Дан Браун
Шестото клеймо (8)

Глава 7

Зад гърба му наричаха Максимилиан Кьолер, генерален директор на ЦЕРН, Konig — Краля. Този прякор се дължеше по-скоро на страх, отколкото на уважение към фигурата, която управляваше владенията си от своя инвалиден трон. Макар че малцина го познаваха лично, ужасяващата история за осакатяването му беше част от фолклора на ЦЕРН и никой не го обвиняваше за озлоблението му… нито за всеотдайността му към чистата наука.

Лангдън беше с Кьолер от съвсем скоро и вече усещаше, че директорът е човек, който се държи на разстояние. Професорът едва ли не трябваше да се затича, за да не изостане от електрическата количка на Кьолер, която безшумно потегли към главния вход. Лангдън никога не бе виждал такава — снабдена с всевъзможни електронни устройства, сред които телефон с много линии, пейджърна система, компютърен екран, дори малка подвижна камера. Подвижният команден център на крал Кьолер.

Влязоха през механичната врата и се озоваха в просторното централно фоайе на ЦЕРН.

„Стъклената катедрала“ — помисли си Лангдън, когато погледна нагоре.

Следобедното слънце осветяваше синкавия стъклен покрив, хвърляше геометрични отражения във въздуха и придаваше на помещението усещане за величественост. Ъгловатите сенки приличаха на вени по белите плочки на стените и мраморния под. Във въздуха се носеше чист, стерилен дъх. Неколцина учени енергично прекосяваха фоайето, стъпките им отекваха високо.

— Моля, насам, господин Лангдън. — Гласът на Кьолер звучеше почти като от компютър. Говореше със скован и прецизен акцент, напълно съответстващ на строгото му лице. Той се изкашля и избърса устата си с бяла кърпичка, без да откъсва мъртвите си сиви очи от професора. — Побързайте, моля. — Количката му сякаш се носеше по пода.

Лангдън мина покрай безброй коридори, отклоняващи се от централното фоайе. Навсякъде кипеше оживена дейност. Учените, които виждаха Кьолер, като че ли изненадано зяпнаха и гледаха Лангдън така, сякаш се чудеха кой ли трябва да е, че да му устройват такова посрещане.

— Срам ме е да призная, че никога не бях чувал за ЦЕРН — опита се да завърже разговор Лангдън.

— Нищо чудно — отвърна Кьолер. Лаконичният му отговор бе сурово прецизен. — Повечето американци не смятат Европа за световен лидер в научните изследвания. Те ни възприемат като стар търговски квартал — което е доста странно, като се замислиш за Айнщайн, Галилей и Нютон.

Лангдън не знаеше какво да каже. Извади факса от джоба си.

— Този човек на снимката, можете ли…

Кьолер го прекъсна с махване на ръка.

— Моля ви. Не тук. Сега ще ви заведа при него. — Той се пресегна. — Може би трябва да взема този факс.

Лангдън му го подаде и мълчаливо продължи да го следва.

Директорът рязко зави наляво и влезе в широк коридор, украсен с награди и грамоти. На входа имаше голяма бронзова плоча и Лангдън забави крачка, за да прочете надписа.

„Проклет да съм — помисли професорът. — Този човек не се е шегувал.“ Винаги беше смятал Мрежата за американско изобретение. Но пък неговите познания се ограничаваха до сайта на книгата му и някоя и друга виртуална обиколка на Лувъра и музея Прадо със стария му макинтош.

— Началото на Мрежата беше поставено тук като система от вътрешни компютърни сайтове — каза Кьолер, като пак се закашля и избърса устата си. — Така учени от различни отдели имаха възможност ежедневно да споделят своите открития помежду си. Разбира се, целият свят е с впечатлението, че Мрежата е създадена в Щатите.

Лангдън продължи след него по коридора.

— Защо не поправите тази грешка?

Кьолер безразлично сви рамене.

