Мел Одом
Магическият ръкопис (6)

Три

Решението да продължи въпреки новата информация, че влизат в капан, беше почти мигновено. Всички тамплиери от екипа на Саймън знаеха, че той има загадъчна информаторка в Лондон. Никой от тях не й вярваше толкова, колкото той. Но вярваха на информацията, която им даваше: на лошите новини и на още по-лошите.

Както бе казал Саймън, щом беше заложен животът на тамплиери — приятели, бойни другари и може би роднини, — не можеха да направят нищо друго.

Все пак тази информация ги накара да променят тактиката.

— Първата група ще влезе за бързо проучване — каза Саймън. — Ако можем да влезем и да излезем, без да ни усетят, толкова по-добре. Ако пък не, ще ги изкараме на улицата, където ще имаме шанс да се спасим.

След това поведе първата група към подземния паркинг, докато другите две заеха позиции отстрани, готови да прикриват евентуално бързо отстъпление.

* * *

Саймън откачи шипомета си, докато крачеше през мрака на паркинга. Пистолетът беше кодиран специално за неговата броня и нямаше да действа в ръцете на никой друг, освен ако е тамплиер.

Оръжието изглеждаше грозно, с дуло като свинска зурла. Шестте бързо въртящи се цеви можеха да изстрелват до шестстотин куршума в минута. Боеприпасите представляваха заострени паладиеви куршуми, които бяха способни да разкъсат дори най-плътната демонска кожа. При тази скорострелност шипометът не беше най-прецизното ръчно оръжие и трябваше да се използва предимно в близък бой, но това многократно се компенсираше от огневата му мощ.

Хаосът от улицата бе проникнал и навътре в паркинга. Тук имаше още изоставени коли. Много от тях бяха вкопчени във вечен сблъсък, запушвайки всеки път за бягство, за който собствениците им вероятно бяха копнели.

Асансьорите, водещи към горните етажи и сутерена, се намираха вдясно. Тъй като електричеството в града бе прекъснато, те нямаше да работят.

Използвайки нощното зрение на ПД-то си, Саймън огледа паркинга.

— Покажи ми схема на мястото — каза той.

— Извличам данните — обади се ИИ-то на костюма. Почти в същия миг чертежът се наложи върху образа на паркинга. Асансьорите и стълбищата бяха ясно обозначени.

Стълбищата се намираха от лявата страна на паркинга. Саймън поведе екипа си натам. В него се таеше страх. Напоследък постоянно беше така. Страхът беше още едно нещо, което трябваше да има предвид, когато се изправяше срещу демоните. Като дете, а по-късно и юноша, растейки сред тамплиерите, той никога не беше изпитвал истински страх.

Когато бе малък, първите истории, които разказваха на всички тамплиерски деца за демоните, го уплашиха и го накараха да сънува кошмари. Това беше нормално. Децата на тамплиерите израстваха с представата за кръвожадни демони, дебнещи да завземат света. Това определено не беше възпитанието, на което се радваха останалите английски деца.

В пубертета обаче той бе престанал да вярва в демони. В края на краищата никой не беше виждал нито един. Дори историите за тях бяха на стотици години, разказани от хора, които бяха пътували от Англия и Франция до Константинопол, преди той да се преименува на Истанбул. Това бяха воини, които се бяха гордели с храбростта си.

А нима от един разказ как са победили демон не би излязла страхотна история?

Ето как започна да мисли Саймън за вярванията на тамплиерите, когато навлезе в пубертета. Постоянно разстройваше баща си Томас Крос и съкрушаваше сърцето му. През следващите години се бяха отчуждили. Саймън разви страст към паркура^[1], скачането с парашут, скейтбординга и други екстремни спортове, като през цялото това време така и не бе изпитал истински страх. Дори когато бе чупил крайници при някои опити, винаги беше готов да опита отново.

Сега обаче знаеше, че демоните са там. И чакат.

* * *

До вратата към стълбището Саймън прибра меча в ножницата на гърба си. Остави шипомета в лявата си ръка. С дясната хвана дръжката на вратата и внимателно я дръпна.

Тя се отвори почти безшумно. Това не беше добър признак. Вратата беше използвана.

Той изчака и се ослуша. В тясното пространство цареше гробна тишина. Саймън огледа пода и провери металното стълбище, водещо към сутерена.

