Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 322 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 55

Лангдън и Витория изскочиха на двора пред Тайния архив. Чистият въздух се вливаше в дробовете на американеца като наркотик. Лилавите петна пред очите му бързо изчезнаха. Но не и угризенията. Току-що беше станал съучастник в кражбата на безценна реликва от най-тайното хранилище на света. „Давам ви доверието си“, бе казал шамбеланът.

— Бързо. — Все още с листа в ръка, Витория почти се затича през Виа Борджия към сградата на швейцарската гвардия.

— Ако върху този папирус попадне вода…

— Спокойно. Когато разшифроваме текста, ще им върнем скъпоценната пета страница.

Лангдън трябваше да ускори крачка, за да не изостане. Освен че се чувстваше като престъпник, продължаваше да е поразен от смайващото значение на документа. „Джон Милтън е бил илюминат. Написал е стихотворение, който Галилей е отпечатал на пета страница… далеч от очите на Ватикана.“

Когато излязоха от двора, Витория му подаде листа.

— Мислиш ли, че ще успееш да го разшифроваш? Или просто излишно сме убили всички тези мозъчни клетки?

Той внимателно пое папируса в ръце и без колебание го пъхна в един от вътрешните джобове на сакото си, за да го предпази от слънчевите лъчи и влагата.

— Вече го разшифровах.

Младата жена се закова на място.

Какво?

Лангдън продължи да върви.

Тя се втурна да го настигне.

— Успял си още от първия път?! А аз си мислех, че ще е страшно трудно!

Професорът знаеше, че Витория има право, и все пак наистина беше успял да разшифрова segno. Строфи в петостъпен ямб, разкриващи първия олтар на науката в кристална яснота. Трябваше да признае обаче, че наистина го безпокоеше лекотата, с която бе изпълнил тази задача. Беше възпитан в пуританска работна етика. В главата му все още звучеше гласът на баща му: „Ако не е било мъчително трудно, значи си го направил грешно“. Надяваше се да опровергае този типичен за Нова Англия афоризъм.

— Разшифровах го — отвърна той и закрачи още по-бързо. — Знам къде ще стане първото убийство. Трябва да предупредим Оливети.

— Как е възможно вече да знаеш? Дай пак да видя! — Младата жена с боксьорска ловкост бръкна в джоба му и измъкна листа.

— Внимавай! — каза Лангдън. — Не може…

Тя не му обърна внимание и продължи да го следва с листа в ръка. Започна да чете стиховете на глас. Професорът пристъпи към нея, за да й вземе папируса, ала го омагьоса алтовият й глас, изричащ сричките в идеална хармония с крачките й.

За миг той се пренесе във времето… сякаш бе съвременник на Галилей и за пръв път чуваше стихотворението… знаеше, че е изпитание, карта, ключ, разкриващ четирите олтара на науката… четирите знака, очертаващи таен път в Рим. Стиховете се лееха от устата на Витория като песен.

От гроба земен ти на Санти, знай,

от дупка дяволска, та чак докрай,

положен път е светъл, изпит свят,

и ангели над елементи бдят.

Тя го прочете два пъти и млъкна, сякаш оставяше древните думи да закънтят сами.

„От гроба земен на Санти“ — помисли Лангдън. Стихотворението беше пределно ясно. Пътят на просвещението започваше от гробницата на Санти. Оттам знаците насочваха илюминатите към целта.

„И ангели над елементи бдят“. Също ясно. Земя, въздух, огън, вода. Елементите на науката, четирите илюминатски знака, скрити под формата на религиозни скулптури.

— Първият знак като че ли е при гроба на Санти — каза Витория.

Лангдън се усмихна.

— Нали ти казах, че не е чак толкова сложно.

— Кой е Санти? — внезапно развълнувана, попита тя. — И къде е гробът му?

Американецът се подсмихна. Странно — всеки знаеше малкото име на един от най-прочутите ренесансови художници… детето-чудо, човекът, който на двадесет и пет годишна възраст вече бе изпълнявал поръчки на папа Юлий ІІ и когато беше починал на тридесет и осем, от неговата ръка бе останала най-голямата колекция фрески в света. Санти беше титан в света на изкуството и фактът, че повечето хора го познаваха само с малкото му име, говореше за славата, постигана от малцина… личности като Наполеон, Иисус… и естествено, полубожествата, които гърмяха в харвардските общежития — Стинг, Мадона и певецът, по-рано известен като Принс, заменил името си със символа Shestoto_klejmo_Prince.jpg, поради което Лангдън го наричаше „Пресичащи се Т-образен и хермафродитен египетски кръст“.

— Санти е фамилното име на великия ренесансов художник Рафаело — каза Лангдън.

— На Рафаело ли? — изненада се Витория. — На онзи Рафаело ли?

— Единственият. — Професорът ускори крачка.

— Значи пътят започва при гробницата на Рафаело, така ли?

— Всъщност е логично — без да намалява ход, отвърна той. — Илюминатите често смятали велики художници и скулптори за почетни братя по просвещение. Може да са избрали гробницата на Рафаело в знак на преклонение пред него. — Лангдън също знаете, че подобно на много други автори на религиозни творби, Рафаело е бил подозиран в таен атеизъм.

Витория предпазливо пъхна листа обратно в джоба му.

— И къде е погребан?

Лангдън дълбоко си пое дъх.

