Мел Одом
Магическият ръкопис (30)

Двадесет и седем

Клетки, които почти не се различаваха от пещери, изсечени в здравия варовик и преградени с решетки от железни пръти, заобикаляха Уорън от всички страни. Той се взря невярващо и се приближи със залитане до най-близката от тях.

Тъй като нямаше фенерче, използва усиленото си зрение.

В клетката имаше мъртвец, проснат на пода. Една от ръцете на скелета беше протегната напред, сякаш последното му усилие е било да посегне към нещо. В предния ъгъл на клетката стоеше метална паница.

Уорън познаваше историята на мястото, където се намираше. Дори знаеше това-онова за историята на санаториумите в Англия. Просто никога не беше очаквал да види такъв.

Нямаше начин да определи от колко време нещастниците в клетките се намираха там. Достатъчно дълго, за да умрат, това беше очевидно.

— Уорън — повика го Наоми по тънката връзка, която ги свързваше. Гласът й звучеше като съвсем тих шепот в дъното на съзнанието му. После отново: — Уорън.

След това го дръпна и той трябваше да положи минимално усилие, за да остане на мястото си. Знаеше, че ако с него се случи нещо, тя не е достатъчно силна, за да го издърпа обратно сама. Това усили гаденето от страх в стомаха му.

— Тук съм — каза й той.

— Добре ли си?

Оглеждайки клетките, Уорън не беше сигурен, че знае как да отговори на това.

— Засега да — отвърна той.

— Намери ли Харгастор?

— Не. — Уорън усили сетивата си, опитвайки се да открие демона. Не почувства нищо. Потърси и гласа от книгата, който го беше довел тук. Отново не почувства нищо.

— Къде си?

Той се вкопчи по-здраво за тъничката нишка, която ги свързваше. Изгради образ на пещерата в ума си и го тласна към Наоми.

Сепнатото й ахване му показа, че е получила образа.

— Губиш време. Продължавай с работата. — Гласът беше на Мерихим и звучеше, сякаш демонът стоеше зад рамото му.

— Как да намеря Харгастор? — попита Уорън.

— Той е там. Търси един легендарен ръкопис, който Фулагар вярва, че се намира на онова място.

— А така ли е?

— Това няма значение. Ти си изпратен по други причини.

— Ами ако случайно намеря подобен ръкопис?

— Няма да намериш.

Увереността в гласа на демона притесни Уорън. Как можеше Мерихим да не знае за книгата? Или може би книгата всъщност не съществуваше?

— Уорън? — повика го Наоми.

— Сега съм зает. Поддържай връзката и бъди готова.

— Добре, но побързай. Започвам да се уморявам. Според информацията, която му беше дала книгата, в санаториума имаше четири подземни етажа. Също като този, и останалите три бяха издълбани във варовика. Книгата му бе показала рисунки на подземните участъци и на самия санаториум, но Уорън не знаеше дали може да вярва на тези записки. Трябваше му водач.

Докато обикаляше клетките, надничаше вътре и опипваше аурата на хората, които бяха умрели там. Това беше друго умение, което бе развил през последните години: имаше влечение към мъртвите и по костите им можеше да определи някои неща за това, какви са били приживе.

Мъжете в клетките се оказаха убийци и сексуални „хищници“. Някои от тях просто бяха имали плътски апетити, които не се приемали добре във Викторианския Лондон. На тези апетити в днешния свят никой не би обърнал внимание.

Уорън се почувства натъжен от обиколката си.

Най-после се спря край една клетка. Усещаше смесени излъчвания от мъртвеца вътре. Имаше чувство на загуба и чувство за власт. Този мъж беше свързан със санаториума по сложен начин.

Уорън постави длан върху заключващия механизъм на вратата.

— Строши се! — заповяда той. Мистична енергия бликна през дланта му.

Големият катинар се пръсна на парчета, които изпопадаха на земята. Металът иззвънтя върху камъка. Когато Уорън дръпна вратата, тя се отвори, като ръждивите й панти изскърцаха пронизително в тишината.

Мъртвецът седеше прегърбен в ъгъла. Беше умрял седнал. Нямаше място, за да направи нещо друго. Една допълнителна раменна кост лежеше на пода до него. Когато Уорън провери съседните клетки, откри, че на един от скелетите вътре му липсва ръката.

Нямаше съмнение откъде мъртвецът е взел допълнителната ръка.

Железни окови обхващаха десния глезен на скелета. Протриването на костта показваше, че оковите са били прорязали плътта. Който и да беше сложил този мъж в клетката, не беше вярвал напълно, че тя може да го задържи.

Уорън постави демонската си длан върху черепа на мъжа.

— Събуди се! — заповяда той.

Отначало не се случи нищо. Уорън понечи да повтори заповедта — нещо, което никога по-рано не беше правил, — когато скелетът затрепери. Костите затракаха и задрънчаха, сякаш някой беше прокарал палка по ксилофон.

Черепът на мъртвеца, с все още полепнали върху бледата кост кичури коса, се повдигна и погледна нагоре към Уорън. Червена злоба блещукаше в очните му кухини.

Скелетът се раздвижи с по-голяма бързина, отколкото Уорън беше виждал някога у наскоро възкресен. Скочи към него, разперил широко длани, за да го сграбчи за гърлото.

* * *

Саймън коленичи на пода над мястото, където смяташе, че е скрито стълбището.

