Дан Браун
Шестото клеймо (59)

Глава 58

— Седем четирийсет и шест минути и трийсет секунди… сега — прошепна по радиостанцията си Оливети.

Лангдън усети, че се поти в туидовото си сако на задната седалка на алфа ромеото, паркирано с работещ двигател на Пиаца дела Конкордиа, на три преки от Пантеона. Витория седеше до него и съсредоточено наблюдаваше командира, който даваше последните си нареждания.

— Ще обсадим Пантеона от осем страни. Пълна обсада с особено внимание към входа. Обектът може да ви познава, затова трябва да сте незабележими. В никакъв случай не убивайте обекта. Някой трябва да наблюдава покрива. Най-важен е обектът. Жертвата е на заден план.

„Господи — помисли си Лангдън, вледенен от ефикасността, с която Оливети бе казал на хората си, че кардиналът може да бъде пожертван. — «Жертвата е на заден план.»“

— Повтарям. Не убивайте обекта. Трябва ни жив. Действайте. — Командирът изключи радиостанцията си. Витория изглеждаше смаяна, почти ядосана.

— Никой ли няма да влезе вътре, господин командир?

— Къде? — обърна се към нея Оливети.

— В Пантеона! Където ще бъде извършено убийството!

— Attento — с леден поглед отвърна той. — Ако противникът се е внедрил сред хората ми, има вероятност да ги познават. Вашият колега ме предупреди, че няма да имаме друга възможност да заловим обекта. Нямам намерение да го подплаша, като вкарам хората си вътре.

— Ами ако убиецът вече е там?

Оливети си погледна часовника.

— Обектът беше ясен. В осем часа. Имаме петнайсет минути.

— Той каза, че ще убие кардинала в осем часа. Но може вече някак си да е вкарал жертвата вътре. Ами ако хората ви видят обекта да излиза, но не го познаят? Някой трябва да провери дали вътре е чисто.

— Прекалено е рисковано.

— Не и ако човекът, който влезе, е напълно непознат.

— Дегизирането изисква време и…

— Имах предвид себе си — прекъсна го Витория.

Лангдън се вторачи в нея.

Оливети поклати глава.

— Категорично не.

— Той е убил баща ми.

— Точно така, затова може да ви познава.

— Сам го чухте по телефона. Нямаше представа, че изобщо съществувам. Определено не знае как изглеждам. Мога да вляза вътре като туристка. Ако забележа нещо подозрително, ще изляза на площада и ще дам знак на хората ви.

— Съжалявам, не мога да го допусна.

Радиостанцията на Оливети изпращя.

— Comandante? Северната група има проблем. Фонтанът закрива входа на Пантеона и за да го наблюдаваме, трябва да излезем на площада. Какво ще наредите? Или няма да можем да го виждаме, или ще трябва да заемем уязвима позиция.

На Витория й дойде до гуша.

— Това беше. Тръгвам. — Младата жена отвори вратата и слезе от автомобила.

Командирът хвърли радиостанцията си, изскочи навън и й препречи пътя.

Лангдън също ги последва. „Какво прави тя, по дяволите?“

— Госпожице Ветра, инстинктът ви подсказва правилното решение, но не мога да позволя да участват цивилни.

— Хората ви не виждат входа! Оставете ме да ви помогна.

— Ще ми се да имам човек вътре, но…

— Но какво? Понеже съм жена, така ли?

Оливети не отговори.

— Дано не сте искали да кажете това, господин командир, защото ви е ясно, че идеята е добра, и ако допуснете някакво архаично мъжкарство…

— Оставете ни да си вършим работата.

— Оставете ме да ви помогна.

— Прекалено е опасно. Няма да имаме връзка с вас. Не мога да ви дам радиостанция, това ще ви издаде.

Витория бръкна в джоба на ризата си и извади мобилния си телефон.

— Много туристи имат мобифони.

Оливети се намръщи.

Тя отвори устройството и се престори, че отговаря на обаждане.

— Здрасти, мили. В Пантеона съм. Трябва и ти да го видиш! — Затвори телефона и гневно погледна командира. — Кой ще разбере, по дяволите? Няма никакъв риск. Позволете ми да съм ваш наблюдател! — Тя посочи мобилния телефон на колана на Оливети. — Дайте ми номера си.

Швейцарецът не отговори.

Шофьорът бе наблюдавал сцената и изглежда, му беше хрумнало нещо. Гвардеецът слезе от алфа ромеото и отведе командира си настрани. След десетина секунди Оливети кимна и се върна.

— Запишете номера. — Той продиктува цифрите.

Витория ги записа.

— Сега се обадете.

Тя избра опцията за автоматично набиране. Телефонът на колана на командира иззвъня. Оливети вдигна.

— Влезте в сградата, госпожице Ветра, огледайте се, излезте, обадете ми се и ми кажете какво сте видели.

— Благодаря ви, господин командир.

Лангдън беше обзет от неочакван покровителствен инстинкт.

— Чакайте малко — каза той на Оливети. — Сама ли ще я пратите вътре?

Витория го погледна намръщено.

— Всичко е наред, Робърт.

Гвардеецът пак каза нещо на командира си.

— Опасно е — рече й Лангдън.

— Той има право — съгласи се Оливети. — Даже най-опитните ми хора не действат сами. А и както току-що посочи лейтенантът, маскарадът ще е по-убедителен, ако влезете двамата.

„Двамата ли? — поколеба се професорът. — Всъщност имах предвид…“

— Така ще приличате на двойка туристи — продължи командирът. — И ще можете да си помагате. А и аз ще съм по-спокоен.

Витория сви рамене.

— Добре, но трябва да побързаме.

Лангдън изпъшка. „Браво, каубой.“

Оливети посочи улицата.

— Първо ще излезете на Виа дели Орфани. Завийте наляво. Ще стигнете направо при Пантеона. Ще ви отнеме най-много две минути. Аз ще командвам хората си оттук и ще чакам да се обадите. Предпочитам да сте въоръжени. — Той извади пистолета си. — Някой от двама ви може ли да борави с това?

Сърцето на Лангдън се разтуптя. „Не ни трябва пистолет!“

Витория протегна ръка.

— От четирийсет метра мога да улуча с маркираща стреличка изскочил на повърхността делфин, при това от носа на люлеещ се кораб.

— Добре. — Оливети й подаде оръжието. — Скрийте го.

Тя погледна късите си панталони. После се обърна към Лангдън.

„А, не, недей!“ — помисли си професорът, ала Витория действаше прекалено бързо. Тя разтвори сакото му и пъхна пистолета във вътрешния му джоб. Сякаш камък падна в сакото му. Единствената му утеха бе, че листът от „Diagramma“ е в другия джоб.

— Имаме безобиден вид — каза младата жена, хвана Лангдън под ръка и закрачи по улицата.

— По-добре се хванете за ръце — извика след тях шофьорът. — Не забравяйте, вие сте туристи. Даже младоженци.

Докато завиваха зад ъгъла, Лангдън можеше да се закълне, че е зърнал едва забележима усмивка на лицето на Витория.