Дан Браун
Шестото клеймо (62)

Глава 61

В Пантеона бе хладно и влажно, самият въздух беше пропит с история. Куполът се издигаше над тях, сякаш безтегловен — висок четирийсет и три метра, по-голям дори от купола на „Св. Петър“. Както винаги, на влизане в просторната зала го побиха тръпки. Тази сграда бе поразително съчетание на строително майсторство и изкуство. През прочутия кръгъл отвор в покрива нахлуваше тесен сноп лъчи. „Oculus — помисли си професорът. — Дяволският отвор.“

Бяха стигнали.

Погледът му се плъзна по дъгата на свода към колоните при стените и накрая стигна до полирания мраморен под. Слабото ехо на стъпките и шепотът на туристите отекваха под купола. Лангдън огледа десетината туристи, които безцелно обикаляха из сенките. „Тук ли си?“

— Изглежда съвсем спокойно — без да пуска ръката му, повтори Витория.

Той кимна.

— Къде е гробницата на Рафаело?

Професорът се замисли за миг и се опита да се съсредоточи. После пак се озърна. Гробници. Олтари. Колони. Ниши. Той посочи един особено украсен саркофаг в отсрещния край на черквата.

— Струва ми се, че е ей там.

Витория също се огледа.

— He забелязвам никой, който да прилича на убиец, готвещ се да убие кардинал. Ще пообиколим ли?

Лангдън кимна.

— Тук има само едно място, където може да се скрие човек. Най-добре да проверим в rientranze.

— В нишите ли?

— Да. — Той посочи с ръка. — Нишите в стената.

Макар че не бяха огромни, полукръглите ниши бяха достатъчно големи, за да скрият някого в сенките си. Лангдън знаеше, че някога в тях са били поставени статуите на олимпийските богове, ала когато Ватиканът превърнал Пантеона в християнска черква, езическите скулптури били унищожени. Обзе го гняв при мисълта, че стои при първия олтар на науката, а самия знак вече го няма. Зачуди се коя статуя е била и накъде е сочела. Не си представяше по-силно вълнение от това да открие илюминатски ключ — статуя, тайно сочеща Пътя на просвещението. И пак се запита кой е бил анонимният илюминатски скулптор.

— Аз поемам лявата дъга — рече Витория и посочи лявата половина на Пантеона. — Ти тръгни надясно. Ще се видим след сто и осемдесет градуса.

Американецът мрачно се усмихна.

Когато тя се отдалечи, Лангдън напълно осъзна целия зловещ ужас на ситуацията. Когато се обърна и закрачи надясно, гласът на убиеца сякаш зашепна край него. „Осем часът. Девствени жертви на олтарите на науката. Математическа прогресия на смъртта. Осем, девет, десет, единайсет… и в полунощ.“ Той си погледна часовника. 19:52. Още осем минути.

Приближи се към първите ниши и мина покрай гробницата на един от първите католически владетели на Италия. Подобно на много други в Рим, саркофагът беше разположен накриво спрямо стената. Това очевидно смущаваше група туристи. Той не спря, за да им обясни, че християнските гробове не са ориентирани спрямо сградата, а в посока изток-запад, като черквите. Предишния месец бе разгледал това древно суеверие в краткия си курс по история на символите.

— Това е пълна нелепост! — възкликна една студентка от предните редове, когато професорът обясни причината за тази ориентация на гробовете. — Защо им е на християните гробовете им да гледат към изгряващото слънце? Нали сме християни… а не слънцепоклонници!

Гризейки ябълка, Лангдън усмихнато се заразхожда пред черната дъска.

— Господин Хицрот! — извика той.

Дремещият на последния ред студент се стресна.

— Какво! Аз!

Лангдън посочи висящия на стената плакат на ренесансова изложба.

— Кой е онзи мъж, коленичил пред Господ?

— Хмм… някой светец?

— Браво. И откъде познахте, че е светец?

— По нимба.

— Отлично. А този златен нимб да ви напомня за нещо?

Хицрот се усмихна.