— Ти само предполагаш, че бетонът тук е излят с дебелина няколко сантиметра — рече Нейтън. — Може и да грешиш.

— Знам — каза Саймън. — Съвсем скоро ще разберем. — Той изнесе юмрука си назад и го заби в бетонния под. Веднага след това притисна длан към пода и зачака.

ПД-то измери звуковите вълни, преминаващи през бетона. Действието бе нещо подобно на това на земния сонар^[1]. ИИ-то на костюма изчисли различните отклонения в информацията, която идваше през ръкавицата на Саймън след удара.

— Въз основа на наличните данни, дебелината на материала е по-малка от двадесет сантиметра. Крепи се от дървена плоскост, дебела не повече от два сантиметра и вероятно направена от дъб.

Той се усмихна и прати информацията до останалите от групата.

— Изглежда, имаме нужда само от малко мускули. — Саймън изнесе ръката си назад.

— Почакай — каза Лея. — Има и по-лесен начин. Не би искал да рискуваш да си повредиш бронята.

Той вдигна очи към нея.

— Това няма да повреди бронята. Тя може да поеме много повече. Ако не беше така, още преди години щях да съм мъртъв.

Лея падна на колене. Прокара бронираните си длани над повърхността на пода няколко пъти.

— Ако удариш бетона и го разтрошиш, дори бронята ти да не пострада, ще вдигнеш ужасно много шум.

Саймън не можеше да възрази на това.

— А тъй като отдолу има стълбище, звукът ще се разнесе надалеч. — Лея спря да движи ръцете си и ги притисна към бетона. — Колко широк каза, че е отворът на стълбището?

Един бърз поглед към схемата даде на Саймън размерите.

— Метър и двадесет сантиметра.

Лея отново разпери длани. Приведе се напред, за да съсредоточи теглото си в раменете.

— Пази се.

— Защо?

— Защото, ако грешиш за размерите или мястото, можеш да си спечелиш експресно пътуване до дъното на следващата стая. — Въпреки положението, в което се намираха, той долови усмивката в гласа й.

Преди да успее да помръдне, подът сякаш се разтресе диво под него. В бетона между ръцете на Лея изведнъж се появиха назъбени пукнатини. Някои от тях пробягаха под краката на Саймън. Други се насочиха към стоящите на пост тамплиери.

Нейтън и Даниел бързо отстъпиха назад.

Мерките очевидно се разминаваха. Едното коляно на Саймън хлътна през пода. Той започна да пада, но плесна дясната си длан върху стената до себе си и заповяда на ИИ-то да го закрепи. Един шип се заби в стената и го задържа да не падне в бездната долу.

Лея нямаше този късмет. Полетя надолу като камък. Но преди да падне в долното помещение, Саймън я улови и я задържа във въздуха.

— Предполагам, че мерките са се разминавали малко — рече смутено.

— Мислиш ли? — попита саркастично тя.

Той прие за добър знак факта, че нищо не изскочи от мрака и не се опита да ги убие. Без усилие издърпа младата жена нагоре и я остави отново на здрав под.

— Предполагам, че в тези ръкавици имаш звукови пулсатори? — попита Нейтън.

— Ще се изненадаш колко често помагат за влизане и излизане от разни места — отвърна Лея.

— Супер. — Той огледа дупката в пода. — Можеш ли да минаваш през стени с тези неща?

— Открила съм, че вършат работа при бетон с дебелина до тридесет сантиметра.

— Определено започвам да мисля за усъвършенстване на бронята си — рече Нейтън. — Може би ще успея да вградя в нея свои собствени звукови пулсатори.

— Да, действа страхотно върху обикновен бетон — рече саркастично Даниел. — Но добави малко арматура и резултатът ще е съвсем различен. А сега приключихте ли вече с взаимното възхищение? Би било чудесно, ако можем да последваме Саймън.

Веднага щом се увери, че Лея е в безопасност, той беше измъкнал задържащия го шип от стената и бе започнал да се спуска по стълбите. Термографското му зрение не разкриваше нищо, което да го чака долу. То щеше да забележи всичко, чиято вътрешна температура се различаваше от тази на стаите.

Бетонни отломки бяха осеяли стъпалата, които се виеха към по-долните етажи. Саймън видя на ПД-то си как останалите тръгват след него. Редът им беше предварително определен и сега те го спазваха. Двама тамплиери винаги изчакваха отзад, за да удържат ариергарда, в случай че на отряда му се наложеше да се оттегля бързо.

Картата на ПД-то беше наложила чертежите върху това, което Саймън виждаше. Имаше някои несъответствия и неточности, но в по-голямата си част нещата съвпадаха.

Килиите, в които бяха държали душевноболните, бяха ужасяващи. Много от пациентите още се намираха там. В голяма част от клетките имаше скелети.

— Мислиш ли, че просто са ги оставили тук? — попита Даниел. Мрачният тон в гласа й беше необичаен. — Оставили са ги да умрат от глад?

— Първо биха умрели от жажда — каза един от другите тамплиери.

Разговорът замря. Саймън ги водеше през първия подземен етаж към стълбището за втория. Подземните нива бяха оформени като овали, образувани от кръгообразни тунели с издълбани дупки във външните им стени и стаи в централната част.

Стаята, която бяха дошли да намерят — онази, която Макомбър твърдеше, че е там според указанията, сочещи местоположението на ръкописа „Гоетия“, — се намираше на втория подземен етаж. Саймън пое надолу по стълбите.