Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 322 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 27

— Няма да ти позволя, Витория! — Кьолер дишаше тежко и колкото по-нагоре се издигаше асансьорът, толкова повече се влошаваше състоянието му.

Тя не му обръщаше внимание. Копнееше да намери убежище, нещо познато на това място, което вече не чувстваше като свой дом. Знаеше, че миналото никога няма да се върне. В момента обаче трябваше да преглътне болката и да действа. „Намери телефон.“

Робърт Лангдън стоеше до нея, безмълвен, както обикновено. Витория се беше отказала да се чуди какъв е този човек. „Специалист ли?“ Това не означаваше нищо. „Господин Лангдън може да ни помогне да разкрием убиеца на баща ти.“ Лангдън с нищо не им помагаше. Неговата топлота и любезност изглеждаха искрени, ала явно криеше нещо. И двамата криеха нещо.

Кьолер пак започна.

— Като директор на ЦЕРН, аз нося отговорност за бъдещето на науката. Ако раздухаш международен скандал и ЦЕРН пострада…

— За бъдещето на науката ли? — Витория се обърна към него. — Наистина ли възнамеряваш да избегнеш отговорността, като не признаеш, че антиматерията идва от ЦЕРН? Нима си готов да пренебрегнеш живота на хората, които ние излагаме на опасност?

— Не ние — възрази Кьолер. — Вие. Ти и баща ти.

Витория се извърна.

— А що се отнася до това, че на опасност са изложени хора, тук проблемът е тъкмо животът — продължи директорът. — Сама знаеш, че тази технология има огромно значение за живота на планетата. Ако ЦЕРН банкрутира, ако бъде съсипан от скандал, губят всички. Бъдещето на човечеството е в ръцете на организации като ЦЕРН, на учени като теб и баща ти, които работят върху проблемите на утрешния ден.

Витория вече беше слушала лекциите на Кьолер за науката като Бог и не бе съгласна с него. Самата наука беше причина за половината от проблемите, които се опитваше да разреши. „Прогресът“ бе най-големият враг за Майката Земя.

— Научният напредък носи риск — не преставаше да дудне директорът. — Винаги е било така. Космически програми, генетични проучвания, медицина — във всички тези области се допускат грешки. За благото на всички.

Витория се смая от способността на Кьолер с научна безпристрастност да обсъжда морални проблеми. Леденият му интелект сякаш нямаше нищо общо с душата му.

— Да не смяташ, че ЦЕРН е толкова важен за бъдещето на Земята, че сме освободени от морални задължения?

— Недей да спориш за морал с мен. Когато сте създали този образец, вие сте престъпили границата и сте изложили на опасност цялата лаборатория. Аз се опитвам да защитя не само работните места на три хиляди учени, но и репутацията на баща ти. Помисли за него. Човек като баща ти не заслужава да го запомнят като създател на оръжие за масово унищожение.

Този път ударът му бе насочен точно. „Аз убедих баща ми да създаде образеца. Вината е моя!“

* * *

Когато вратата се отвори, Кьолер все още говореше. Витория слезе от асансьора, извади телефона си и опита повторно.

Пак нямаше сигнал. „По дяволите!“ Тя се запъти към изхода.

— Спри, Витория — астматично задъхан, директорът я последва. — Почакай, трябва да го обсъдим.

— Basta di parlare![1]

— Помисли за баща си — не отстъпваше Кьолер. — Какво щеше да направи той?

Тя продължаваше да върви.

— Не бях съвсем откровен с теб, Витория.

Младата жена забави крачка.

— Не знам какво съм си мислил — рече директорът. — Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво искаш. Трябва да сме единни.

Тя спря, но не се обърна.

— Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и кой е убил баща ми. — И зачака.

Кьолер сви рамене.

— Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам.

Сега вече Витория се завъртя към него.

— Какво?

— Не знаех как да ти го кажа. Трудно е…

Знаеш кой е убил баща ми?!

— Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин Лангдън. Организацията, която е поела отговорността, е по неговата специалност.

— Каква организация? Терористична ли?

— Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория.

Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния край на помещението. Всичко започваше да си идва на мястото. „Това обяснява потайността.“ Витория се изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата Кьолер се бе свързал с властите. С властите. Сега й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец, късо подстриган, консервативен, явно изключително интелигетен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна към него.

— Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън. Искам да знам също дали вашата служба може да открие антиматерията.

Лангдън се смути.

— Моята служба ли?

— Предполагам, че сте от американското разузнаване.

— Всъщност… не…

— Господин Лангдън е професор по история на изкуството в Харвардския университет — намеси се Кьолер.

Сякаш я обляха със студена вода.

— Преподавател по история на изкуството?

— Той е специалист по култова символика. — Директорът въздъхна. — Витория, ние смятаме, че баща ти е бил убит от сатанински култ.

Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме. „Сатанински култ.“

— Организацията, която пое отговорността, се нарича „илюминати“.

Витория погледна Кьолер, после Лангдън, като се чудеше дали това не е някаква извратена шега.

— Илюминати ли? — попита тя. — Като баварските илюминати ли?

Директорът се смая.

Чувала ли си за тях?

Младата жена усети, че още малко и ще се разплаче от яд.

— „Баварските илюминати: новият световен ред“. Компанията производител е „Стив Джаксън Геймс“. Половината техници в лабораторията я играят по интернет. — Гласът й секна. — Но не разбирам…

Кьолер стрелна Лангдън със сконфузен поглед.

Професорът кимна.

— Популярна игра. Древно братство превзема света. Полуисторическа. Не знаех, че се играе и в Европа.

Витория се обърка.

— За какво говорите? Илюминатите ли? Та това е компютърна игра!

— Витория, илюминатите са организацията, поела отговорността за убийството на баща ти — повтори директорът.

Витория направи всичко възможно, за да спре напиращите си сълзи. Насили се да се овладее и да прецени положението логично. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-малко разбираше. Бяха убили баща й. Бяха се справили с охраната на ЦЕРН. Някъде имаше бомба със задействан часовников механизъм, вината за която носеше тя. И директорът беше повикал преподавател по история на изкуството да им помогне да открият някакво митично братство сатанисти.

Изведнъж се почувства съвсем сама. Обърна се, но Кьолер й препречи пътя, бръкна в джоба си, извади смачкан факс и й го подаде.

Витория го погледна и ужасено се олюля.

— Жигосали са го — каза сакатият физик. — Жигосали са го по гърдите, по дяволите.

Бележки

[1] Стига приказки (ит.). — Б.пр.