П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (20)

Осемнайсета глава

— Никакви обноски! — пръхтеше госпожа Драсилис. — Абсолютно никакви. Винаги съм го твърдяла.

Говореше с горчивина. Следеше автомобила с поглед, докато той се отдалечаваше по алеята.

Колата зави зад ъгъла. Сам се обърна и помаха за довиждане. Господин и госпожа Форд, притиснати един до друг на задната седалка, дори не се огледаха.

Госпожа Драсилис с отвращение изсумтя.

— Тя е приятелка на Синтия. Синтия ме помоли да дойда тук с нея да се срещна с вас. Дойдох заради нея. А сега, без дума на извинение, ме изоставя така. Няма никакви обноски.

Не се опитах да защитя отсъстващата. Присъдата повече или по-малко съвпадаше със собственото ми мнение.

— Синтия върна ли се в Англия? — попитах аз, за да сменя темата.

— Яхтата се прибра вчера. Питър, трябва да говоря с вас за нещо извънредно важно. — Хвърли поглед към шофьора Джарвис, облегнат на седалката като препариран — вид, отличаващ отдъхващите си шофьори. — Да се поразходим по алеята.

Помогнах й да слезе от колата и тръгнахме мълчаливо. В поведението на събеседницата ми се долавяше потисната нервност, която ме заинтригува, а също и някаква готовност за шикалкавене, възвръщаща цялата ми стара ненавист към нея. Не можех да си представя какво толкова има да ми казва, че беше изминала всички тези километри.

— Как се озовахте тук? — попита тя. — Когато Синтия ми обясни къде сте, едва й повярвах. Защо сте учител в това училище? Не разбирам!

— Защо искате да ме видите? — прекъснах я аз.

Подвоуми се. За нея винаги е представлявало трудност да бъде пряма. А сега усилието й видимо беше неимоверно. В следващия момент забърбори някакви дразнещи глупости, които, макар да би трябвало да обяснят пристигането й, изобщо не го правеха.

— Питър, знаем се от много години и не познавам друг човек, чийто характер тъй високо да ценя. Толкова сте великодушен, същински Дон Кихот. Вие сте един от малкото истински неегоистични мъже, които познавам. Винаги мислите за другите. Знам, че каквото и да ви струва, няма да се поколебаете да се откажете от нещо, ако смятате, че ще ощастливите някого. Толкова ви се възхищавам за това. В наше време човек среща толкова малко млади мъже, които не мислят само за себе си.

Млъкна или да си поеме дъх, или да получи нов приток на вдъхновение, но аз се възползвах от паузата в този дъжд от комплименти и повторих въпроса си.

— Защо искате да ме видите? — търпеливо запитах аз.

— Във връзка със Синтия. Тя ме помоли да се срещни с вас. Получихте ли писмото й ?

— Да.

— Снощи, когато се прибра, ми разправи за него и ми показа отговора ви. I Питър, това с прекрасно писмо. Не можах да сдържа сълзите си, докато го четях. Сигурна съм, че и Синтия плака. Разбира се, за момиче с нейния характер такова писмо е окончателно. Толкова е предана, милото дете.

— Не разбирам.

Както би се изразил Сам, тя май говореше, от устата й се лееха думи, но не можех да схвана значението им.

— Сигурна съм, че веднъж обвързала се с обещание, нищо на света не би я накарало да го наруши, независимо от чувствата й. Толкова е вярна. Характерът й е такъв.

— Имате ли нещо против да бъдете малко по-ясна? — остро изрекох аз. — Наистина не разбирам какво се опитвате да ми кажете. Защо са тия думи за вярност и характер? Не разбирам.

Не успях да я отклоня от шикалкавенето. Беше избрала маршрута си и имаше твърдото намерение да го извърви докрай, без да обръща внимание на преките пътеки.

— Както казах, за Синтия то беше окончателно. Просто не би могла да допусне, че въпросът не е решен завинаги. Стори ми се толкова възвишено от нейна страна. Но аз съм й майка и е мой дълг да не се предавам и да не приемам положението за необратимо, докато съществува и най-малката възможност да подпомогна щастието й. Питър, познавам вашата рицарска неегоистична натура. Мога да говоря с вас така, както Синтия не би могла. Мога да се обърна към великодушието ви по начин, който за Синтия, естествено, е невъзможен. Мога да изложа ясно фактите пред вас.

Хванах се за думите.

— И аз много бих искал. Какви са те?

Отново забръщолеви.

