Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 322 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 119

Каменните стъпала стръмно се спускаха в земята.

„Ще умра тук долу“ — помисли си Витория, стиснала тежкия въжен парапет. Въпреки че Лангдън се беше опитал да убеди шамбелана да не влиза в шахтата, Шартран се бе намесил, беше хванал Робърт и го бе задържал. Очевидно младият гвардеец вече беше убеден, че Карло Вентреска знае какво прави.

След кратка схватка американецът и Шартран бяха последвали свещеника, Витория инстинктивно се бе хвърлила след тях.

И сега стремглаво се спускаше по опасен наклон, по който всяка грешна стъпка можеше да означава смъртоносно падане. Далеч надолу виждаше златистото сияние на газената лампа. Зад себе си чуваше репортерите от Би Би Си. Прожекторът на камерата хвърляше възлести сенки по стените на шахтата и осветяваше лейтенанта и Лангдън. Витория не можеше да повярва, че светът става свидетел на това безумие. „Изключи тая проклета камера!“ Но пък разбираше, че светлината им помага да виждат къде стъпват.

Докато странната гонитба продължаваше, мислите й препускаха. Какво можеше да направи долу шамбеланът? Даже да откриеше антиматерията? Нямаше време!

Интуицията й подсказваше, че Карло Вентреска е прав. Поставянето на антиматерията дълбоко под земята изглеждаше почти благородно и милостиво решение. Така анихилацията щеше да е частично овладяна. Нямаше да има топлинен взрив, летящи шрапнели нямаше да наранят зяпачите, просто земята щеше да се разтвори и грамадната базилика щеше да потъне в кратера.

Дали това бе проява на благородството на Кьолер? Да пощади живота на хората? Витория все още не можеше да проумее ролята на директора. Разбираше омразата му към религията, но този ужасен заговор не й се струваше в негов стил. Дали ненавистта му наистина беше била толкова силна? Да унищожи Ватикана? Да наеме убиец? Да убие баща й, папата и четирима кардинали? Изглеждаше невъобразимо. И как бе успял да извърши всичко това зад стените на Ватикана? „Роше е бил вътрешният човек на Кьолер — каза си Витория. — Бил е илюминат.“ Капитан Роше несъмнено беше имал ключове отвсякъде — от покоите на папата, Il Passetto, Некропола. Можеше да е поставил антиматерията в гроба на свети Петър — строго забранено за посещения място — и после да е наредил на гвардейците си да не губят време с претърсване на забранените зони. Роше бе знаел, че никой няма да намери контейнера.

„Но не е взел предвид посланието на шамбелана.“

Посланието. Това бе скок на вярата, който Витория все още трудно приемаше. Наистина ли Бог беше разговарял с шамбелана? Инстинктът й подсказваше, че не е така, и все пак нейната област от физиката се занимаваше с взаимосвързаността. Ежедневно бе присъствала на чудотворни контакти — две яйца от морска костенурка, разделени и поставени в лаборатории на хиляди километри една от друга, се излюпваха в един и същи момент… акри медузи, пулсиращи в съвършен ритъм, сякаш подвластни на един общ разум. „Навсякъде има невидими свързващи нишки“ — помисли си тя.

Ала между Бог и човек?

Искаше й се баща й да е тук, за да й даде вяра. Веднъж й беше обяснил божественото общуване от научна гледна точка и я бе накарал да повярва. Все още си спомняше деня, когато го видя да се моли и го попита:

— Татко, защо си правиш труда да се молиш? Бог не може да ти отговори.

Леонардо Ветра с бащинска усмивка се откъсна от медитацията си.

— Дъщеря ми скептичката. Значи не вярваш, че Бог разговаря с човек? Ще ти го обясня на твоя език. — Той свали модела на човешки мозък от лавицата и го постави пред нея. — Както сигурно знаеш, Витория, хората обикновено използват съвсем малка част от мозъчния си капацитет. Ако обаче попаднат в емоционално натоварени ситуации — например физически травми, силна радост или страх, дълбока медитация — ненадейно невроните им започват да действат като побъркани и рязко увеличават яснотата на ума.

— И какво от това? — попита тя. — Това, че можеш да разсъждаваш ясно, не значи, че разговаряш с Бог.

