Дан Браун
Шестото клеймо (53)

Глава 52

Вътрешната организация на архивно хранилище 10 не можеше да се схване толкова интуитивно, колкото се надяваше Лангдън, и „Diagramma“ не се намираше при други подобни трудове на Галилей. Без достъп до компютърната програма Библион и без обозначения Лангдън и Витория бяха безпомощни.

— Сигурен ли си, че „Diagramma“ изобщо е тук? — попита го младата жена.

— Да. Потвърждава го и Uficcio della Propaganda della Fede…

— Ясно. Щом си сигурен. — Тя се обърна наляво, а професорът тръгна надясно.

Лангдън едва се сдържаше да не спре и да не почне да чете тези съкровища. Колекцията беше изумителна. „Оценителят“… „Звезден вестител“… „Писма за слъчевите петна“… „Писмо до великата херцогиня Кристина“…^[1] „Apologia pro Galileo“^[2]… И така нататък.

Накрая Витория улучи десятката в дъното на хранилището и извика:

— „Diagramma della verity“!

Лангдън затича натам през пурпурната мъгла.

— Къде?

Младата жена посочи и той веднага разбра защо не са намерили книгата по-рано. Тя се намираше в шкаф за неподвързани томове, а не на лавиците. Надписът на шкафа не оставяше никакво съмнение в съдържанието му.

Лангдън застана на колене с разтуптяно сърце.

— „Diagramma“. — Той й се усмихна широко. — Браво. Помогни ми да изтегля кутията.

Витория приклекна до него и двамата задърпаха металния плот на колелца, върху който се намираше контейнерът.

— Няма ключалка — изненада се Витория.

— Винаги е така. Понякога се налага документите спешно да се евакуират. При наводнения и пожари.

— Ами отвори го тогава.

Лангдън нямаше нужда от подкани. Застанал пред мечтата на научния си живот във все по-редкия въздух в хранилището, той нямаше намерение да се мае и побърза да вдигне капака. На дъното на кутията лежеше черен дочен калъф. Пропускливостта на плата беше важна за съхранението на съдържанието. Професорът бръкна вътре с две ръце и извади калъфа от контейнера — държеше го хоризонтално.

— Очаквах сандък със съкровища — рече Витория. — А това повече ми прилича на калъфка за възглавница.

— Ела — каза той. И като носеше калъфа пред себе си, сякаш е нещо свещено, се запъти към обичайната, покрита със стъкло маса в средата на хранилището. Макар че централното й местоположение целеше да сведе до минимум разнасянето на документите, изследователите оценяваха уединението, което им осигуряваха околните стелажи. В хранилищата по света се правеха сензационни открития и повечето учени не обичаха съперниците им да надничат през стъклото, докато те работят.

Американецът остави калъфа на масата и го разкопча. Витория застана до него. Той порови в кутията с архивистки инструменти и намери обвити с филц щипци с плоски дискове в работния край, които архивистите наричаха „цимбални пинсети“. Вълнението му се усилваше и Лангдън се боеше, че всеки момент може да се събуди в Кеймбридж с купчина тестове, които трябва да провери. Дълбоко си пое дъх и отвори калъфа. После с треперещи пръсти бръкна вътре с щипците.

— Спокойно — каза Витория. — Това е хартия, а не плутоний.

Лангдън плъзна щипците покрай документите в калъфа, като внимаваше да не ги притисне. След това, вместо да ги издърпа навън, изтегли самия калъф — архивистки метод за ограничаване на въздействието върху писмения паметник. Едва когато извади калъфа и включи специалната лампа под масата, отново си позволи да си поеме дъх.

Осветена отдолу, младата жена приличаше на привидение.

— Малки листчета — с почтителни нотки в гласа каза тя.

Лангдън кимна. Листовете пред тях приличаха на разлепени страници от джобно книжле. Най-горният представляваше богато орнаментирана корица, която носеше заглавието, датата и името на Галилей, написани със собствената му ръка.

В този миг Лангдън забрави теснотата, забрави умората си, забрави ужасното положение, което ги бе довело тук. Просто хипнотизирано се взираше в книгата. Близките срещи с историята винаги го караха да се вцепенява от почит… все едно да види мазките по платното на „Мона Лиза“.

Пожълтелият папирус не оставяше съмнение във възрастта и автентичността си, ала като се изключеше неизбежното избледняване, документът се намираше в превъзходно състояние. „Слабо избледняване на мастилото. Незначително разтегляне на папируса. Но общо взето… състоянието му е адски добро.“ Със замъглено от липсата на влага зрение той разгледа ръкописния надпис на корицата. Витория мълчеше.

