онова, което се готвеше да направи, и посрещането, което вероятно я очакваше.

Не само това, но и пътят беше по-труден от обикновено. Улиците гъмжаха от демонски патрули. Тя не знаеше дали това имаше нещо общо със случилото се в санаториума или не. Подозираше, че може и да има.

Районът Лаймхаус се намираше на север от реката, между Шадуел и Кучешкия остров. Едно време бе представлявал голямо пристанище за английската флота. Оттук бе тръгнало презрителното наименование „лаймита“, което първоначално бе дадено на местните жители заради множеството варни пещи в грънчарниците наоколо, а по-късно се беше прехвърлило на английските моряци, принудени да пият лимонов сок^[1] против скорбута.

Сградата „Елис Билдинг“ беше построена през 2014 г. и бе кръстена на популярен английски писател^[2]. Освен това се използваше от хората, на които Лея служеше.

Като се придържаше към сенките и не забравяше за Душевадеца, вкопчен на върха на осеметажното здание, Лея продължи нагоре по стълбите. Душевадецът не я тревожеше особено. Този демон нападаше само телата на наскоро убити жертви. Живите същества не го интересуваха.

Душевадците бяха грубо оформени от гърчеща се плът и пулсираха със „спектрална“ енергия, както я наричаха кабалистите. Този приличаше на закачулен мъж от кръста нагоре, но имаше змийска опашка, която потрепваше неспокойно. Четири пипала от виолетово-бяла енергия се разтваряха и свиваха около него.

Лея премина през разбитата врата и влезе във фоайето. На стените висяха поставени в рамки кориците на творбите на автора, които изглеждаха съвсем не на място сред разрухата. По пода бяха пръснати отломки и трупове.

Преди да се отвори Адската порта, „Елис Билдинг“ подслоняваше отделни фирми, които включваха туристическа агенция, агенция за наемане на временен персонал, независимо филмово студио, магазини за дрехи и други. На последните четири етажа имаше апартаменти.

Сега там нямаше нищо, освен тайните, скрити на долните етажи.

Лея влезе в един фризьорски салон, където имаше въртящи се столове, мивки и рафтове, които някога бяха отрупани с козметични продукти. Всички те обаче бяха откраднати в първите дни на нашествието.

Тя се изумяваше от мисълта, че на някого му е притрябвало да краде продукти за коса по времето, когато Лондон беше опустошаван от демони. Да се задига храна и вода беше естествено, но гелове и спрейове — това си беше чисто престъпление. Разбира се, с нейното обучение тези неща можеха да се използват като оръжия.

В дъното на фризьорския салон Лея влезе в един килер и натисна скрития бутон над вратата. Едно време това беше направено като шега, в чест на популярен телевизионен сериал, който се бе излъчвал преди шейсет години.

В задната част на килера се отвори скрита врата. Преди да влезе, тя се поколеба за миг. „Това може да е последният ти дъх на свобода“ — помисли си Лея. После пристъпи вътре.

* * *

— Уорън?

Щом чу гласа на Наоми, Уорън се извърна от прозореца, където стоеше, и позволи на слънцето да огрее лицето му. В продължение на четири дълги години то бе безчувствено, след като всичките му нерви бяха унищожени от огъня. Сега усещаше отново топлината.

— Да — каза той.

Наоми беше шокирана.

— Лицето ти!

Уорън се усмихна.

— Точно така — съгласи се той.

— Как го направи?

— Научих повече, докато ти спеше.

Тя се приближи до него. Огледа го с нескрит интерес.

— Това наистина ли си ти?

— Да. — Уорън хвана ръката й с човешката си длан и поднесе пръстите й към лицето си. Усети докосването й до кожата си. Ръката й беше топла и гладка.

Пръстите й понечиха да запретнат яката на полото, което бе облякъл, за да скрива гърлото му.

— Не — каза той. — Всичко свърши.

Наоми отдръпна ръка.

— Така ли изглеждаше, преди Мерихим да те обяви за свой?

— Общо взето да. Нямам никакви снимки, по които да се водя. Само по спомените си. — Уорън хвана едната й ръка и я обърна с дланта нагоре. Белегът, който помнеше, беше там. Не можеше да се сети как точно го бе получила. Смътно си спомняше някакъв разказ за гонитба в тясна уличка.

Съсредоточи се само за миг, представяйки си кожата цяла и гладка. Трептяща сила потече от дланта му. Белегът изчезна.

Наоми дръпна ръката си.

