Мел Одом
Магическият ръкопис (11)

Осем

Уорън се надигна неспокойно от стола зад бюрото. Замисли се дали да не прибере книгата, но знаеше, че така само ще привлече повече внимание към нея. Вместо това се съсредоточи върху жената, която бе нахлула в неговото убежище, и се зачуди как ли е успяла да го направи.

Наоми седна върху неоправеното легло в средата на стаята. Покрита с татуировки и пиърсинги, жената беше с година-две по-възрастна от Уорън. Два къси, закривели рога стърчаха от гладкото й чело и й придаваха зловещ вид. Дребна и женствена, тя носеше панталони от тъмночервена кожа, туристически обувки и блуза с висока яка и без ръкави.

Някога тя беше по-умела от него в демонските дела. Сега вече не бе така. Сега той беше учителят. От самото начало бе имал по-голяма сила.

— Има ли някой друг тук? — попита Уорън. Стана от стола си и огледа стаята, търсейки евентуален придружител.

Нямаше никой.

— Дойдох сама — каза Наоми с мекия си контраалтов глас.

Уорън се втренчи в нея. Наоми беше от онези жени, които не биха го погледнали втори път, преди Адската порта да се отвори. Ако не беше толкова могъщ и определено по-могъщ от нея, тя вероятно и сега нямаше да му обръща внимание.

— Как влезе? — попита той.

— През входната врата. Не е заключена.

Не беше заключена, защото беше разбита. Поправянето й само щеше да привлече внимание към факта, че някой живее тук. А и зомбитата не поправяха врати.

— Зомбитата трябваше да те спрат.

— Не ме спряха — отвърна небрежно Наоми.

Когато се срещнаха за първи път преди четири години, Наоми беше в йерархията на кабалистката секта, която бе приела Уорън и изследвала силата, която той притежаваше и която беше привлякла Мерихим. Повечето от онези хора вече бяха мъртви, някои от тях — от ръката на Уорън.

— Защо?

— Ти си ме въвеждал тук.

Така си беше. Оттогава Наоми се бе превърнала в негова непостоянна любовница. Отначало Уорън беше развълнуван. После разбра, че тя е с него само за да научи онова, което знае. Страстта му бързо се беше охладила и той не искаше тя да разбере, че го е наранила със своята продажност.

— Те не знаеха, че не трябва да ме пускат — добави Наоми.

— Трябва да им кажа да ме пазят от теб — рече той.

Наоми се намръщи.

— За заплаха ли ме смяташ?

— Не. Разбира се, че не. — Уорън изрече това бързо — по-скоро кротък укор, с който да й напомни колко сила притежава, отколкото някаква форма на привързаност. — Но това е моята светая светих. — Винаги беше харесвал този израз, когато го срещаше в комиксите.

Тя се усмихна леко на това.

— Щях да ти се обадя, ако можех. Боя се, че любезности като тази да обявяваш пристигането си, са вече част от миналото.

Уорън се приближи до прозореца и погледна към града навън. Мракът беше отстъпил място на светлината и вече беше късно утро. Той неволно се зачуди колко ли дълго е прекарал, омагьосан от книгата.

— Какво правиш тук, Наоми? — попита той.

— Дойдох да те видя.

Той облегна хълбок на прозореца и се взря в нея.

— Не го правиш много често, а когато го правиш, то е само за да получиш нещо от мен.

— Както го казваш, звучи, сякаш съм голяма егоистка.

— Така си е.

— Но ти въпреки това ме харесваш.

— Понякога. — Уорън изпита раздразнение от играта, която тя играеше.

По-рано, когато се бяха срещнали за първи път, Наоми беше уплашена и очарована от него. Сега вече му беше свикнала. И може би малко му завиждаше за неговата сила.

Кабалистите наблюдаваха и понякога залавяха демони. Систематизираха ги и ги групираха, за да изучат тяхната природа и слабости. Но най-много ламтяха за демонската сила.

Преди да се отвори Адската порта, хората — някои хора — бяха притежавали сили, за които се смяташе, че произлизат от предишно докосване на демоните до този свят. Тези истории приличаха повече на легенди и приказки за онези времена, но силите действително съществуваха. Колкото повече наближаваше времето до появата на Адската порта, толкова повече се ширеха тези сили.

Майката на Уорън изпитваше влечение към тъмните сили и заради това беше занемарила всичко друго в живота си. Уорън никога не ги беше искал и се беше опитвал да пренебрегне факта, че ги притежава.

— Сега харесваш ли ме? — попита Наоми с престорена свенливост.

— Повече те харесвах преди четири години — отговори той. — По онова време беше по-тактична.

Уязвена, Наоми се изправи. Лицето й потъмня.

— Мислеше, че съм невинна ли?

Беше си го мислил. Също така се бе чудил дали в онези дни е била по-невинна и силите, които се е мъчила да овладее, не са я покварили.

— Няма значение какво си мисля — каза Уорън. Макар че беше възмутен от нахлуването й, не искаше тя да си тръгне ядосана. Или пък да си отиде завинаги. — Сега ми харесваш. Но не биваше да идваш тук.

— Обикновено ми харесва да идвам тук.

— Какво щеше да правиш, ако зомбитата не бяха единствените твари, които съм оставил да пазят това място?