— Тя има такова непоклатимо чувство за дълг. Човек не може да излезе на глава с нея. Обясних й, че ако знаехте, не би ви минало и през ум да й попречите. Толкова сте великодушен, такъв добър приятел сте й, че бихте мислили единствено за нея. Ако щастието й зависеше от товада я освободите от дадено обещание, не бихте мислили за себе си. Затова накрая взех нещата в свои ръце, и дойдох да се видя с вас. Скъпи Питър, изкрено съжалявам за вас, но за мен щастието на Синтия, разбира се, стои над всичко. Разбирате ме, нали?

Постепенно, докато говореше, започнах неуверено да проумявам думите й — неуверено, защото първият намек в тях пробуди в мен такъв вихър от надежди, че се опасявах да рискувам шока, ако в крайна сметка бях сбъркал. Ако бях прав, а тя положително не можеше да говори за нещо друго, бях свободен — свободен и с неопетнена чест. Но не можех да завися от намеци. Трябваше да чуя нещата, облечени в думи.

— Нима… нима Синтия… — Млъкнах, за да успокоя гласа си. — Нима Синтия си е намерила… — Пак спрях. Срещнах абсурдна трудност да формулирам изречението си. — Има ли някой друг? — Бързо приключих аз.

Госпожа Драсилис съчувствено ме потупа по ръкава.

— Смелост, Питър!

— Има ли?

— Да.

Дърветата, алеята, тревата, небето, птиците, къщата, колата и препарираният Джарвис заскачаха едновременно и се превърнаха в танцуваща маса, в чийто център бях аз. И тогава от хаоса, сякаш изведнъж разпаднал се на съставните си части, чух гласа си да произнася:

— Разкажете ми.

Светът отново беше старият и слушах притихнал, с леко любопитство, което колкото и да се опитвах, не можах да превърна в истински интерес. Бях изразходвал всичките си чувства за съществения факт, подробностите бяха спад след кулминацията.

— Харесах го веднага щом го видях — започна госпожа Драсилис. — И, разбира се, тъй като е ваш приятел, ние, естествено…

— Мой приятел ли?

— Говоря за лорд Маунтри.

— Маунтри? Какво за него? — В схванатия ми мозък започна да нахлува светлина. — Да не искате да кажете, че е… лорд Маунтри?

Поведението ми можеше да я подведе. Започна да пелтечи в стремежа си да разсее това, което прие за неодобрение.

— Не мислете, че е действал по някакъв безчестен начин. Нищо не би могло да е по-далеч от истината. Той не знаеше за годежа ви със Синтия. Тя му е казала, когато й направил предложение, а той… всъщност той с настоял Синтия да ви напише онова писмо.

Млъкна, видимо изтощена от този набег в дебрите на честността.

— Е?

— Всъщност той й го продиктувал. За нещастие това писмо беше точно обратното на онова, което трябваше да бъде. Беше напълно заблуждаващо. Не би могло да ви даде и най-малкия намек за истинското положение на нещата А после пристигнал отговорът ви и разбирате ли, нещата съвсем се влошиха.

— Предполагам.

— Снощи можах да видя колко нещастни са и двамата. А когато Синтия го предложи, веднага се съгласих да дойда незабавно при вас и да ви разкрия всичко.

Загледа ме тревожно. От нейна гледна точка това беше кулминацията, върховният момент. Подвоуми се. Сякаш виждах как престроява войските си — утешителните изречения, убедителните прилагателни, как ги обединява, за да нанесе големия удар.

Но сред дърветата мярнах Одри, разхождаща се по моравата, и ударът си остана ненанесен.

— Тази вечер ще пиша на Синтия — казах аз, — за да й пожелая щастие.

— О, Питър! — възкликна госпожа Драсилис.

— Няма защо да ми благодарите — рекох аз. Пълното й доволство се помрачи от някои съмнения.

— Сигурен ли сте, че ще можете да я убедите?

— Да я убедя?

— И… ъъъ… лорд Маунтри. Той е тъй твърдо решен да не прави нищо… ъъъ… което би могло да се нарече неспортменско.

— Може би ще е най-добре да й пиша, че ще се женя за друга — предложих аз.

— Мисля, че идеята е отлична — рече тя и видимо се разведри. — Колко умно от ваша страна да се сетите. — Позволи си една баналност. — В края на краищата, Питър, на този свят има толкова добри момичета. Трябва само да се огледате.

— Напълно права сте — откликнах аз. — Ще се заема с това незабавно.

Между дърветата зърнах бяла дреха на моравата. Устремих се към нея.