— Аха! — възкликна Леонардо Ветра. — И все пак блестящите решения на привидно нерешими проблеми често се откриват тъкмо в такива моменти на яснота. Някои го наричат „висше съзнание“. Биолозите — „променливи състояния“. Психолозите — „суперразум“. — Той замълча за миг. — А християните го смятат за отговор на молитвите си. — Баща й широко се усмихна и прибави: — Понякога божественото откровение просто означава да настроиш мозъка си, за да чуеш онова, което сърцето ти вече знае.

И сега, докато потъваше в мрака, на Витория й се струваше, че баща й е бил прав. Толкова ли бе трудно да се повярва, че поради травмата си, шамбеланът е изпаднал в състояние, в което просто е „разбрал“ къде се намира антиматерията?

„Всеки от нас е Бог — беше казал Буда. — Всеки от нас знае всичко. Само трябва да отворим ума си, за да чуем собствената си мъдрост.“

И докато се спускаше все по-дълбоко в земята, Витория усети, че умът й се отваря… и чу собствената си мъдрост. Без никакво усилие разбра намеренията на шамбелана. И това откритие й донесе страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

— Отче, не! — извика в тунела тя. — Вие не разбирате! — Представи си множеството около Ватикана и кръвта й се смрази. — Ако занесете антиматерията горе… всички ще умрат!

* * *

Лангдън прескачаше по три стъпала наведнъж. Тунелът беше тесен, но той не изпитваше клаустрофобия. Някогашният му омаломощаващ страх бе засенчен от много по-дълбок ужас.

— Отче! — Професорът усещаше, че скъсява разстоянието до сиянието на фенера. — Трябва да оставите антиматерията където е сега! Няма друг избор!

Дори докато изричаше тези думи, Лангдън не им вярваше. Не само че беше приел божественото откровение на свещеника за местонахождението на антиматерията, но и настояваше за унищожаването на базиликата „Св. Петър“ — едно от най-великите архитектурни постижения на света… както и на всички произведения на изкуството в храма.

„Но хората навън… това е единственият начин.“

Каква жестока ирония — че единственият начин да спасят хората, бе да унищожат храма. Лангдън си помисли, че тази символика е забавлявала илюминатите.

От дъното на тунела се издигаше студен и спарен въздух. Някъде долу се намираше свещеният некропол… гробът на свети Петър и безброй други ранни християни. Побиха го тръпки. Надяваше се, че не извършва самоубийство.

Внезапно лампата на шамбелана като че ли спря. Лангдън бързо се приближи.

Краят на стълбището ненадейно изплува от сенките. Пътя им преграждаше порта от ковано желязо с три релефни черепа. Карло Вентреска тъкмо я отваряше. Професорът се хвърли напред, блъсна вратата и отново я затвори. Другите също дойдоха при тях, всички призрачно бели на светлината на прожектора на видеокамерата… особено Глик, който с всяка следваща крачка изглеждаше все по-прежълтял.

Шартран хвана Лангдън за ръката.

— Пуснете шамбелана да мине!

— Не! — задъхана каза Витория. — Трябва веднага да се евакуираме! Не можете да изнесете антиматерията оттук! Ако я качите горе, всички навън ще умрат!

Гласът на шамбелана звучеше странно спокойно.

— Всички вие… трябва да ми се доверите. Имаме малко време.

— Вие не разбирате — отвърна Витория. — Горе експлозията ще е много по-поразяваща, отколкото тук долу!

Свещеникът я погледна. Зелените му очи бяха напълно разумни.

— Кой говори за експлозия горе?

Тя го зяпна.

— Тук долу ли ще оставите контейнера?

Неговата увереност действаше хипнотично.

— Тази нощ повече никой няма да умре.

— Но, отче…

— Моля ви… малко вяра. — Гласът му накара всички да замълчат. — Не моля никого да идва с мен. Всички сте свободни да си тръгнете. Моля ви само да не пречите на Неговата воля. Оставете ме да изпълня онова, за което съм призван. — Шамбеланът напрегнато впери очи в тях. — Трябва да спася Църквата. И мога да го сторя. Кълна се в живота си.

Последвалата тишина имаше силата на гръм.