— Не знам.

— Можеше да те убият.

Наоми прекоси стаята, застана до него и хвана демонската ръка в дланите си. Целуна нежно люспестата плът. Уорън неволно се зачуди дали Мерихим също е усетил тази целувка и дали Наоми подозира колко е могъщ демонът.

— Не мисля, че някога би ме убил — каза тя.

— Бих — каза Уорън, — ако имам причина.

— Никога няма да ти дам такава.

Надяваше се, че ще е така. Не беше имал никакви приятели, преди да се отвори Адската порта. И сега нямаше, но Наоми беше най-близкото нещо до приятел.

— Защо дойде? — попита той.

— За да те видя. — Наоми освободи ръката си и се отдръпна.

Уорън изчака. Не искаше да си играе игрички с нея.

— Първия гадател Корниш иска да говори с теб.

— За какво?

— Не каза. — При тези думи тя се намръщи. — Изглежда, на него също му харесва да пази тайните си.

Първия гадател Корниш беше нов на този пост. Малцина от онези, които искаха да станат предводители на кабалистите, се задържаха на тази длъжност. Той бе бил аристократ, преди пристигането на демоните, и сам бе извършвал своите проучвания върху мистицизма. Все още си оставаше донякъде елитарен и на Уорън не му пукаше за него.

— Изненадан съм, че още е жив — каза той.

— Настоящият Първи гадател умее да дава идеи на другите и да ги убеждава, че те сами са се сетили за тях — рече презрително Наоми. — В резултат на това няколко души измряха.

Мислиш ли, че иска да убеди и мен в нещо?

— Възможно е. — Жената се усмихна. — Но не мисля, че ще успее.

— Той ли те убеди да дойдеш тук?

— Нямаше нужда да ме убеждават. — Наоми се приближи и уви ръце около него. — Трябваше ми само повод. Не съм те виждала от дни. — И го целуна страстно.

* * *

— Мислех да те питам откъде взимаш вода за къпане?

Уорън стоеше в банята и се подсушаваше с кърпата.

— Накарах зомбитата да изкопаят кладенец в мазето. — Изпомпват водата до горещите вани на петия етаж.

— Накарал си ги да ти направят кладенец?

— Да изкопаят. Да.

— Не мислех, че знаеш как се копаят кладенци.

— Има книги, където е описано как се прави. — Уорън навлече черните джинси и ръгби фланелката в червено, бяло и синьо на „Рочдейл Хорнетс“. Фланелката беше оригинална, каквато не би могъл да си позволи преди нашествието. — Помпи могат да се намерят в магазините.

Оцелелите хора в града използваха всичко, което успееха да намерят, но стоките бяха далеч повече от оцелелите.

— Водните нива падат. Скоро ще е трудно да се намери питейна вода.

Уорън знаеше това. Беше достатъчно човек да погледне Темза, за да го разбере. Влиянието на Изгарянето беше понижило водата на реката дотолкова, че сега тя течеше на обратно, вливайки се в Северно море. Когато това се бе случило, водата придоби гаден вкус, прясната се смеси със солената и стана негодна за пиене. Кладенците покрай бреговете също се бяха замърсили, защото не успяваха да филтрират достатъчно солта.

Въпреки че това му бе известно, Уорън не изпитваше угризения, че се къпе. В приютите, където беше израснал, не обръщаха голямо внимание на хигиената. Баните бяха удобство, на което държеше.

Вече облечен, той разгледа отражението си в огледалото. Белезите от изгарянията му бяха покрити с парчета демонска кожа. Бившите му съквартиранти щяха да му се присмиват, че е грозен, но сред кабалистите го гледаха със завист.

Макар че кабалистите можеха понякога да си присаждат демонски рога като Наоми, малцина от тях съумяваха да си присадят успешно крайници или органи. Онези, които опитваха и не успяваха, умираха от ужасна, мъчителна смърт. Броят на желаещите да опитат беше още по-малък.

Уорън се извърна от огледалото и влезе обратно в стаята.

Наоми седеше зад бюрото и се взираше в книгата.

— Какво правиш? — попита той.

Тя все още не се беше облякла и седеше гола на стола. Беше подхвърлила, че Първия гадател вероятно няма точно разписание на времето и може да позакъснеят малко. Уорън не бе искал този физически контакт, защото след това винаги се чувстваше слаб, задето й се е поддал. Беше все едно да признае, че тя има власт над него. Но не можеше да откаже.

— Разглеждам тази книга — отвърна тя. — Откъде я взе?

Уорън пренебрегна въпроса. Приближи се до нея, изненадан, че тя още седи там.

— Какво виждаш? — попита той тихо.

— Форми. Сенки. Страниците изглеждат така, сякаш са били мокри и мастилото се е размазало. Не разбирам защо не си я хвърлил. — Наоми се обърна към него. — Ти виждаш нещо друго, нали?

Върху страницата битката между хората и демоните продължаваше. Предната защитна линия се беше оттеглила по-нагоре по хълма. Образът започна да трепти.

С усилие на волята Уорън откъсна очи от книгата и я затвори с човешката си ръка.

— Не.

Наоми го изгледа за момент, после каза:

— Не лъжеш много добре.

— Ще се усъвършенствам — отвърна той.