Дан Браун
Шестото клеймо (101)

Глава 100

Робърт Лангдън нямаше представа нито къде е, нито колко време е бил в безсъзнание. Когато отвори очи, видя бароков купол, покрит с фрески. Във въздуха се стелеше дим. Нещо покриваше устата му. Кислородна маска. Той я смъкна. Миришеше ужасно — на изгоряла плът.

Професорът потрепери от пронизваща болка в главата. Опита се да седне. До него беше приклекнал мъж в бяло.

— Riposati! — каза той i го принуди отново да легне по гръб. — Sono il paramedico.^[1]

Лангдън се подчини. Виеше му се свят. „Какво се е случило, по дяволите?“ Обзе го паника.

— Sorcio salvatore — рече санитарят. — Мишка… спасител.

Американецът се обърка още повече. „Мишка спасител ли?“

Мъжът посочи часовника с Мики Маус на китката му. Мислите на Лангдън започнаха да се проясняват. Спомни си, че беше задействал алармата. Докато разсеяно зяпаше циферблата, видя и колко е часът. 22:28.

И рязко се изправи.

Паметта му изведнъж се възвърна.

* * *

Лангдън стоеше до олтара при началника на пожарникарите и неколцина от хората му. Бяха го обсипали с въпроси. Той не ги слушаше. Вълнуваха го други въпроси. Болеше го цялото тяло, ала знаеше, че няма време за губене.

Към него се приближи един пожарникар.

— Пак проверих, господине. Открихме труповете само на кардинал Гуидера и командира на швейцарската гвардия. Няма и следа от жена.

— Grazie — отвърна Лангдън, неуверен дали да се радва, или ужасява. Помнеше, че бе видял Витория да лежи на пода в безсъзнание. Сега я нямаше. Единственото обяснение не беше успокоително. Убиецът се бе изразил съвсем ясно по телефона. „Сърцата… Възбуден съм. Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава…“

Професорът се огледа.

— Къде е швейцарската гвардия?

— Все още нямаме връзка с тях. Телефонните линии на Ватикана са задръстени.

Лангдън се почувства смазан и сам. Витория я нямаше. Половин час от живота му бе изчезнал за един миг.

Навън продължаваха да се трупат журналисти. Американецът не се съмняваше, че скоро ще излъчат репортаж за ужасната смърт на третия кардинал, ако вече не го бяха показали. Надяваше се, че шамбеланът отдавна е допуснал най-страшното и е взел необходимите мерки „Евакуирайте проклетия Ватикан! Стига игри! Ние изгубихме!“

Изведнъж Лангдън осъзна, че всичко онова, което го беше мотивирало — да помогне на Ватикана, да спаси четиримата кардинали, да се срещне с братството, което дълги години бе изучавал — се е изпарило от ума му.

Войната беше изгубена. Сега в гърдите му пламтеше ново желание. Елементарно. Първично.

Да намери Витория.

Обгърна го неочаквана празнота. Често бе чувал, че в напрегната ситуация двама души могат да се сближат много повече, отколкото иначе за десет години. Сега го вярваше. Отсъствието на Витория го караше да изпитва нещо, каквото не беше усещал от години. Самота. Болката му даваше сили.

Лангдън изхвърли всичко останало от ума си и се съсредоточи. Молеше се хашишинът да се погрижи за задълженията си преди удоволствието. Иначе знаеше, че ще закъснее. „Не — каза си той. — Остава достатъчно време.“ Похитителят на Витория имаше още работа. Трябваше за последен път да се появи преди да изчезне завинаги.

„Последният олтар на науката — помисли си професорът. Убиецът имаше още една заключителна задача. Земя. Въздух. Огън. Вода.“

Погледна си часовника. Тридесет минути. Заобиколи пожарникарите и се приближи до Видението на св. Тереза. Този път, докато се взираше в знака на Бернини, не се съмняваше какво търси.

„И ангели над елементи бдят…“

На фона на позлатения пламък над легналата светица стоеше ангелът на Бернини. В ръката си стискаше огнена стрела. Лангдън я проследи с поглед. Тя сочеше към дясната страна на черквата. Внимателно проучи стената на сградата. Там нямаше нищо. Знаеше, разбира се, че стрелата сочи нещо навън, някъде в нощния Рим.

— Коя е тази посока? — обърна се той към началника на пожарникарите.

— Коя посока ли? — Мъжът погледна натам, накъдето сочеше Лангдън. Изглеждаше объркан. — Не знам… запад, струва ми се.

