П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (7)

Пета глава

От всички чувства, които ме държаха буден през онази нощ, двете, които останаха с мен до следващата сутрин, бяха лекото неудобство и усещането за негодувание срещу Съдбата, а не срещу определен индивид. Изумлението е краткотрайно, фактът, че двамата с Одри отново бяхме под един покрив след толкова години, спря да ме смайва. Беше дреболия и умът ми я скъта някъде на лавицата, за да се занимае с истински важното — фактът, че се е върнала в живота ми точно когато бях решил, че завинаги съм го освободил (него, живота) от нея.

Негодуванието ми се задълбочаваше. Съдбата ми играеше мръсни номера. Синтия ми вярваше. Ако се окажех слаб, нямаше да пострадам само аз. А нещо ми подсказваше, че ще се окажа слаб. Как бих могъл да се надявам да съм силен, когато ме терзаеха хиляди спомени, съживени при вида й?

Казах си, че ще се боря. Нямаше да се предам току-така. Обещах го на самоуважението си и бях възнаграден с известна искрица оживление. Чувствах се борбен. Исках да се изпитам незабавно.

Удобният случай ми се предостави преди закуска. Тя стоеше на чакъла пред къщата, всъщност почти точно на мястото, където се бяхме срещнали предишната вечер. Вдигна поглед, като чу стъпките ми, и забелязах, че брадичката й се вирна предизвикателно, както често бях забелязвал в дните на годежа ни, без да отдавам голямо значение на този факт. Божичко, каква ли гадна буца от самодоволство съм представлявал тогава! Дори едно дете, мислех си аз, стига да не беше заслепено от мисълта за собственото си величие, би разчело значението му.

Това значеше война и аз бях доволен. Исках война.

— Добро утро — казах.

— Добро утро.

Последва пауза. Възползвах се от нея да събера мислите си.

Загледах я с любопитство. Петте години бяха оставили следите си, но изцяло към по-добро. Излъчваше някаква кротка сила, която не бях забелязвал у нея. Бях сигурен, че е резултат на по-ново развитие. Внушаваше впечатлението, че е преживяла много и е уверена в себе си.

Външно се беше променила поразително малко. Изглеждаше дребничка, слабичка и стегната като преди. Малко по-бледа е, помислих си аз, а ирландските очи бяха по-възрастни и малко по-студени, но това беше всичко.

Сепнах се, като осъзнах, че се взирам в нея. Бледите бузи бяха леко порозовели.

— Недей! — внезапно заговори тя с малък жест на раздразнение.

Думите и жестът убиха в зародиша сантименталната нежност, която бе започнала да се прокрадва у мен.

— Какво правиш тук? — попитах аз. Тя замълча.

— Моля те, не мисли, че искам да си пъхам носа в работите ти — продължих злъчно. — Интересува ме единствено съвпадението, което ни срещна по този начин.

Обърна се импулсивно към мен. Лицето й бе изгубило твърдото си изражение.

— О, Питьр — рече тя. — Много съжалявам. Наистина съжалявам.

Това беше моята възможност и аз се вкопчих в нея с липса на кавалерство, за което съжалих почти веднага. Но се чувствах огорчен, а горчивината кара мъжа да върши подлости.

— Съжаляваш ли? — вежливо се учудих аз. — И за какво?

Тя се стъписа, точно както се надявах.

— За… за всичко, което се случи.

— Драга ми Одри! Всеки би допуснал тази грешка. Не се учудвам, че ме взе за крадец.

— Нямах предвид това. Говорех за… преди пет години.

Засмях се. В момента хич не ми беше до смях, но положих нужните усилия и със задоволство отбелязах, че това я жегна.

— Не се тревожи за това — отсякох аз. Засмях се отново.

Онази зимна утрин бях крайно весел и безгрижен.

Краткият миг, в който можехме да затоплим отношенията си, отлетя. В сините й очи се появи блясък, който ми показа, че отново сме стъпили на военната пътека.