— Чисто е — каза Даниел.

Саймън знаеше, че тя получава видеокартината от неговото ПД. Групите можеха да правят това на близко разстояние. Тамплиерите бяха работили усърдно за усъвършенстването на броните си. От самото начало бяха планирали да се бият срещу силно превъзхождащ ги противник. Някои от подобренията, които бяха въвели през годините, бяха дадени на военните. А тамплиерските оръжейници също толкова широко бяха използвали техните достижения.

Саймън хвърли един последен бърз поглед нагоре и започна да се спуска. Знаеше, че Даниел ще го прикрива при слизането си. Уолтър — четвъртият поред — също щеше да ги прикрива отгоре, докато Кевин покриваше територията долу заедно със Саймън.

Стълбището се виеше надолу като тирбушон. Стените бяха осеяни с графити. Някои от тях бяха забавни. Други — обидни. Тъжното бе, че нито един от тях вече нямаше значение. Хората, написали тези послания, бяха мъртви, а причините, поради които ги бяха написали, бяха загубили смисъл.

Аудиоусилвателите на Саймън бяха включени на пълна мощност и той чуваше тихите стъпки на тамплиерите зад себе си. Вероятно никой човек не би ги чул. Бяха се научили да вървят тихо въпреки броните.

Две площадки по-надолу стигнаха до врата с надпис „Вход за външни лица забранен“.

— Какво държат тук долу? — попита Саймън.

Даниел беше тази, която отговаряше за проучването.

— Документи — отговори тя. — Резервно офис обзавеждане. Уреди за почистване.

Саймън разгледа схемата. Помещението беше девет на дванайсет метра.

Натисна дръжката на вратата. Не беше заключена.

— Готови ли сте? — попита. Потисна последните остатъци от страха си и се съсредоточи върху адреналина, който бушуваше в организма му. Имаше нужда от него, за да подклажда енергията му, но ако беше прекалено много, щеше…

— Предупреждение — обади се ИИ-то на костюма. — Количеството отделян адреналин е над оптималното. Приготвям частично потискане. Бъдете готов за…

— Не — каза Саймън. — Отмени корекцията.

Костюмът беше оборудван със системи за медицинска и психологическа помощ. Беше така направен, че ако човек загуби някой крайник, костюмът да изолира пострадалата област и да запази кръвообращението. Ако тамплиерът започнеше да се хипервентилира или да се паникьосва, той можеше да му вкара определени вещества, които да стабилизират емоционалното му състояние.

Ако това не свършеше работа, някои от магиите на костюмите — за тези, които разчитаха в по-голяма степен на магията — осигуряваха същия резултат.

„Добре съм“ — каза си Саймън. Имаше нужда от притока на адреналин. Винаги се бе нуждаел от него. Затова се бе заел с екстремни спортове. Баща му, лека му пръст, никога не беше разбрал напълно това.

Другите стояха и чакаха.

Саймън отвори широко вратата, насочи шипомета навътре и предпазливо влезе.

* * *

Сандъци и офис мебели изпълваха помещението и образуваха истински лабиринт. Повечето бяха натрупани по-високо от Саймън. Преди да влезе по-навътре в стаята, той автоматично огледа тавана. Твърде много от демоните, с които се сражаваха, изглежда, бяха способни да се вкопчат във всякаква повърхност.

Таванът беше чист.

Той тръгна бавно напред, държейки шипомета в готовност за стрелба.

— Изпрати отговор на сигнал за бедствие — каза Саймън на ИИ-то на костюма. — Идентифицирай ме.

— Разбрано. Изпращам.

Отговорът на сигнал за бедствие представляваше комуникационен сигнал от ниско ниво, който се предаваше по всички честоти, използвани от тамплиерите. Използваше се при мисии за издирване и спасяване на тамплиери, чиито костюми са останали без енергия поради повреда в битка или авария.

— Има два отговора — каза ИИ-то на костюма.

— Покажи на екрана — каза Саймън.

Мигновено две ярки пулсиращи точки се появиха върху ПД-то. Бяха близо една до друга, точно пред Саймън.

— Потвърждение за още едно тяло с човешка температура — каза ИИ-то на костюма.

— Покажи го на екрана.

Още една ярка точка, този път в предупредително червено, се появи до другите две.

— Можеш ли да идентифицираш новия сигнал? — попита Саймън.