— Това е изумително. Учението рейки твърди, че хората могат да се научат да вършат такива неща върху себе си, но не и върху другите.

— То греши — рече Уорън. Огледа рогата и татуировките й.

Рогата бяха присадени на главата й с помощта на малки демонски симбионти, които кабалистите се бяха научили да контролират. По-голямата част от присажданията се извършваха чрез мистична енергия, огън, шевове или симбионти. В някои случаи най-безразсъдните кабалисти използваха смесица от технология и мистични сили.

— Мога да ти махна рогата и да залича татуировките ти — каза й той. — Ще бъде все едно никога не ги е имало.

Наоми бързо отстъпи назад и вдигна ръка да се предпази.

— Не.

— Нямаш нужда от тях.

— Те ми помагат да използвам силата — рече тя. — Няма да се откажа от това, което съм научила.

— Силата не идва от тези неща — възрази Уорън. — Тя е вътре в теб.

— Малка част от нея е вътре в мен. Аз никога не съм била толкова могъща като теб, Уорън. Аз заимствам силата. Не я създавам и управлявам като теб.

— Харесва ли ти да изглеждаш така?

Болка проблесна в очите на младата жена.

— Никога не си казвал, че във вида ми има нещо лошо.

— И сега не го казвам. — Но той знаеше, че му се иска да види как е изглеждала, преди да си присади рогата и да си направи татуировките. Според представите му, трябваше да е била прекрасна. — Но можеш да станеш отново такава, каквато си била. Мога да направя това за теб.

Наоми скръсти ръце.

— Можеш също така да ми отнемеш силата и да ме оставиш беззащитна. Това ли искаш?

Уорън отпусна ръце край тялото си.

— Не.

— Аз не съм Кели — каза тя. — Мога да се защитя. Мога да се грижа за себе си. — Наоми замълча за малко. — Няма да се откажа от това. Заради никого.

— Аз бих могъл да се грижа за теб.

— Не искам друг да се грижи за мен. Не искам да ми се налага да разчитам на друг да се грижи за мен.

— Аз разчитах на теб да се погрижиш за мен снощи.

Тя го изгледа остро.

— Онова беше за една нощ, Уорън. И ти нямаше избор. Мерихим те подтикна към този сблъсък. Дори мен да ме нямаше, ти пак щеше да отидеш. Това не е доверие.

Той знаеше, че казаното от нея е истина, и това го нарани. В сиропиталищата беше сключвал споразумения с другите деца. Докато бяха заедно, в един или друг дом, си пазеха взаимно гърбовете. И все пак не му беше лесно да се довери.

— Ако не ми вярваш, защо дойде тук? — попита Уорън.

— Защото мога да се уча от теб. Както ти се учеше от мен.

— Ами ако не можеше да се учиш от мен? — Той се вгледа в очите й.

— Да не би да ми казваш, че няма да ме учиш?

— И какво, ако беше така?

Очите на Наоми станаха безизразни и студени.

— Тогава щях да намеря някой друг, който да ме учи.

Уорън се извърна от нея, приближи се към прозореца и застана под струящата през него светлина. Беше я харесвал повече, докато спеше.

— Аз също нямам избор, Уорън — каза му тя. — Ти служиш на демон. А аз трябва да оцелявам в град, който гъмжи от демони. Всеки ден трябва да научавам всичко, което мога. Просто за да остана жива. Аз не мога да контролирам зомбита като теб или да се боря с демони като Харгастор.

За миг той си помисли, че долавя в гласа й завист, и това го изненада. Не можеше да си представи, че притежава нещо, което някой друг би искал.

— Аз те харесвам — добави тя с по-мек глас.

— Защото мога да те уча — каза Уорън с лек сарказъм.

— Отчасти. Ако кажа друго, ще те излъжа. Но не е само това.

Уорън чу как Наоми се приближава към него и си помисли дали да не й каже да стои надалеч. Би го направил, ако не му беше толкова неприятно да е сам.

— Съжалявам, ако те нараних — каза тя.

— Не си ме наранила — отвърна той, повтаряйки старата фраза, която беше научил в детството си. — Просто бях достатъчно глупав, за да се нараня сам.

— Ще се махна, ако така искаш.

Част от него искаше да й каже да си върви, но не беше достатъчно силен, за да го направи. Беше я допуснал в своя свят и сега щеше да си носи последствията.

— Не — каза. — Не искам да се махаш.

Наоми хвана ръката му и я стисна здраво. Трябваше му миг, за да осъзнае, че е хванала ръката, която Мерихим му беше дал, а не човешката.