Мел Одом
Магическият ръкопис (22)

Деветнадесет

Какво знаеш за демона Фулагар? Уорън беше приклекнал под стряхата на триетажна сграда близо до целта си и чакаше да отмине бурята, която се беше разразила скоро след връщането им в града. Никога не се беше тревожил от дъжда, дори и преди нашествието на демоните. Меланхоличен по природа, той чувстваше, че дъждът като че ли прави настроението му още по-мрачно и отчаяно.

Сега обаче дъждът често можеше да е смъртоносен. Замърсен от Изгарянето, той обикновено съдържаше силни разяждащи киселини, които обгаряха кожата и предизвикваха обриви, които можеха да проникват до кокал. Уорън беше виждал примери и за двата случая. Хора и животни бяха умирали от дъжда.

Едри дъждовни капки вдигаха пръски в локвите по неравните улици и трополяха непрестанно по металната стряха. В града като че ли не се движеше нищо друго. Уорън подозираше, че дори повечето демони или поне по-слабите от тях, избягваха контакта с киселинния дъжд.

— Чувал съм името — отговори той на въпроса на Наоми. — Смята се, че е един от най-могъщите демони в низшата йерархия.

Наоми се загърна по-плътно с шлифера си. По време на дългия път от Пондърс Енд не беше говорила много. Това го устройваше идеално, защото не му се приказваше. Беше прекарал тези часове, мъчейки се да проумее всичко онова, което Мерихим му беше заповядал да извърши.

— Той е зъл — прошепна Наоми толкова тихо, че едва я чу през трополенето на дъжда.

— Всички демони са зли.

Тази способност на кабалистите да разграничават едно зло от друго винаги го беше обърквала.

— Някои от тях са по-зли от другите.

Уорън не си направи труда да спори по въпроса. Беше открил, че щом опреше до такива неща сред кабалистите, това е обречена работа и загуба на време.

— Фулагар е опасен — повтори Наоми.

Той се въздържа да отбележи, че всички демони са опасни. Фактът, че повечето кабалисти предпочитаха да не признават това, си беше чиста глупост и бе навлякло смърт на немалко от тях.

— Наричат го Господаря на сенките заради способността му да променя възприятията и защото се говори, че кара сенките на хора да ги нападат и убиват — рече Наоми.

— Това ми звучи като добра причина да се живее на тъмно — отбеляза Уорън.

— Как смяташ да унищожиш такава твар?

Той въздъхна и с облекчение забеляза, че дъждът най-после спира. Вече само редки капки падаха на улицата пред него.

— Още не знам. Ще измисля нещо.

— Но…

Уорън се извърна и я стрелна със суров поглед.

— Ти ми трябваш, за да ми помагаш, а не да ми казваш колко е невъзможно. Ако ще го правиш, спокойно можеш да си тръгнеш.

За миг си помисли, че Наоми ще стори точно това. Той така би постъпил.

Тя посегна към него и постави длан на бузата му.

— Ще ти помогна. Просто се чувствам толкова… зашеметена от всичко.

— Но ти си била обучавана да вършиш точно това.

Наоми поклати глава.

— Ние вярвахме. Свързвахме се с тях през годините. Но никога не сме смятали, че ще се случи нещо като демонското нашествие. Или поне аз не вярвах.

Уорън се вгледа по-внимателно в нея, взря се в очите й.

— Ако тази работа стане невъзможна… — Той не можа да довърши, а и не можеше да повярва, че няма да се окаже невъзможна.

— Тогава ще те оставя и ще спасявам себе си. — Наоми поне имаше приличието да изглежда засрамена и тъжна. — Така трябва да бъде и ти си длъжен да го знаеш.

Уорън си пое дълбоко дъх и после издиша шумно. Наоми се усмихна леко и отдръпна длан от лицето му.

— Ако бях отговорила другояче, нямаше да ми повярваш.

Така си беше.

— Засега оставам, защото съм привързана към теб, и това е истината, независимо дали вярваш или не. Но също така искам възможност да получа повече сила. Това също трябва да го знаеш.

Всъщност Уорън идеално разбираше това. Той кимна към улицата.

— Дъждът спря. Можем да вървим. — Извърна се от нея и излезе от сушината.

* * *

Уорън следваше заплетен лабиринт от проходи и задънени улички. Беше запаметил пътя отдавна. Като дете майка му го бе мъкнала из целия Лондон, в търсене на книги за магии и правене на заклинания. Имаше десетки малки магазинчета, които се грижеха за потайната, но постоянно разрастваща се част от градското население, която се интересуваше от мистичните изкуства. Целта му беше едно от тях.

Когато стигна до мястото, откри, че е по-малко, отколкото го помнеше. Беше помещение на третия етаж, над магазин за стоки втора употреба и фотографско студио.

Името на книжарницата „Антикварни книги Хоровиц“ беше изписано четливо върху малка месингова табелка на стената в долния край на стълбището. В главата на Уорън нахлуха спомени, щом мина през разбитата врата и тръгна нагоре по стълбите.

Стълбището беше тъмно и миришеше на урина. Това не беше новост, защото тези детайли присъстваха и в неговите спомени за мястото.

Не можеше да си спомни колко пъти майка му го беше карала да бърза по коридора. Тя винаги се боеше, че съпругът й, пастрокът на Уорън, ще открие, че харчи малкото пари, които изкарва, за книги по магия. Споменът за дланта й, трепереща в неговата, беше толкова силен, че за миг изпита чувството, че може да стисне ръката й и да я накара да забави крачки, както беше правил в онези дни.

Това отдавна приключи. Отърси се от него. Иначе ще умреш като нея.

