Мел Одом
Магическият ръкопис (48)

Четиридесет и пет

На останалите домове в тамплиерското Подземие не им хареса, когато Саймън ги заряза преди четири години — продължи Нейтън, — а още по-малко, когато другите тамплиери продължиха да идват при нас.

— Каза ли на Буут, че ще му занесеш ръкописа? — попита Лея.

Нейтън изглеждаше гузен.

— Да. Нямах избор. Не знаех какво може да стане, ако му кажа, че е унищожен.

— Добре, защото сега го имаме.

— Нима ще му го дадеш? — Даниел сякаш не можеше да повярва на това, което чува.

— Разбира се, че ще му го дадем. Можем да направим копия за всички. Просто няма да дадем на Буут файла с тайния текст. — Лея вече ги беше уведомила накратко какво са открили.

Някои от тамплиерските учени вече работеха върху текста, но засега нямаха представа какво е скрито в езика.

— Чакай — възрази Даниел.

Лея, която вече предполагаше какво се задава, погледна към тамплиерката и зачака.

— Това е наш проблем — каза гневно Даниел. — Никой не е умрял и не те е направил кралица.

Лея остави другата жена да излее чувствата си и не го прие навътре. Знаеше, че Даниел в момента се бори със собствената си вина и объркване, а това нямаше нищо общо с нея.

— Не се опитвам да бъда кралица.

— Начинът, по който се опитваш да управляваш всичко, показва друго.

Нейтън и Вертам предпочетоха да не се месят в спора.

— Ти не си тамплиерка — каза Даниел.

— Не — отвърна спокойно Лея. — Не съм. Но харесвам Саймън. Много. — Усети как лицето й пламна леко при признанието и се зачуди откъде е дошло това чувство. — Не искам да пострада.

— Ние можем да се справим с това.

— Как? — попита със съмнение Лея.

Даниел погледна към другите двама тамплиери. И двамата зяпаха встрани и не срещнаха погледа й.

— Нямаме никаква причина да смятаме, че Буут ще бъде честен в сделката с нас…

— Няма никакво нас — прекъсна я Даниел.

— … след като постъпи по този начин със Саймън.

— Не сме го и помисляли.

— Тогава какво мислите да правите? — попита Лея. — Впрочем директната атака не е решение.

Даниел въздъхна.

— Не знам — каза тя тихо. — Но си права, че не очакваш нищо добро от Буут. Враждата между него и Саймън е стара, още откакто и двамата са били момчета.

— Аз предпочитам да действам подмолно и с хитрост — каза Лея. — Ако успея да съставя план, с който всички да сте съгласни, може да получим предимство пред Буут. Но ако се опитате да ме изключите от това, ще загубите ценен съюзник, от когото имате нужда. Можете да ми вярвате.

Даниел кимна.

Лея погледна часа и видя, че е малко след единайсет вечерта.

— Добре, имаме малко време да си размърдаме мозъците. Да видим дали можем да измислим нещо, което поне малко да наподобява план. — Тя погледна към Вертам.

— Има ли някакъв начин да получа схема на тамплиерското Подземие?

— Не. Такива не се чертаят по две причини. — Вертам ги изброи на пръстите си. — Първата е, че така плановете могат да попаднат във вражески ръце и да бъдат използвани срещу тамплиерите.

Лея разбираше това. Командването не позволяваше да се правят схеми на техните скрити центрове по същите причини.

— Втората е, че големи части от Подземието са били променяни през годините при новите строежи.

Лея знаеше, че това ще представлява проблем.

— Поне можеш ли да начертаеш карта?

Старият тамплиер кимна.

— Всеки от нас може.

— Тогава направете го всички. Без да обсъждате помежду си. Трябва да проверим за грешки и пропуски. — Лея погледна към Вертам. — Можеш ли да събереш отряд доброволци, които са готови да отидат там за Саймън?

— Ако останалите в крепостта знаеха, че Буут го е хванал — рече Нейтън, — щяхме да имаме масова евакуация. Всички щяха да се втурнат след него. Затова запазихме информацията за себе си.

