Дан Браун
Шестото клеймо (23)

Глава 22

За миг Кьолер се олюля на безсилните си крака. Лицето му беше пребледняло от страх.

— Витория! Не бива да изключваш този капан!

Лангдън го наблюдаваше, озадачен от внезапната паника на директора.

— Петстотин нанограма! — възкликна физикът. — Ако прекъснеш магнитното поле…

— Напълно безопасно е, Макс — увери го Витория. — Всеки капан е снабден с допълнителна батерия, в случай че бъде отделен от стълба. Образецът остава във вакуума дори да сваля кутията.

Кьолер продължаваше да не е убеден. После колебливо се отпусна на количката си.

— Батериите се задействат автоматично, когато капанът бъде свален от енергийния източник. Работят едно денонощие. Като допълнителен резервоар гориво. — Тя се обърна към Лангдън, сякаш усетила безпокойството му. — Антиматерията притежава някои удивителни свойства, господин Лангдън, които я правят извънредно опасна. Предполага се, че десетмилиграмов образец — колкото песъчинка — съдържа енергия колкото двеста метрични тона конвенционално ракетно гориво.

На Лангдън пак му се зави свят.

— Това е енергийният източник на бъдещето. Хиляди пъти по-мощен от ядрената енергия. Сто процента ефикасен. Без вторични продукти. Без радиация. Без замърсяване. Няколко грама осигуряват едноседмичната енергия на голям град.

„Няколко грама ли?“ Професорът неспокойно се отдръпна от стълбовете.

— Не се бойте — каза Витория. — Тези образци са милионни части от грама. Сравнително безобидни са. — Тя пак посегна към кутията и я свали от енергийната й платформа.

Кьолер потръпна, ала не се намеси. Капанът се отдели от колоната с високо изпиукване и в основата му се задейства малък светлинен дисплей. Червените цифри запремигваха и започнаха да отброяват оставащото време.

24:00:00…

23:59:00…

23:58:58…

Лангдън ce втренчи в брояча и реши, че обезпокояващо прилича на бомба със закъснител.

— Батерията ще работи цели двайсет и четири часа — поясни Витория. — Може да се презареди, като капанът отново се монтира върху стълба. Тя е предвидена като мярка за безопасност, но е удобна и за транспортиране.

— За транспортиране ли? — смая се Кьолер. — Да не би да изнасяте това нещо от лабораторията?

— Не, разбира се — успокои го младата жена. — Но подвижността ни позволява да го проучваме.

Тя ги заведе в отсрещния край на стаята и дръпна една завеса, зад която се разкри прозорец, гледащ към голямо помещение. Стените, подът и таванът му бяха облицовани със стомана. Приличаше на цистерната на танкера, с който Лангдън някога бе пътувал до Папуа, Нова Гвинея, за да изучава татуировките на племето ханта.

— Това е анихилационна камера — поясни Витория.

Кьолер рязко я погледна.

— Наистина ли наблюдавате анихилации?

— Баща ми се интересуваше от физиката на Големия взрив — огромни количества енергия от миниатюрно зрънце материя. — Витория отвори стоманено чекмедже под прозореца, постави капана вътре и го затвори. После дръпна лоста до чекмеджето. След миг капанът се появи от отсрещната страна на стъклото, плавно се плъзна в широка дъга по металния под и спря приблизително в центъра на помещението.

Младата жена мрачно се усмихна.

— Сега за пръв път ще станете свидетели на анихилация антиматерия-материя. На няколко милионни от грама. Сравнително малък образец.

Лангдън погледна капана за антиматерия на пода на огромната камера. Кьолер също колебливо се обърна към прозореца.

— Обикновено трябва да чакаме цяло денонощие, докато батерията се изтощи, но под пода на това помещение има магнити, които могат да изключат капана — поясни Витория. — И когато материята и антиматерията влязат в допир…

— Анихилация — промълви директорът.

— Още нещо — прибави тя. — Антиматерията отделя чиста енергия. Стопроцентово превръщане на масата във фотони. Затова не гледайте директно образеца. Заслонете очи.

Лангдън отначало се сепна, но после реши, че Витория прекалено драматизира нещата. „Да не гледам директно към кутията ли?“ Устройството се намираше на тридесетина метра, зад свръхдебела стена от матиран плексиглас. Нещо повече, прашинката в контейнера беше невидима, микроскопична. „Да заслоня очи ли? — помисли си професорът. — Колко енергия може да отдели тази…“

Витория натисна бутона.

Лангдън за миг бе заслепен. В кутията проблесна ярка точица светлина. Избухна светлинна ударна вълна, която се понесе във всички посоки и с огромна сила се блъсна в прозореца пред него. Взривът разтърси подземието и той се олюля. Светлината продължи да гори, после се сви обратно в себе си, превърна се в петънце и изчезна.

Лангдън болезнено запремигва и зрението му постепенно се възстанови. Той примижа и погледна димящото помещение. Кутията я нямаше. Беше се изпарила. Не бе останала нито следа.

Професорът смаяно зяпна.

— Г-господи…

Витория тъжно кимна.

— Точно това казваше и баща ми.