— Да! На ония египетски неща, дето ги учихме миналия семестър. Ония… хм… слънчевите дискове.

— Благодаря, господин Хицрот. Можете пак да заспите. — Лангдън се обърна към студентите. — Подобно на много други християнски символи, нимбовете са заемка от древноегипетската религия, която се основава на култа към слънцето. Християнството изобилства на примери за слънчев култ.

— Извинете, че ви прекъсвам — обади се момичето от първия ред. — Аз редовно ходя на черква и не виждам да се практикува никакъв слънчев култ!

— Нима? А какво празнувате на двайсет и пети декември?

— Коледа. Рождество Христово.

— И все пак според Библията Христос е роден през март. Тогава какво празнуваме в края на декември?

Мълчание.

Лангдън се усмихна.

— Двайсет и пети декември, приятели, е древният езически празник на sol invictus — непобедимото слънце, — който съвпада със зимното слънцестоене. Тъкмо през това прекрасно време на годината слънцето се завръща и денят започва да расте.

Професорът пак отхапа от ябълката.

— Налагащите се нови религии често възприемат съществуващите празници, за да направят прехода по-безболезен — продължи той. — Това се нарича „трансмутация“. Тя помага на хората да се приспособят към новата вяра. Богомолците спазват същите свещени дати, молят се на същите свещени места, използват подобни символи… и просто променят божеството.

Сега вече момичето от предния ред побесня.

— Намеквате, че християнството е просто някакво си… префасонирано слънцепоклонничество?

— В никакъв случай. Заемките на християнството не се ограничават само до култа към слънцето. Ритуалът на християнското канонизиране е зает от древния Евхемеров обред на „обожествяване“. Практиката на „богоизяждането“ — тоест светото причастие — я има и при ацтеките. Дори идеята, че Христос е умрял заради нашите грехове, не е чисто християнска — саможертвата на млад мъж с цел опрощаване греховете на неговия народ се среща в най-древните предания за Кецалкоатъл.

Момичето го изгледа гневно.

— Остава ли нещо чисто християнско?

— Съвсем малка част от която и да било организирана вяра е изцяло оригинална. Религиите не се раждат от нищо. Те се развиват една от друга. Съвременната религия е колаж… сбор от историята на човешкия стремеж да разбере същността на божественото.

— Хм… почакайте — обади се вече будният Хицрот. — Сещам се за нещо християнско, дето е чисто оригинално. Какво ще кажете за нашата представа за Бог? Християнското изкуство никога не изобразява Господ като слънчев бог с глава на ястреб, ацтек или нещо подобно. Бог винаги е представен като старец с бяла брада. Значи нашият образ на Господ е оригинален, нали така?

Лангдън се усмихна.

— Когато се отказали от предишните си божества — езическите, римските и гръцките богове, слънцето, Митра и така нататък — първите християни попитали Църквата как изглежда техният нов християнски Бог. И Църквата благоразумно избрала най-страховитото, могъщо и познато лице в цялата писана история.

На лицето на Хицрот се изписа скептицизъм.

— Старец с бяла брада ли?

Лангдън посочи висящото на стената табло с йерархията на античните богове. На върха седеше старец с бяла брада.

— Зевс изглежда ли ви познат?

Лекцията приключи като по даден знак.

* * *

— Добър вечер — разнесе се мъжки глас.

Лангдън се сепна. Отново беше в Пантеона. Обърна се и видя възрастен мъж със синя пелерина и червен кръст на гърдите. Непознатият му се усмихна.

— Вие сте англичанин, нали? — със силен италиански акцент попита мъжът.

Професорът объркано запремигва.

— Всъщност не. Американец съм.

Мъжът се смути.

— О, небеса, простете ми. Толкова изискано сте облечен, че просто реших… моите извинения.

— С какво мога да ви бъда полезен? — с бясно разтуптяно сърце попита Лангдън.

— Всъщност си мислех, че аз мога да съм ви полезен. Аз съм чичероне. — Мъжът гордо посочи табелката с името си. — Мой дълг е да направя престоя ви в Рим по-интересен.