— Ако щеш вярвай, но Рафаел е погребан в Пантеона.

Тя го погледна скептично.

— В онзи Пантеон ли?

— Онзи Рафаело в онзи Пантеон. — Лангдън трябваше да признае, че и той не бе очаквал първият знак да е в Пантеона. Беше предполагал, че първият олтар на науката се намира в някоя тиха, ненатрапваща се черква. С огромния си, завършващ с отвор купол, Пантеонът дори в началото на XVII век бе бил една от най-известните римски забележителности.

— Пантеонът изобщо черква ли е? — попита Витория.

— Най-старата католическа черква в Рим.

Тя поклати глава.

— Но наистина ли смяташ, че ще убият първия кардинал в Пантеона? Това трябва да е едно от най-посещаваните от туристи места в Рим.

Лангдън сви рамене.

— Илюминатите казаха, че искат целият свят да гледа. Убийството на кардинал в Пантеона определено ще привлече вниманието.

— Но онзи човек не може да очаква, че ще убие някого в Пантеона и ще избяга незабелязано! Не е възможно.

— Също толкова невъзможно, колкото и отвличането на четирима кардинали от Ватикана. Стихотворението е ясно.

— Абсолютно ли си сигурен, че Рафаело е погребан в Пантеона?

— Много пъти съм бил на гроба му.

Витория загрижено кимна.

— Колко е часът?

— Седем и половина.

— Пантеонът далече ли е?

— На около километър и половина. Имаме време.

— В стихотворението се казва „от гроба земен на Санти“. Това говори ли ти нещо?

Лангдън диагонално прекоси Двора на стража.

— „Земен“ ли? Всъщност в Рим май няма по-земно място от Пантеона. Името му води произхода си от религията, която първоначално била изповядвана там — пантеизъм — вяра в много богове, по-точно в езическите божества на Майката Земя.

Когато се бе занимавал с история на архитектурата, Лангдън с удивление беше научил, че пропорциите на главното помещение на Пантеона са свързани с култа към Гея, богинята на Земята. Те бяха толкова точни, че в сградата идеално се вписваше гигантско кълбо.

— Добре. — Витория вече изглеждаше по-убедена. — Ами „дяволската дупка“? „От дупка дяволска“?

Лангдън не бе сигурен за това.

— „Дяволската дупка“ трябва да е прочутият кръгъл отвор в покрива на Пантеона, така нареченият „oculus“ — логично предположи той.

— Но това е черква — като продължаваше без усилие да го следва, възрази младата жена. — Защо ще наричат отвора „дяволска дупка“?

Професорът също се чудеше. Никога не беше чувал термина „дяволска дупка“, но си спомни за един известен критик на Пантеона от VIII век, чиито думи сега му се сториха странно адекватни. Беда Преподобни бе писал, че дупката в покрива на Пантеона била пробита от дяволи, опитващи се да избягат от сградата при освещаването й от Бонифаций IV.

— А защо илюминатите използват името Санти, след като всъщност е известен като Рафаело? — когато влязоха в следващия, по-малък двор, прибави Витория.

— Много питаш.

— И баща ми казваше така.

— Има две възможни причини. Първо, в думата „Рафаел“ има прекалено много срички и е щяла да наруши петостъпния ямб.

— Малко вероятно.

Лангдън се съгласи с нея.

— Добре де, тогава са използвали „Санти“, за да скрият още по-добре ключа, така че само просветени хора да открият препратката до Рафаело.

Витория не прие и това обяснение.

— Сигурна съм, че докато е бил жив, фамилното му име е било добре известно.

— Колкото и да е чудно, не. Това е нещо като символ за високо обществено положение. Рафаело избягвал фамилното си име също като днешните поп звезди. Да вземем Мадона например. Тя никога не използва фамилията си — Чиконе.

Младата жена се усмихна.

— А ти откъде знаеш фамилията на Мадона?

Лангдън съжали, че е използвал този пример. Когато живее сред десет хиляди младежи, човек запомня удивителни глупости.

Когато се опитаха да минат през последния портал, водещ към сградата на швейцарската гвардия, ненадейно ги спряха.

— Стой! — изрева някой зад тях.

Двамата рязко се обърнаха и се озоваха пред дулото на насочената към тях пушка.

— Attento[1]! — възкликна Витория и отскочи. — Внимавай с…

— Не мърдайте! — изсумтя гвардеецът и вдигна ударника на оръжието си.

— Soldato[2]! — разнесе се заповеден глас от отсрещния край на двора. Оливети излизаше от сградата. — Пусни ги!

Швейцарецът се смути.

— Ма, signore, е una donna…[3]

— Пусни ги! — изкрещя на гвардееца Оливети.

— Signore, non posso…[4]

— Веднага! Имаш нова заповед. Капитан Роше след две минути ще ви я съобщи. Организираме претърсване.

Гвардеецът озадачено забърза към оперативния център. Оливети гневно се приближи към Лангдън.

— Нашият най-таен архив? Настоявам за обяснение.

— Имаме добра новина — каза професорът.

Оливети присви очи.

— Дано е адски добра.

Бележки

[1] „Внимавай!“ (ит.). — Б. пр.

[2] „Войнико!“ (ит.). — Б. пр.

[3] „Но, господине, това е жена.“ (ит.). — Б. пр.

[4] „Не мога…“ (ит.). — Б. пр.