— Дребно недоразумение за незначително откритие. ЦЕРН е нещо много повече от глобална компютърна мрежа. Нашите учени почти всеки ден правят чудеса.

Професорът го погледна въпросително.

— Чудеса ли? — Тази дума определено не се чуваше често в харвардския факултет за естествени науки. Чудесата бяха оставени за теолозите.

— Струва ми се, че се съмнявате — каза Кьолер. — Нали сте специалист по религиозна символика? Не вярвате ли в чудеса?

— Колебая се — отвърна Лангдън. „Особено за чудесата, които стават в научни лаборатории.“

— Може би „чудо“ не е точната дума. Просто се опитвах да говоря на вашия език.

— На моя език ли? — Професорът внезапно се почувства неловко. — Не искам да ви разочаровам, господине, но аз се занимавам с религиозна символика — аз съм учен, а не свещеник.

Кьолер ненадейно намали скоростта и погледът му поомекна.

— Разбира се. Много елементарно от моя страна. Човек не трябва да има рак, за да анализира симптомите му.

Лангдън никога не беше чувал да представят нещата точно така.

Продължиха по коридора; директорът кимна.

— Струва ми се, че с вас идеално ще се разбираме, господин Лангдън.

Лангдън обаче, кой знае защо, се съмняваше.

Постепенно професорът започна да усеща дълбоко вибриране. Шумът с всяка крачка ставаше все по-ясен и като че ли идваше от дъното на коридора пред тях.

— Какво е това? — попита Лангдън накрая. Трябваше да извика, за да може Кьолер да го чуе. Сякаш се приближаваха към действащ вулкан.

— Тръба за свободно падане — отвърна директорът и кухият му глас без усилие разсече въздуха. Той не даде повече разяснения.

Лангдън и не поиска. Беше уморен, а Максимилиан Кьолер, изглежда, нямаше желание да спечели награда за гостоприемство. Професорът си напомни защо е тук. Заради илюминатите. Някъде в тази огромна лаборатория сигурно имаше труп… труп, жигосан със символа, заради който бе долетял от близо пет хиляди километра.

Когато наближиха дъното на коридора, тътенът стана почти оглушителен и вибрациите преминаваха през подметките на обувките му. Зад завоя се появи зрителна галерия. В изпъкналата стена бяха вградени дебели стъкла като илюминатори на подводница. Той спря и погледна през едно от тях.

През живота си професор Робърт Лангдън беше виждал странни неща, ала не и такова. Той запремигва, като се чудеше дали не халюцинира. Виждаше огромно кръгло помещение, в което летяха като в безтегловност хора. Трима. Единият му махна с ръка и направи салто във въздуха.

„Боже мой — помисли си ученият. — Това е страната на Оз.“

Подът представляваше мрежеста решетка, нещо като гигантска телена мрежа. Под нея като в мъгла се виждаше грамадна метална перка.

— Тръба за свободно падане — каза спрелият да го изчака Кьолер. — Парашутизъм на закрито. За преодоляване на стреса. Това е вертикален вятърен тунел.

Лангдън смаяно продължаваше да гледа. Единият от скачащите, дебела жена, се приближи до прозореца. Въздушните течения я брулеха, ала тя се ухили и направи знак с палци нагоре. Професорът й се усмихна едва-едва и отвърна на жеста, зачуди се дали жената знае, че това е древен фалически символ за мъжественост.

Лангдън забеляза, че само тя носи нещо като миниатюрен парашут. Ивицата плат се развяваше над нея като играчка.

— За какво е това парашутче? — попита той директора. — Диаметърът му едва ли е повече от метър.

— Заради триенето — поясни Кьолер. — Намалява аеродинамиката й, за да може перката да я издига. — Той продължи по коридора. — Един квадратен метър забавя падащо тяло почти с двайсет процента.

Лангдън разсеяно кимна.

Изобщо не подозираше, че тази информация ще му спаси живота по-късно същата вечер в страна на стотици километри оттук.