— Не. Параметрите са човешки.

„Човешки ли?“ Саймън се зачуди върху това, но продължи да върви напред. Една последна стена от сандъци и офис оборудване преграждаше пътя му. Той си проби път през нея с рамо и чу как нещо се размърда отпред.

Въпреки подготовката си и четирите години, които беше прекарал в кръстосване из зловещия лондонски пейзаж, Саймън не бе готов за гледката, която се разкри пред него. Той автоматично насочи шипомета и посегна за меча си, но после спря, осъзнавайки, че пространството е твърде тясно.

— Здравей, тамплиере — каза съществото пред него. То някога бе било човек, но сега беше изкривено и деформирано до неузнаваемост. Вместо четири крайника, съществото имаше осем. Всички те представляваха оръжия. То стоеше на четири от тях, вдигнало останалите четири пред себе си. Вместо кожа, беше покрито с червеникавовиолетови люспи. От безформената му уста стърчаха дълги по тридесет сантиметра черни мандибули^[2]. По тях се редяха остри жълти зъби, които бяха твърде много за човек. Очите му си стояха отпред на главата, но бяха по-раздалечени, отколкото би трябвало. Освен това бяха фасетъчни и изпъкнали като на муха. Още очи покриваха главата му като сателити на основните две.

— Какво е това? — прошепна Даниел по комуникатора на костюма.

— Не знам — отвърна Саймън. В тамплиерското Подземие бяха изучавали силните и слабите страни на демоните. Но бяха работили почти изцяло по разкази, които се предаваха от поколение на поколение, и информацията в тях се бе изопачила.

Бяха научили повече за демоните от битките с тях след нашествието. Както се оказа, списъкът им с демони и нещата, които те могат да вършат, беше прекалено къс в сравнение с реалността.

— Това тяло е било обладано и изродено — каза Уолтър. Той беше един от по-старите тамплиери. Наскоро се беше присъединил към групата на Саймън. Главната му област на изучаване беше магията.

— Тази твар е завзела нечие тяло, така ли? — попита Кевин. Той беше на деветнайсет и още се обучаваше. Беше се присъединил към Саймън няколко седмици, след като той се отдели от основната част на тамплиерите. Бащата на Кевин, също като този на Саймън, беше убит при касапницата в нощта на Вси светии край катедралата „Свети Павел“. В началото младежът гореше от желание за мъст, но се беше научил да се владее.

— Да — отговори Уолтър. Гласът му беше пълен с изумление. — Разказваха се истории за това, но нито една от тях не е била потвърдена.

„Досега“ — помисли си Саймън.

— Ами гостоприемникът? — попита Даниел.

— Умът му е бил изпепелен, когато демонът го е завладял — каза Уолтър.

Демонът вирна глава и нададе поредица от нетърпеливи цъкания, които не можеха да излизат от човешко гърло.

— Сигурен ли си, че няма начин да спасим гостоприемника? — попита Саймън.

— Никакъв — отвърна Уолтър. — Умът му е унищожен. Който и да е бил, преди да го завладее демонът, от него не е останало нищо.

Саймън се надяваше, че е така.

— Къде са тамплиерите? — попита Даниел.

Чувство за вина заля Саймън, щом осъзна, че е забравил за тамплиерите, които бяха дошли да спасяват. Но гледката на демона беше завладяваща.

Двамата тамплиери лежаха на пода вдясно. И двамата бяха увити в пашкули от копринени нишки, които изглеждаха черни като петрол. Никой от тях не помръдваше. Единственото, което говореше, че са още живи, беше постоянната им телесна температура. Сензорите на ИИ-то на костюма не биха засекли нищо мъртво. Саймън се окуражи от това.

Стори му се, че разпознава синьо-зеленото оцветяване на бронята на единия тамплиер. Другата, сиво-зелена, му беше непозната.

— Добре дошъл, тамплиере. — Демонът наклони глава. Жълта сукървица капеше от мандибулите му. — Разбрахме, че все още съществува някаква жалка групичка от вас, и решихме да се бием. Неколцина бяхме пратени да ви смажем. — Мандибулите се разтвориха. — Няма да бъда милостив. Ще умрете мъчително. Също и тези двамата.

— Няма да е днес — каза Саймън, докато натискаше спусъка на шипомета.