На върха на стълбите Уорън зави наляво и видя простата врата с матирано стъкло. То бе разбито и по-голямата част от него бе изпадала. Само няколко назъбени парчета все още стърчаха от рамката. Стаята зад вратата беше пълна с книги.

Наблизо нещо, което Уорън бе помислил просто за купчина дрипи, се изправи и се превърна в мъж. Той беше опърпан и мършав, а лицето му бе придобило гротескно жълт цвят, сякаш беше болен от жълтеница. Държеше пистолет, който насочи към Уорън.

— Трябва да се махнете оттук, хора. Това място е мое. Цялото е мое.

Уорън спря и се втренчи в мъжа.

— Не съм дошъл да ти отнема мястото. Дойдох да посетя книжарницата.

— Тя не работи. — Мъжът се изкикоти лудешки на собственото си чувство за хумор. Размаха заплашително пистолета. — Сега да ви видя гърба, иначе ще ви пусна един куршум отпред.

С леко раздвижване на силата, която го изпълваше, Уорън промени зрението си на нощно виждане, за да може да разгледа по-добре мъжа. Това, което видя, го изненада.

— Ти си жълт — каза той. Мъжът се размърда отбранително.

— Бях болен.

— Не си бил болен. — Уорън се взря в него, после отмести поглед към купчината окъсани одеяла и юргани на пода.

Сред тях се подаваха дълги кости, прекалено дълги, за да са принадлежали на котка или куче. Ужас присви стомаха на Уорън, когато осъзна какви са костите.

— Ти си канибал — обвини го той.

— Не, не съм. — Гласът на мъжа стана писклив и отчаян. — Не казвай това. Нямаш основание да го казваш.

Канибализмът, макар и не широко разпространен, се срещаше в града. Уорън беше виждал такива случаи. Жълтото оцветяване на кожата обикновено идваше от хепатитната инфекция, която се съдържаше в кръвта. Ако жертвата не бе имала хепатит, преди да я убият демоните, често се заразяваше по време на смъртта. Повечето демони пренасяха какви ли не заразни болести. Мъжът вдигна пистолета с трепереща ръка.

— Край на предупрежденията! Измитайте се оттук веднага или ще ви застрелям!

Уорън се съсредоточи за момент, за да събере силата си, после я тласна към мъжа с разтворена длан.

Онзи отлетя назад, сякаш блъснат от двуетажен автобус. Костите изхрущяха от магическия удар, а над всичко това отекна силният гръм на пистолета. След като се удари в стената, мъжът изхърка, тялото му потрепери и после замря.

— Какво… — започна Наоми.

Уорън спря въпроса й с вдигната ръка. Ослуша се в тишината, напрягайки слух да долови звуци от човешки стъпки или от демонски нокти или копита.

Не чу нищо.

Изпусна напрегнатия си дъх и се обърна към книжарницата. Една бразда в стената показваше къде се е забил куршумът. По ъгъла Уорън разбра, че го е пропуснал с не повече от няколко сантиметра.

Ако не беше страхът от Мерихим и предстоящата задача, щеше да се прибере вкъщи. Надяваше се само разходката до „Антикварни книги Хоровиц“ да не е била напразна.

* * *

— Какво търсим тук? Въпросът го подразни.

— Това е книжарница, нали? Дошли сме да търсим книга.

Светлината на минифенерчето, което Наоми използваше за търсене, огряваше лицето й и разкриваше собствените й мрачни чувства.

— Знам това. Исках да кажа, търсиш ли някоя конкретна книга?

Уорън овладя гнева си. Не искаше да остава сам точно сега. Не му харесваше самотата и никога не беше се справял добре, когато му се налагаше да остава сам. Ето защо Кели все още гниеше в убежището му.

— Каквато и да е книга за Фулагар — отговори той. — Трябва ми повече информация за него.

— Откъде знаеш за това място? — Наоми продължи да движи лъча на минифенерчето и да оглежда рафтовете.

Дори и преди нашествието книжарницата беше само отчасти подредена. Един старец я притежаваше и въртеше бизнеса. Той, изглежда, бе искрено привързан към децата и понякога правеше фокуси за Уорън, истински шедьоври на ловкостта, а не на магията.

Сега, като се приближи до рафтовете, Уорън си помисли за стареца и се зачуди какво ли е станало с него. Надяваше се, че е умрял кротко в леглото си преди пристигането на демоните.

— Майка ми ме водеше тук — каза той.

— Тя се е интересувала от мистични изкуства?

— По-скоро беше обсебена от тях. Всичко, което си спомням за нея от времето, когато бях малък, е как четеше тези книги. Аз не ги харесвах. Бях видял някои от картинките вътре и те… ме плашеха.

— Много от тези книги могат да окажат доста силен ефект върху младия ум. — Наоми взе една книга за жертвоприношения и освети корицата й с минифенерчето.

Там бяха изобразени няколко демона, събрани около олтар от черен мрамор. Крилат демон с ангелско тяло и оскъдни дрехи държеше в едната си ръка камък, от който капеше кръв, а в другата — човешка глава. Върху лицето на човека беше изписан ужас, макар че той трябваше да е мъртъв.

— Разбира се — продължи Наоми, — някои от книгите, написани по въпроса, са чисти глупости.

Уорън запази мълчание и продължи да търси. Той прегледа сандъците с книги и макар че намери някои, които му се искаше да проучи по-подробно, не откри онова, което търсеше. Помъчи се да не изпитва отчаяние, но това беше старо, познато чувство, от което никога не бе могъл да се отърси. Сега то се настани в него, плъзна пипала в костите му и изсмука неговата увереност.