— Добре. Да се държи информацията под контрол е добър ход. Но ще се наложи да сложите в тази стая някой, който да може да разговаря с Буут, в случай че той отново опита да се свърже с вас.

Вертам кимна.

— Всичко това може да бъде направено.

— Тогава го направи веднага. Трябва колкото се може по-скоро да сме на път. Без никой тук да знае.

Тримата тамплиери се изправиха.

— Още нещо — каза Лея. — Имате ли някой, който може да разпечата ръкописа и да го направи да изглежда автентичен? Не искам да давам на Буут електронно копие. Тогава той ще разбере, че вече сме направили копия и за себе си. А и не искам да го улеснявам по никакъв начин. Нека сам си върши скапаната работа.

* * *

Болка избухна в главата на Саймън и го върна в съзнание. Когато усети топлата струйка кръв по брадичката си, разбра, че пак са го ударили. Той пренебрегна болката и опита да се съсредоточи върху мъчителя си. Веригите, опасващи горната част на тялото му и краката му, го привързваха към един стол с права облегалка в малката стая, където го държаха.

— Мисля, че отново се събуди — каза тамплиерът пред него.

Саймън трябваше да се взре напрегнато за момент, за да осъзнае, че е един мъж, а не близнаци.

— Буден ли си, Саймън? — попита Буут.

Все още слаб и частично дезориентиран, Саймън се отпусна на веригите и извъртя глава, да погледне към Буут. Великият магистър седеше от другата страна на металната маса в стаята.

— Буден съм — изфъфли Саймън през подутите си устни.

— Говорих с твоите приятели. Съгласиха се да разменят ръкописа „Гоетия“ срещу теб. — Буут ядеше пресни череши от една купа.

Градините в тамплиерското Подземие използваха смес от хидропоника и мистицизъм. Там можеше да се отгледа почти всичко, защото бе възможно да се създадат условия за всякакви видове растения. Системите в крепостта, построена от Саймън, изобщо не се доближаваха до тази продуктивност или управление на факторите.

Поради болката и циркулиращите в организма му медикаменти, на Саймън му бе трудно да вникне в думите на Буут.

— Казаха ти, че ще разменят ръкописа срещу мен?

— Да. — Буут пъхна още една череша в устата си.

Саймън мразеше Великия магистър заради склонността му към презадоволяване и беше сигурен, че Буут го знае. В крепостта понякога беше истинска мъка да се изхранят всички. Обаче тамплиерите в Подземието произвеждаха достатъчно, за да имат излишъци и да могат да отглеждат продукти извън най-необходимите.

При дадените обстоятелства и предвид факта, че не беше посветен в разговора, който бе водил Буут, Саймън беше сигурен, че Великият магистър не казва истината. Той облиза устните си и усети кръв.

— Лъжеш — изграчи Саймън. Умираше за глътка вода. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание.

Почти нехайно, Буут чукна дистанционното до купата с череши. На една от стените се появи триизмерен екран, който показа Нейтън, седнал пред свързочния пулт на крепостта.

— … или ще предадете ръкописа утре до изгрев-слънце, или ще вържа Крос отвън като примамка за демоните — рече записаният глас на Великия магистър.

Буут натисна дистанционното, за да застопори образа на Нейтън.

— Това бях аз, поставях исканията си. Следва твоят приятел. — Той чукна пак дистанционното.

Нейтън се взря за кратко в екрана, после каза:

— Ще ти донесем ръкописа. Но ни трябва повече време.

— Нямате повече време — отвърна записаният глас на Буут. — Утре по изгрев-слънце. След това Саймън Крос ще е мъртъв.

Великият магистър изключи екрана и се усмихна весело.

— Ти така или иначе ще си мъртъв, но той не подозира това. Засега.

Саймън се насили да се усмихне. Беше му трудно, защото устните не му се подчиняваха добре в сегашното си състояние. Носът му като че ли беше счупен и той не можеше да диша през него.

— Нейтън знае, че си лъжец — каза той. — Вече е наясно, че честта не означава нищо за теб.