— Моля те, подай ми шпатула. — Лангдън посочи една кутия, пълна със стоманени архивистки инструменти. Младата жена му я подаде и той я взе. Беше идеална. Професорът прокара пръсти по предната й страна, за да я освободи от статичното електричество, после извънредно внимателно пъхна работния й край под корицата, повдигна я и обърна листа.

Първата страница бе изписана със ситен, почти нечетивен стилизиран калиграфски почерк. Лангдън веднага забеляза, че няма диаграми и цифри.

— „Хелиоцентричност“ — преведе заглавието Витория и плъзна поглед по текста. — Изглежда, че Галилей веднъж завинаги отхвърля геоцентричния модел. Езикът обаче е архаичен, затова не обещавам, че ще се справя с превода.

— Остави — отвърна американецът. — Търсим математика. Чистия език. — С помощта на шпатулата той прелисти следващата страница. Пак текст. Дланите му започваха да се потят под ръкавиците.

— „Движение на планетите“ — прочете Витория.

Лангдън се намръщи. Всеки друг ден с радост щеше да прочете текста — колкото и да беше невероятно, сегашният модел на планетните орбити, разработен от НАСА въз основа на наблюдения с мощни телескопи, почти съвпадаше с някогашните предвиждания на Галилей.

— Няма числа — каза Витория. — Говори за ретроградни движения и елипсовидни орбити или нещо подобно.

„Елипсовидни орбити“. Лангдън си спомни, че много от правните проблеми на Галилей започнали, когато описал движението на планетите като „елипсовидно“. Ватиканът превъзнасял съвършенството на кръга и твърдял, че небесното движение трябва да е само кръгово. Галилеевите илюминати обаче виждали съвършенство и в елипсата и почитали математическата двойственост на нейните два центъра. Илюминатската елипса можеше да се види дори днес в съвременните масонски цокълни инкрустации.

— Следващата — рече Витория.

Лангдън прелисти страницата.

— „Лунни фази и приливи“ — преведе тя. — Няма числа. Нито диаграми.

Професорът обърна на другата страница. Нищо. Същият резултат ги очакваше на следващите десетина страници. Нищо. Нищо. Нищо.

— Мислех, че Галилей е бил математик — каза Витория. — Тук има само текст.

Лангдън усещаше, че въздухът в дробовете му започва да се разрежда. Надеждите му също бяха на изчерпване. Купчината страници изтъняваше.

— И тук няма нищо. Никаква математика. Няколко дати, няколко обикновени числа, но нищо, което да прилича на ключ.

Лангдън обърна и последната страница и въздъхна. На нея също имаше само текст.

— Кратко книжле — намръщи се Витория.

Той кимна.

— Merda^[3], както казваме в Рим.

„Има право“ — помисли си Лангдън. Отражението му в стъклото изглеждаше подигравателно, като образа, който същата сутрин го беше гледал от еркерния прозорец. „Стареещ призрак.“

— Трябва да има нещо — отвърна той и дрезгавото отчаяние в гласа му го изненада. — Ключът е някъде тук. Знам го!

— Може би грешиш с DІІІ?

Лангдън се обърна и я зяпна.

— Не, това заключение е напълно логично. Но може ключът да не е математически.

— Lingua pura. Какъв може да е?

— Художествен?

— Само че в книгата няма нито диаграми, нито картини.

— Знам само, че „lingua pura“ се отнася за език, който не е италиански. Математиката просто ми се стори най-логичната възможност.

— Съгласна съм.

Лангдън отказа толкова лесно да се признае за победен.

— Числата може да са написани с думи, а не с цифри.

— Ще ми трябва известно време, за да прочета всички страници.

— Нямаме време. Ще трябва да си разделим работата. — Той отново прелисти купчината отначало. — Знам достатъчно италиански, за да различа числата. — С помощта на шпатулата професорът раздели листовете като колода карти и постави първите пет-шест пред Витория. — Тук някъде е. Убеден съм.

Тя се пресегна и прелисти първата страница с ръка.

— С шпатула! — каза Лангдън, бръкна в кутията и извади един от инструментите. — Използвай шпатула.

— Нали съм с ръкавици — измърмори младата жена. — Какво ще й стане на тази хартия?

— Просто използвай шпатулата.

Тя я взе.

— И ти ли се чувстваш по същия начин като мен?

— Напрегнат ли?

— Не. Задъхан.

Лангдън определено започваше да се задъхва. Въздухът се разреждаше по-бързо, отколкото предполагаше. Знаеше, че трябва да побързат. Архивните загадки не бяха нищо ново за него, ала обикновено разполагаше с повече време, за да ги разреши. Без да отговори, той наведе глава и започна да превежда първата страница от своята купчина.

„Покажи се, по дяволите! Покажи се!“