Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 322 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 4

Автомобилът на Робърт Лангдън, сааб 900S, мина през тунела „Калахан“ и излезе откъм източната страна на бостънското пристанище, близо до летище „Логан“. Професорът стигна Ейвиейшън Роуд и зави наляво покрай старата сграда на „Истърн Еърлайнс“. На по-малко от триста метра в мрака се издигаше хангар, на чиято стена бе изписана голяма четворка. Той спря на паркинга и слезе от колата.

Иззад сградата се появи кръглолик мъж в сив пилотски гащеризон.

— Робърт Лангдън? — извика той. Гласът му звучеше дружелюбно. Лангдън не успя да разбере откъде е акцентът му.

— Аз съм — потвърди ученият и заключи сааба.

— Тъкмо навреме — каза мъжът. — Току-що кацнах. Моля, последвайте ме.

Тръгнаха да заобикалят хангара. Лангдън беше напрегнат. Не беше свикнал със загадъчни телефонни обаждания и тайни срещи с непознати. Тъй като не знаеше какво да очаква, носеше обичайното си облекло за лекции — спортен панталон, поло и сако от туид. Мислеше си за факса в джоба на сакото.

Пилотът, изглежда, усети тревогата му.

— Полетът не ви безпокои, нали, господине?

— Ни най-малко — рече Лангдън. „Безпокоят ме жигосаните трупове. Мога да понеса полета.“

Завиха зад ъгъла на хангара и излязоха на пистата.

Ученият се закова на място и със зяпнала уста се вторачи в спрелия на бетона самолет.

— С онова там ли ще летим?

Пилотът се ухили.

— Харесва ли ви?

Лангдън дълго се взира в машината.

— Дали ми харесва ли? Какво е това, по дяволите?

Самолетът пред тях бе огромен. По нещо приличаше на космическа совалка, само че отгоре беше съвсем плосък. Имаше форма на гигантски клин. Отначало Лангдън си помисли, че сънува. Машината изглеждаше стабилна като буик. Почти нямаше криле — само две къси перки в края на фюзелажа. Отзад се издигаше вертикална опашка. Останалата част от самолета представляваше корпус — дълъг шестдесетина метра — без прозорци, без нищо друго, само корпус.

— Двеста и петдесет тона, когато е зареден догоре — като баща, който се хвали с новороденото си дете, поясни пилотът. — Гори течен водород. Корпусът е от титанова матрица със силициевокарбидни влакна. Директорът сигурно адски бърза да ви види. Обикновено не праща това приятелче.

— Това нещо лети ли? — попита Лангдън.

Пилотът се усмихна.

— О, да. — Той го поведе към самолета. — Изглежда потресаващо, знам, но трябва да свикнете. След пет години ще има само такива сладури. СГПС — скоростни граждански пътнически самолети. Нашата лаборатория е една от първите организации, които притежават такъв.

„Трябва да е страхотна лаборатория“ — помисли си Лангдън.

— Този тук е прототип на боинг Х-33, но има десетки други — продължи пилотът. — Националният авиокосмически самолет например. Руснаците имат скрамджет, британците — ХОТОЛ. Това е бъдещето, само трябва да мине малко време, докато стигне до обществения сектор. Можете да се сбогувате с обикновените реактивни самолети.

Лангдън предпазливо погледна машината.

— Май предпочитам обикновен реактивен самолет.

Пилотът посочи стълбичката.

— Заповядайте, господин Лангдън.

След няколко минути Лангдън седеше в празния салон. Пилотът го настани на първия ред и изчезна в предната част на самолета.

Самият салон изненадващо приличаше на салон на просторен пътнически самолет. Единственото изключение бе отсъствието на прозорци, което смущаваше професора. През целия си живот беше страдал от слаба форма на клаустрофобия — остатък от злополука в детството му, — която все още не бе преодолял.

Омразата му към затворени пространства в никакъв случай не му пречеше, но винаги го беше дразнила. Проявяваше се почти незабележимо. Той избягваше спортове на закрито като скуош и с радост бе платил малко състояние за въздушния си викториански дом с високи тавани, въпреки че можеше да си вземе евтина квартира в кампуса. Лангдън често си мислеше, че детското му влечение към света на изкуството се е дължало на любовта му към откритите пространства в музеите.

Двигателите под него зареваха и корпусът завибрира. Лангдън мъчително преглътна и зачака. Усети, че самолетът се раздвижва. Над главата му тихо се разнесе кънтри музика.

Телефонът на стената до него иззвъня два пъти. Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Удобно ли ви е, господин Лангдън?

— Не.

— Просто се отпуснете. Ще стигнем за час.

— И къде точно ще стигнем? — осъзнал, че няма представа закъде заминава, попита професорът.

— В Женева — отвърна пилотът и форсира двигателите. — Лабораторията се намира в Женева.

— В Женева — почувствал се малко по-добре, повтори Лангдън. — В северната част на щата Ню Йорк. Имам роднини близо до езерото Сенека. Не знаех, че в Женева има физическа лаборатория.

Пилотът се засмя.

— Не в щата Ню Йорк, господин Лангдън. В Швейцария.

Трябваше му доста време, докато смели тази информация.

— В Швейцария ли? — Пулсът му се ускори. — Нали казахте, че лабораторията е само на един час път?

— Така е, господин Лангдън — подсмихна се пилотът. — Самолетът развива петнайсет маха.