— Знаех си, че ще го превъзмогнеш — отбеляза тя.

— Е — заявих аз, — бях само на двайсет и пет. Сърцето на човек не се разбива на двайсет и пет години.

— Мисля, че твоето не би се разбило на никоя възраст, Питър.

— Това комплимент ли е или напротив?

— Ти вероятно ще го приемеш като комплимент. Исках да кажа, че не си достатъчно човечен, за да ти се разбие сърцето.

— Значи това е представата ти за комплимент?

— Казах, че вероятно това е твоята представа.

— Преди пет години трябва да съм бил интересен човек, за да те оставя с такова впечатление.

— Беше.

Говореше със замислен глас, сякаш се връщаше назад в годините и разсеяно разглеждаше някакво странно насекомо. Това ме разтревожи. Самият аз можех да разглеждам с критично око човека, който бях тогава, но продължавах да пазя някаква обич към него и затова се раздразних.

— Предполагам, че си ме смятала за човекоядец и грубиян? — вметнах аз.

— Предполагам.

Настъпи пауза.

— Не исках да наранявам чувствата ти — обясни тя. И това беше най-дразнещото. Аз умишлено се държах грубо с нея. Исках да я нараня. Но ми се стори, че нейното не е поза. Тя наистина беше изпитвала, и предполагам все още изпитваше, истински ужас от мен. Битката беше неравна. — Ти беше много мил — продължи тя — понякога, когато случайно се сетеше.

Като се вземе предвид, че това беше най-доброто, което можа да каже за мен, не беше твърде ласкателно.

— Е — рекох аз, — не е нужно да обсъждаме какво съм бил и какво съм правил преди пет години. Каквото и да е било то, ти се отърва от него. Да мислим за настоящето. Какво ще правим сега?

— Смяташ, че положението е неловко?

— Смятам.

— Предполагам, че един от нас трябва да се махне — със съмнение произнесе тя.

— Именно.

— Е, аз не мога да замина.

— Нито пък аз.

— Тук съм по работа.

— Аз също.

— За мен е наложително да остана тук.

— За мен също.

Изгледа ме за момент.

— Госпожа Атуел ми каза, че си един от заместник-директорите на училището.

— Изпълнявам длъжността на заместник-директор. Трябва да изуча бизнеса.

Поколеба се.

— Защо? — попита.

— Защо не?

— Но… но ти беше извънредно заможен.

— Сега съм още по-заможен. Работя.

Тя помълча.

— Разбира се, че не можеш да заминеш. Не можеш, нали?

— Не.

— И аз не мога.

— Тогава май ще трябва да се примирим с неловкото положение.

— Но защо трябва да се чувстваме неловко? Самият ти каза, че си го… преодолял.

— Абсолютно. Сгоден съм.

Тя трепна. Начерта с крак линия в чакъла, преди да заговори.

— Честито — изрече най-сетне.

— Благодаря.

— Надявам се да си много щастлив.

— Сигурен съм, че ще бъда.

Потъна в мълчание. Хрумна ми, че след като я бях осветлил по всичките си дела, имам право да попитам за нейните.

— Как, за бога, попадна тук?

— Това е дълга история. След като съпругът ми почина…

— О! — възкликнах аз смаян.

— Да, почина преди три години.

Говореше с равен глас и с твърда нотка, причината за която щях да науча по-късно. Тогава реших, че се дължи на нежеланието да говори за мъжа, когото е обичала, пред мъжа, когото мрази, и горчивината ми се задълбочи.

— От много време се грижа сама за себе си.

— В Англия?

— В Америка. Заминахме за Америка веднага след… веднага след като ти писах. Оттогава живея в Америка. Върнах се в Англия преди няколко седмици.

— Но какво те доведе в Санстед?

— Преди няколко години се запознах с господин Форд, бащата на момченцето, което е в това училище. Той ме препоръча на господин Абни, който търсеше човек да му помага училището.

