Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 323 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 93

Лангдън нямаше представа накъде пълзи. Единственият му компас беше рефлексът, който го водеше в посока, обратна на опасността. Лактите и коленете му пламтяха, докато лазеше под пейките. Въпреки това продължаваше напред. Някъде някакъв глас му казваше да се движи наляво. „Ако стигнеш до главната пътека, ще можеш да се затичаш към изхода.“ Знаеше, че това не е възможно — главната пътека бе преградена със стена от пламъци! Умът му търсеше възможности. Стъпките бързо се приближиваха от дясната му страна.

Лангдън предполагаше, че до края на пейките остават поне три метра. Грешка. Изведнъж прикритието над него изчезна. Той се вцепени за миг. В нишата от лявата си страна видя точно онова, което го беше довело тук. Видението на света Тереза се издигаше като някакъв порнографски натюрморт… легналата светица, извила гръб от наслада, с отворени устни, от които се изтръгва стон, а над нея ангелът, насочил огнената си стрела.

В пейката над главата му се заби куршум. Той се надигна като спринтьор на старт, после затича приведен към дясната страна на черквата. Зад него прозвучаха изстрели и той отново се хвърли на пода, плъзна се по мрамора и се блъсна в парапета на една ниша.

И тогава я видя. Свита на кълбо до стената. „Витория!“ Босите й крака бяха свити под тялото й, но все още дишаше. Нямаше време да й помогне.

Убиецът светкавично заобиколи пейките от отсрещната лява страна на храма и отново започна да се приближава. Професорът си помисли, че това е краят. Арабинът вдигна пистолета и Лангдън направи единственото, което можеше. Претърколи се през перилата в нишата. По мраморните колони над него се посипаха куршуми.

Чувстваше се като животно, приклещено в ъгъла. Вмъкна се още по-навътре в полукръглата ниша. Съдържанието й му се стори иронично подходящо — саркофаг. „Може би моят“ — помисли си Лангдън. Това беше scatola тъкмо като за него — малък мраморен сандък без украса. Капакът бе повдигнат и подпрян на два мраморни блока. Американецът видя отвора под него и се зачуди дали ще успее да се вмъкне вътре.

Зад него отекнаха стъпки.

Тъй като не му оставаше друга възможност, Лангдън се притисна към пода, плъзна се към саркофага, хвана се за двете мраморни подпори и като плувец се гмурна в гробницата. Чу се пистолетен изстрел.

Гърмежът бе придружен от усещане, каквото изпитваше за пръв път в живота си… куршум, прелетял на косъм от него. Чу изсвирване като от камшик и в следващия миг куршумът се удари в мрамора сред облак прах. Лангдън запълзя по пода и се измъкна от отсрещния край на саркофага.

Озова се пред задната стена на нишата. Не се съмняваше, че това тясно пространство ще стане негов гроб.

„При това скоро“ — разбра той, когато видя дулото на пистолета да се появява в отвора под саркофага. Хашишинът държеше оръжието успоредно на пода и го насочваше право към гърдите му.

Нямаше начин да не улучи.

Инстинктът за самосъхранение го накара да се задейства. Лангдън се обърна по корем и легна успоредно на ковчега. После постави длани върху пода. Раната от стъклото отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той направи нещо като лицева опора и надигна корема си от мрамора точно в момента, в който пистолетът изгърмя. Усещаше ударната вълна на куршумите, които минаваха точно под корема му и разбиваха на прах шуплестия варовик зад него. Затворил очи и едва издържащ от изнемога, професорът се молеше стрелбата да престане.

И желанието му се изпълни.

Гърмежите се смениха от студеното изщракване на празен затвор.

Лангдън бавно отвори очи, сякаш се боеше, че клепачите му ще издадат звук. Като се бореше с мъчителното треперене, той остана на мястото си, извил гръбнак като котка. Не смееше дори да си поеме дъх. Наостри заглъхналите си от грохота уши, за да чуе кога ще си тръгне убиецът. Тишина. Помисли си за Витория. Трябваше да й помогне.

Разнеслият се звук беше оглушителен. Нечовешки. Гърлен рев от усилие.

Единият край на саркофага изведнъж се надигна. Професорът се строполи на пода и се вторачи в накланящите се към него стотици килограми камък. Гравитацията надделя над триенето и капакът се плъзна и се разби на пода до него. Последва го и самият саркофаг, който се отдели от подпорите си и се прекатури.

Лангдън разбра, че или ще бъде погребан под него, или някой от ръбовете му ще го смаже. Сви краката и главата си и прилепи ръце към тялото си. После затвори очи и зачака.

Разтърси се целият под. Горният край на саркофага падна само на милиметри от темето му и зъбите му изтракаха. Дясната му ръка по чудо остана невредима. Професорът отвори очи и видя сноп светлина. Десният ръб на саркофага не беше паднал до самия под, а се бе задържал върху подпорите. Точно отгоре му обаче буквално го гледаше самата смърт.

Законният собственик на гробницата висеше над него, залепнал за дъното на саркофага, както често се случва с разлагащите се трупове. Скелетът за миг остана във въздуха като колеблив любовник, след това с пращене като от чупещи се съчки се поддаде на гравитацията. Мъртвецът полетя надолу да го прегърне и посипа с гнили кокали и прах очите и устата му.

Преди Лангдън да успее да реагира, през отвора под саркофага се провря ръка и като гладен питон се плъзна сред костите. Заопипва, откри гърлото му и го стисна. Американецът се опита да се съпротивлява срещу железните пръсти, които мачкаха ларинкса му, ала левият му ръкав бе затиснат под ръба на саркофага. Беше свободна само едната му ръка и борбата като че ли бе обречена.

Той сви крака, опря ги в дъното на саркофага и напъна. Саркофагът се помръдна съвсем леко, но достатъчно. Саркофагът със зловещо стържене се хлъзна от подпорите и се сгромоляса на пода. Ръбът му смачка ръката на убиеца и се чу приглушен вик. Пръстите му пуснаха гърлото на Лангдън. Арабинът с отчаяно усилие успя да се освободи и саркофагът с глухо тупване се залепи за мраморния под.

Пълен мрак. Пак.

И тишина.

Нямаше ядосано удряне по прекатурения саркофаг. Нямаше опити за повдигане. Нищо. Докато лежеше в тъмнината сред купчина кости и се бореше с клаустрофобията си, Лангдън насочи мислите си към нея.

„Витория. Жива ли си?“

Ако знаеше истината — ужасяващата действителност, в която скоро щеше да се свести тя, — заради нея щеше да се помоли да е мъртва.