— Какво? — Буут се престори на изненадан. — Защото наруших споразумението за Флага на честта с теб ли?

Саймън отказа да захапе стръвта.

— Такива споразумения се сключват с хора с чест — рече Великият магистър. — Не с такива като теб. Това споразумение е за тамплиери. Ти си изгнаник. Няма никаква чест в сделките с теб.

Саймън си спомни нещо, което му беше казал много отдавна Томас Крос. Той не беше разбирал ясно истината в него допреди четири години, когато се върна, за да намери Лондон в ръцете на демоните.

— Честта не е нещо между хората — каза Саймън. — Тя е нещо вътре в човека, по което можеш да го прецениш колко струва. И този, който го притежава, може да го предложи и на другите. — Той прониза Буут с поглед. — Ти нямаш чест.

Великият магистър се навъси.

— Не ме отегчавай с твоите баналности.

— Това не са баналности — рече Саймън. — Това са думи, които моят баща ми каза, за да живея според тях. Той погледна към другите тамплиери в стаята. — Сигурен съм, че е казвал същите думи и на вас.

Тамплиерите сведоха очи и не пожелаха да срещнат погледа му.

Буут кимна на едрия мъж пред Саймън. Знаейки какво се задава, той опита да се извърне, за да избегне удара. Това не му помогна. Ръката на мъжа го улучи право в лицето. За миг му се стори, че болката ще се окаже достатъчна, за да го прекатури в бездната.

— Не използвай доброто име на баща си, за да скриеш своя позор — рече Буут. — В тази стая няма нито един човек, който да не знае какво означаваше Томас Крос за Ордена. Той никога не ни е обръщал гръб.

Саймън изплю кръв в купата с череши.

Великият магистър го изпсува и стана от масата. За разлика от мъжа, който биеше Саймън с голи юмруци, Буут все още носеше бронята си. Ако той го удареше, несъмнено щеше да го убие.

Саймън не се извърна.

— Велики магистре — каза един от тамплиерите. — Аз няма да бъда съучастник в убийство.

Куут се обърна към мъжа.

— Тогава си върви, Уайтхол.

Тамплиерът се изпъна.

— Не. Съгласих се на това, защото вярвах, че имаме нужда от ръкописа „Гоетия“. Ако онова, което ни каза Макомбър за защитните възли, е вярно, не можем да продължим да устояваме срещу демоните без тях. Ако приятелите на Крос открият, че той е мъртъв, няма да ни дадат ръкописа.

Ярост помрачи лицето на Великия магистър. Той сви ръката си в юмрук и удари по масата толкова силно, че тя рухна. Трясъкът от удара изпълни стаята.

Саймън предположи, че помещението е звукоизолирано. Много от стаите в тамплиерското Подземие бяха. Но мислите му се съсредоточиха върху онова, което Уайтхол спомена, че е казал Макомбър.

— Проявяваш неподчинение — заяви Буут.

— Не, сър. Аз съм тук заради ръкописа — каза Уайтхол. — Както и всички ние. И се съгласихме, че Флага на честта не защитава Саймън Крос. Но няма да допуснем това. Никой тамплиер не убива беззащитен пленник.

— Значи всички вие сте глупаци — каза им Саймън. — Защото ръкописът вече беше унищожен, когато стигнахме там. Каквато и информация да е съдържал, тя е била изгубена много отдавна.

— Лъжеш — обвини го Буут.

— Кълна се в кръвта на баща си — отвърна Саймън.

— Твоят приятел Нейтън каза, че ще донесе ръкописа.

— Нямаше избор. Ти му каза, че ще ме убиеш. — Саймън си пое дъх. — Само си изгуби времето и се лиши от малкото останала ти чест заради нищо.

Буут остана за момент втренчен в него и Саймън различи в очите на Великия магистър страх, че казаното може да е истина.

— Не — рече Буут. — Това не е съвсем вярно, нали? Ако беше, ти нямаше да се съгласиш да се срещнеш с мен. Има нещо повече от това, което казваш.