— И зависиш от заплатата си? Искам да кажа… извинявай, ако навлизам в лични въпроси, господин Шеридан не…

— Не остави никакви пари.

— Кой беше той? — избухнах аз. Чувствах, че темата за покойния й съпруг е болезнена за нея, но тайната на Шеридан ме ядеше от пет години и жадувах да науча нещо за човека, взривил живота ми, без дори да се появи в него.

— Художник, приятел на баща ми.

Исках да чуя повече. Исках да знам как е изглеждал, как е говорил, какъв е бил в сравнение с мен по отношение на хиляди неща, но беше очевидно, че тя няма охотно до споделя за него и с негодувание отстъпих и потиснах любопитството си.

— Значи работата ти тук е единственото, на което разчиташ? — попитах.

— Единственото. Ако и при теб положението е същото, добре се насадихме!

— Добре се насадихме! — повторих като ехо аз. — Точно така.

— Ще трябва да се постараем да улесняваме нещата един: за друг — заяви тя.

— Естествено.

Загледа ме по своя странен начин, с разширени очи.

— Отслабнал си, Питър — заяви тя.

— Нима? — откликнах аз. — Вероятно е от мъката или от физкултурните упражнения.

Очите й се отместиха от лицето ми. Видях как прехапва устни.

— Ти ме мразиш — рязко отсече тя. — Мразил си ме през всички тези години. Е, не се учудвам.

Обърна се и започна бавно да се отдалечава и докато го правеше, ме заля усещане за дребнавостта на ролята, която играех. От самото начало на разговора ни се мъчех да я уязвя с цел някакво дребнаво отмъщение, и за какво? Всичко, случило се преди пет години, беше по моя вина. Не можех да я оставя да си тръгне така. Чувствах се неописуем подъл.

— Одри! — извиках аз. Спря. Отидох при нея.

— Одри! — казах аз. — Грешиш. Ако има човек, когото мразя това съм самият аз. Исках само да ти кажа, че те разбирам.

Устните й потръпнаха, но не проговори.

— Разбирам какво те накара да го сториш — продължих аз. — Вече мога да разбера що за човек съм бил тогава.

— Казваш го само за да… да ми помогнеш — промълви тихо тя.

— Не. Чувствах се по този начин през всички тези години.

— Отнесох се безобразно с теб.

— Нищо подобно. Има известна категория мъже, които наистина плачат за… шамар и рано или късно го получават. Случи се така, че ти ми удари моя, но грешката не беше у теб. Обречен бях да го получа… рано или късно. — Засмях се. — Съдбата ме причакваше зад ъгъла. Съдбата искаше нещо, с което да ме цапардоса. Ти й се случи подръка.

— Съжалявам, Питър.

— Глупости. Ти ми наля малко ум в главата. Това е всичко, което направи. Всеки мъж се нуждае от обучение. Повечето мъже го получават на малки порции, така че изобщо не го усещат. Моите пари ме предпазваха от това. По времето, когато се запознахме, имаше купища неща, които не знаех, и благодарение на теб ги преглътнах наведнъж. Това е всичко.

— Много си великодушен.

— Нищо подобно. Само виждам нещата по-ясно от преди. Тогава бях чистопробно прасе.

— Не беше!

— Бях. Е, няма да се караме за това.

В къщата звънецът зазвъня за закуска. Обърнахме се. Когато отстъпих да й направя път, тя спря.

— Питър — заговори тя много бързо. — Питър, нека сме разумни. Защо да допускаме да ни смущава фактът, че отново сме заедно? Не може ли просто да се престорим, че сме стари приятели, разделили се поради някакво недоразумение и събрали се отново, след като сме изяснили недоразумението — отново приятели? Искаш ли?

Протегна ръка. Усмихваше се, но очите й бяха сериозни.

— Е , Питър, стари приятели ли сме?

Поех ръката й.

— Стари приятели — потвърдих аз.

След това влязохме на закуска. На масата, до чинията ми ме чакаше писмо от Синтия.