— Кои черкви са в тази посока?

Началникът се озадачи още повече.

— Десетки. Защо?

Американецът се намръщи. Естествено че бяха десетки.

— Трябва ми карта на града. Веднага.

Началникът прати някого да изтича до колата за карта. Лангдън отново се обърна към статуята. „Земя… Въздух… Огън… ВИТОРИЯ.“

„Последният знак е «вода» — каза си той. — Знакът е дело на Бернини.“ — Намираше се в някоя черква. Игла в копа сено. Лангдън насочи мислите си към всички творби на Бернини, за които се сещаше. „Трябва ми нещо, свързано с вода!“

Спомни си статуята Тритон — гръцки морски бог. После си спомни, че тя се е намирала на площада пред същата тази черква, тъкмо в обратната посока. Опита се да се съсредоточи. „Каква фигура е изваял Бернини в чест на водата? Нептун и Аполон?“ За съжаление тази статуя се намираше в лондонския музей „Виктория и Албърт“.

— Синьоре? — Един от пожарникарите дотича с картата.

Лангдън му благодари и я разгъна на олтара. Веднага разбра, че е получил точно каквото му трябва. За пръв път виждаше толкова подробна карта на Рим.

— Къде сме сега?

Мъжът посочи.

— До Пиаца Барберини.

Професорът пак погледна стрелата на ангела, за да се ориентира. Началникът беше преценил вярно. Според картата стрелата сочеше на запад. Лангдън прокара линия на запад от Пиаца Барберини. Надеждите му скоро угаснаха. С всеки следващ сантиметър минаваше през поредната сграда, обозначена с черен кръст. „Черкви. — Бяха невероятно много. Накрая стигна до римските предградия и въздъхна. — По дяволите.“

Погледът му се плъзна по трите храма, в които бяха убити първите трима кардинали. „Капелата «Чиги»… «Св. Петър»… тук…“

Докато ги наблюдаваше, Лангдън забеляза нещо странно. Кой знае защо, беше предполагал, че са хаотично пръснати из Рим. Ала определено не бе така. Колкото и да беше невероятно, трите черкви, изглежда, бяха разположени симетрично в огромен триъгълник. Професорът пак провери. Не му се привиждаше.

— Penna — без да вдига поглед, рече той.

Някой му подаде химикалка.

Лангдън огради трите черкви. Пулсът му се ускори. Отново провери знаците. „Симетричен триъгълник!“

Първата му мисъл бе за големия печат на еднодоларовата банкнота — триъгълника с всевиждащото око. Но нямаше логика. Беше отбелязал само три точки. Трябваше да са четири.

„Тогава къде е водата, по дяволите?“ Знаеше, че където и да постави четвъртата точка, триъгълникът ще се развали. За да запази симетрията му, трябваше да разположи четвъртия знак в центъра на фигурата. Потърси мястото на картата. Нищо. Въпреки това идеята продължи да го занимава. Четирите елемента на науката се смятаха за равностойни. Водата не се отличаваше от останалите и не трябваше да е в средата им.

И все пак инстинктът му подсказваше, че симетричното разположение не може да е случайно. „Все още не виждаш цялата картина.“ Имаше само една възможност.

Четирите точки да не образуват триъгълник, а друга фигура. Погледна картата. „Може би квадрат?“ Въпреки че нямаха символичен смисъл, квадратите поне бяха симетрични.

Лангдън постави показалец в една от точките, които щяха да превърнат триъгълника в квадрат. Оказа се, че всъщност се образува неправилен четириъгълник.

Докато проверяваше другите вероятни точки около триъгълника, се случи нещо неочаквано. Той забеляза, че линията, която беше прокарал по-рано, минава точно през една от възможностите. Смаян, професорът огради тази точка. Четирите мастилени петна образуваха форма, напомняща на хвърчило.

Лангдън се намръщи. Това също не бе илюминатски символ. „Но пък…“

За миг си спомни прочутия илюминатски диамант. Естествено, това беше смешно. Отказа се от тази идея. А и фигурата бе издължена и нямаше нищо общо с безупречната симетричност на илюминатския диамант.

Наведе се, за да види къде е поставил последната точка, и с изненада установи, че е точно в центъра на известния римски площад Пиаца Навона. Спомняше си, че там има голяма черква, ала вече беше прекарал показалец през нея и я бе отхвърлил. Доколкото знаеше, там нямаше творби на Бернини. Казваше се „Мъките на св. Агнес“ и носеше името на прелестна девойка, принудена да води живот на сексуална робиня, защото не се отказала от вярата си.