— Дойдох тук, за да защитя честта на баща си — каза Саймън.

— Това е вярно, но не е всичко. Криеш нещо. Искам да знам какво е.

Саймън го погледна и решението му укрепна.

— Ръкописът беше изгорял. Вече не съществува.

— Ще видим тази работа. — Буут се обърна към един от тамплиерите. — Потърси Нейтън Сингх от мое име.

Тамплиерът се отдръпна на една страна и заговори тихо.

Саймън отчаяно се опита да прогони болката, изпълваща лицето и тялото му, но въпреки цялото му обучение работата беше безнадеждна.

— Свързах се с тамплиерската крепост — каза мъжът.

— Прехвърли го на монитора — заповяда Буут. Макар и да не искаше, Саймън погледна натам. Позна Пелтър — един от по-старите тамплиери в крепостта, — който седеше пред комуникационния пулт, и неволно се зачуди къде ли са Нейтън и Даниел.

— Къде е Нейтън Сингх? — попита Буут.

— Изчакайте, Велики магистре — рече Пелтър. — Ще ви свържа с Нейтън само след секунда. — Той се приведе напред и картината се смени.

В следващия миг образът на Нейтън изпълни екрана.

— Какво искаш? — попита той и тонът му не беше дружелюбен. Картината на заден план показваше, че стои в гаража за всъдеходите.

Смущаващото беше, че Саймън знаеше, че в пещерите, където се съхраняваха всъдеходите, няма комуникационен пулт.

— Тъкмо водех интересен разговор с нашия приятел Саймън — рече Буут.

Нейтън посочи с палец през рамо.

— Ако искаш да стигнем там навреме, по-добре не ми губи времето.

Недоволен от това безцеремонно отношение, Великият магистър се намръщи.

— Саймън ми казва, че нямало никакъв ръкопис. Казва, че бил изгорял в санаториума.

— Е, и?

— Така ли е?

Нейтън изруга.

— Саймън не ти вярва, Буут. Очевидно си има причина за това. Не иска и ние да ти вярваме. Затова ще те лъже за ръкописа и ще твърди, че не съществува, за да отмениш сделката. От негова гледна точка той разменя живота си срещу нашите.

— Значи ръкописът е у вас?

— Да. — Нейтън се направи на отегчен от темата.

— Покажи ми го — заповяда Великият магистър.

— Покажи ми, че Саймън е още жив.

Буут изруга, отстъпи назад и махна към Саймън. Един от тамплиерите се приближи и използва видеокамера, за да запечати образа му.

— Жив е — каза Буут.

— Това може да е холозапис — възрази Нейтън. Накарай го да каже нещо.

Великият магистър кимна към едрия мъж, който незабавно зашлеви Саймън през лицето, преди той да успее да се дръпне.

— Той кърви по желание — рече мазно Буут.

Нейтън го напсува цветисто.

— Предлагам да спрете да си играете игрички с мен — каза Великият магистър. — Покажете ми ръкописа, ако е у вас, иначе ще накарам да убият Саймън тук, пред очите ви.

Нейтън посегна извън обсега на камерата и вдигна пачка листове. Изглеждаха стари и автентични, не като изгорелите страници, които Саймън бе открил в тръбата, взета от санаториума.

— Трябва да тръгвам, ако искам да спазя срока ти — каза Нейтън. — Така че, ако няма нещо друго…?

Буут даде заповед за прекъсване на връзката и се обърна отново към Саймън.

— Изглежда, напоследък вече не те бива да говориш истината — рече той и кимна към едрия мъж.

Още един жесток удар се стовари в бузата на Саймън и уцели ставата на челюстта му. От болка пред очите му избухнаха искри.

Саймън се опита да заговори и да отрече съществуването на страниците. Това беше някакъв номер. Трябваше да е. Но челюстта му не искаше да се движи както трябва и той не можеше да артикулира думите. Опитите му да заговори само усилиха болката и той се плъзна към тъмнината. Последната му мисъл беше, че Нейтън и Даниел по някакъв начин се излагаха на опасност и щяха да бъдат убити.