„По-интересен ли?“ Лангдън бе убеден, че точно този му престой в Рим е достатъчно интересен.

— Изглеждате ми видна личност и несъмнено се интересувате от култура повече от обикновените туристи — поласка го екскурзоводът. — Ако желаете, мога да ви разкажа историята на тази очарователна сграда.

Лангдън учтиво се усмихна.

— Много любезно от ваша страна, но самият аз се занимавам с история на изкуството и…

— Отлично! — Очите на чичеронето проблеснаха, като че ли беше ударил джакпота. — Тогава със сигурност ще ви хареса!

— Струва ми се, че предпочитам да…

— Пантеонът е построен от Марк Агрипа през двайсет и седма година преди Христа — зарецитира италианецът.

— Да, и през сто и деветнайсета е възстановен от Адриан — прибави Лангдън.

— Това беше най-големият свободно стоящ купол до хиляда деветстотин и шейсета, когато го надмина Суперкуполът в Ню Орлиънс!

Американецът изпъшка. Този човек бе неудържим.

— Един теолог от пети век нарекъл Пантеона „Дом на дявола“ и предупредил, че дупката в покрива му е вход за демони!

Лангдън престана да го слуша. Погледът му се плъзна нагоре към отвора и пред очите му проблесна допуснатата от Витория възможност… жигосан кардинал, който пада през дупката и умира на мраморния под. — „Виж, това вече ще е истинска сензация.“ Той се озърна наоколо за репортери. Нямаше. Професорът дълбоко си пое дъх. Идеята беше абсурдна.

Лангдън продължи обиколката си, а бъбрещият екскурзовод го последва като зажадняло за обич пале. „Това ми напомня, че няма нищо по-лошо от любителите в областта на историята на изкуството“ — помисли си американецът.

* * *

За пръв път, откакто беше научила вестта за убийството на баща си, Витория оставаше съвсем сама. Мрачната реалност на последните осем часа най-после е започваше да я обгръща. Бяха убили баща й — жестоко и ненадейно. Почти също толкова мъчителен бе фактът, че бащиното й откритие е попаднало в ръцете на терористи. Изпълваше я с угризения мисълта, че собственото й изобретение е позволило пренасянето на антиматерията… че сега нейният контейнер отчита изтичането на секундите някъде във Ватикана. Опитвайки се да помогне на баща си в неговото търсене на истината… тя се бе превърнала в съучастница на хаоса.

Странно, в момента единственият светъл лъч в живота й беше присъствието на един абсолютно непознат човек. Робърт Лангдън. В очите му намираше необяснимо убежище… подобно на океанската хармония, която рано сутринта бе напуснала. Радваше се, че той е до нея. Не само че извличаше от него сила и надежда, но и Лангдън беше впрегнал изключителния си интелект, за да осигури тази единствена възможност за залавянето на бащиния й убиец.

Докато обикаляше черквата, Витория дишаше дълбоко. Пред очите й се редяха неочаквани видения на лично отмъщение, които цял ден бяха обсебвали мислите й. Макар и заклета защитничка на живота… тя мечтаеше за смъртта на палача. Днес никакви кармически философии не можеха да я накарат да обърне и другата буза. Младата жена усещаше, че в италианската й кръв тече нещо, за чието съществуване не бе подозирала досега… шепотът на сицилианските й предци, настояващи да защити семейната чест с жестока справедливост. „Вендета“ — помисли си Витория и за пръв път в живота си разбра.

Отново я връхлетяха мисли за възмездие. Тя се приближи до гробницата на Рафаело Санти. Дори от разстояние се виждаше, че този човек е бил особено изтъкнат. За разлика от другите, неговият саркофаг беше защитен с плексиглас и се намираше в ниша в стената.

Витория разгледа гробницата и прочете надписа на плочата до нея.

После го препрочете.

И… още веднъж.

И след миг ужасено се втурна към Лангдън.

— Робърт! Робърт!