„Трябва да има нещо в тази черква! — Той затършува из ума си и си представи храма отвътре. Не се сещаше за творби на Бернини, още по-малко свързани с вода. Смущаваше го и фигурата на картата. Ромб. Беше прекалено точно, за да е съвпадение, и все пак не достатъчно, за да има каквато и да било логика. — Хвърчило? — Зачуди се дали не е сбъркал точката. — Какво съм пропуснал?!“

Отговорът му хрумна чак след тридесет секунди, ала Лангдън изпита вълнение, каквото не го бе спохождало през цялата му научна кариера.

Изглежда, илюминатският гений беше неизчерпаем.

Фигурата, която виждаше, изобщо не бе замислена като ромб. Просто той беше свързал съседни точки. „Илюминатите вярват в противоположностите! — Докато свързваше противоположните точки с химикалката си, пръстите му трепереха. На картата пред него се очерта грамадно разпятие. — Това е кръст!“ Четирите елемента на науката се разкриха пред очите му… разположени като голям колкото самия град кръст.

Разпятието на картата, осъзна Лангдън, представляваше връх на илюминатската двойственост. Религиозен символ, образуван от елементите на науката. Галилеевият Път на просвещението едновременно възхваляваше науката и Бог!

Останалата част от загадката почти моментално застана на мястото си.

„Пиаца Навона.“

Точно в средата на площада пред черквата „Мъките на св. Агнес“ Бернини беше поставил една от най-известните си скулптури. Всички гости на Рим ходеха да я видят.

„Фонтанът на четирите реки!“

Логично свързаният с водата фонтан бе издигнат в чест на четири от най-големите реки на света — Нил, Ганг, Дунав и Рио Плата.

„Водата — помисли си Лангдън. — Последният знак.“ Съвършено.

И още по-съвършено, осъзна той, върхът на сладоледа, беше това, че върху фонтана се издигаше висок обелиск.

* * *

Професорът остави обърканите пожарникари и затича към безжизненото тяло на Оливети.

„Десет трийсет и една — помисли си той. — Много време.“ За пръв път през целия ден му се струваше, че изпреварва събитията.

Скрит зад пейките, Лангдън приклекна до командира, скришом взе полуавтоматичния му пистолет и радиостанцията му. Знаеше, че ще се наложи да поиска помощ, ала тук не бе мястото за това. Последният олтар на науката засега трябваше да остане в тайна.

Без да каже нито дума, той се измъкна навън, избегна репортерите, които прииждаха в черквата на тълпи, и прекоси Пиаца Барберини. Когато навлезе в сенките, включи радиостанцията. Опита се да се свърже с Ватикана, но не чу нищо освен пращене. Или се намираше прекалено далеч, или трябваше да въведе някакъв код. Напразно въртя сложните копчета и натиска бутоните. Разбра, че планът му да повика помощ няма да се осъществи, и се огледа за телефон. Нямаше. Пък и ватиканските линии бяха блокирани.

Беше сам.

Предишната му увереност бързо се разсейваше. Лангдън прецени плачевното си състояние — целият в прах, порязан, изтощен до припадък и гладен.

Погледна към черквата. Над осветения от репортерските прожектори и фаровете на пожарните коли купол се виеше дим. Зачуди се дали да не се върне и да поиска помощ. Инстинктът го съветваше да не се доверява на никого. „Ако хашишинът забележи идването ни…“ Замисли се за Витория и разбра, че това е последният му шанс да се изправи лице в лице с нейния похитител.

„Пиаца Навона“ — каза си Лангдън. Имаше достатъчно време, за да стигне там. Огледа се за такси, ала улиците бяха почти съвсем пусти. Изглежда, дори таксиметровите шофьори бяха зарязали всичко, за да седнат пред телевизора. Площадът се намираше само на километър и половина, но той нямаше намерение да губи ценна енергия, за да ходи пеш. Хвърли поглед към черквата и се запита дали не може да вземе назаем кола.

„От пожарникарите ли? Или от репортерите? Я се дръж сериозно.“

Възможностите и минутите отлитаха една по една. Професорът взе решение. Извади пистолета от джоба си и извърши нещо толкова нетипично за себе си, че се уплаши да не са го обладали дяволи. Изтича при един самотен Ситроен, който чакаше на кръстовището да стане зелено, насочи оръжието през отворения прозорец и извика:

— Fuori!

Разтрепераният шофьор изскочи навън.

Американецът се хвърли зад волана и настъпи газта.