Дан Браун
Шестото клеймо (61)

Глава 60

На две преки от Пантеона Лангдън и Витория вървяха покрай редица таксита, чиито шофьори дремеха зад воланите. Това бе обичайна гледка във Вечния град — вездесъщата дрямка на обществени места, местен вариант на следобедните сиести, родени в древна Испания.

Лангдън се опитваше да се съсредоточи, но положението му се струваше прекалено странно, за да разсъждава рационално. Допреди шест часа беше спал в Харвард. Сега се намираше в Европа и участваше в свръхестествена борба на древни титани, носеше полуавтоматичен пистолет в джоба на туидовото си сако и държеше за ръка жена, която едва познаваше.

Той погледна Витория, която се взираше право напред. Стискаше го здраво, което издаваше независим и решителен характер. Пръстите й бяха обвити около неговите с утехата на вродена доброжелателност. Без колебание. Тя все повече го привличаше. „Опомни се“ — каза си професорът.

Младата жена сякаш усети безпокойството му.

— Спокойно — без да се обръща, каза тя. — Трябва да приличаме на младоженци.

— Спокоен съм.

— Ше ми смачкаш ръката.

Лангдън се изчерви и се поотпусна.

— Дишай през очите си — рече Витория.

— Моля?

— Това отпуска мускулите. Казва се „пранаяма“.

— Пираня ли?

— Не пираня. Пранаяма. Няма значение.

Завиха зад ъгъла, излязоха на Пиаца дела Ротонда и пред тях се извиси Пантеонът. Както винаги, гледката изпълни Лангдън с възхита и благоговение. „Пантеонът. Храм на всички богове. Езически богове. Богове на природата и Земята.“ Отвън сградата изглеждаше по-тежка, отколкото си я спомняше. Колоните и триъгълният фронтон на портика почти напълно скриваха купола. И все пак дръзкият и нескромен надпис над входа го увери, че са попаднали на вярното място: М. AGRIPPA L F COS TERTIUM FECIT. Както винаги, Лангдън развеселено го преведе. „Построи го Марк Агрипа, консул за трети път.“

„Толкова за скромността“ — помисли си той и се огледа. Из района се мотаеха туристи с видеокамери. Други седяха и се наслаждаваха на най-хубавото айскафе в Рим в „Ла Таца ди Оро“. Както беше казал Оливети, пред входа на Пантеона стояха четирима въоръжени италиански полицаи.

— Изглежда съвсем спокойно — отбеляза Витория.

Лангдън кимна, но не беше спокоен. Въпреки че участваше лично в цялата тази история, тя му се струваше нереална. И въпреки очевидната убеденост на Витория в правотата му, той съзнаваше, че е заложил всичко на един стих. Пак си спомни илюминатското стихотворение. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска“. Да, това бе мястото. Гробницата на Санти. Много пъти беше идвал тук под кръглия отвор на Пантеона и бе стоял пред гроба на великия Рафаело.

— Колко е часът? — попита Витория.

Той си погледна часовника.

— Седем и петдесет. Още десет минути до купона.

— Надявам се, че тези момчета ги бива — каза тя и плъзна поглед по туристите, които влизаха в Пантеона. — Ако вътре се случи нещо, ще попаднем под кръстосан огън.

Лангдън въздъхна. Продължиха към входа. Пистолетът тежеше в джоба му. Зачуди се какво ще стане, ако полицаите го обискират и намерят оръжието, ала те не му обърнаха внимание. Явно дегизировката им беше убедителна.

— Някога стреляла ли си с нещо друго освен с приспивателни стрелички? — шепнешком попита той Витория.

— Нямаш ли ми доверие?

— Какво доверие? Та аз едва те познавам.

Тя се намръщи.

— А аз си мислех, че сме младоженци.