П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (9)

Седма глава

Като си спомням за това днес, виждам, че дните, последвали пристигането на Одри в Санстед, сложиха истинското начало на познанството ни. Преди, по време на годежа ни, бяхме непознати, изкуствено свързани заедно, и тя се беше опълчила срещу оковите. Но сега за първи път започвахме да се опознаваме и да откриваме, че в крайна сметка имаме много общо.

Това нарастващо чувство на другарство не ме тревожеше. Колкото и да бях нащрек за най-дребния признак на опасност спрямо верността ми към Синтия, не открих нито един в приятелството ми с Одри. Точно обратното, изпитвах огромно облекчение, защото ми се струваше, че тази опасност е останала в миналото. Не бях допускал, че е възможно някога да изпитам към нея някакво спокойно чувство като тази непринудена дружба. През последните пет години въображението ми се бе въртяло около спомена за нея, докато започнах да изграждам в представите си някакъв почти свръхчовешки образ, някаква богиня. Това, през което минавах сега, разбира се, беше естествено освобождаване на ума ми от него, макар да не го съзнавах. Вместо богиня видях нормално човешко същество и си въобразих, че аз съм предизвикал тази промяна и чрез съзнателно усилие на волята съм вкарал Одри в разумно положение спрямо състоянието на нещата.

Предполагам, че някоя не твърде интелигентна пеперуда мисли същото по отношение на лампата. Последна й мисъл, когато влиза в пламъка, вероятно е самопоздравяването, че е уредила отношенията си с нея на толкова задоволителна и разумна основа.

 

И точно тогава, когато се чувствах най-доволен и в най-голяма безопасност, се разрази катастрофата.

Денят беше сряда и имах „свободен следобед“, но дъждът плющеше в прозорците и привлекателността на билярда в „Перата“ не се оказа достатъчна, за да ме накара да предприема трикилометрова разходка в бурята. Бях се настанил удобно в кабинета. В камината пламтеше хубав огън, мракът се разпръскваше от светлината на пламъците и мисълта, че докато аз си седях на топло, там долу Глосъп се бори с класа ми, ме накара да изпадна в състояние на мъдър покой. Одри свиреше на пианото в гостната. Звукът едва проникваше през затворената врата. Познах какво свири. Зачудих се дали мелодията е натоварена със същите спомени за нея, както беше за мен.

Музиката спря. Чух вратата на гостната да се отваря. Одри влезе в кабинета.

— Не знаех, че тук има някой — обясни тя. — Замръзнах. Огънят в гостната е угаснал.

— Ела и седни — казах аз. — Нали димът не ти пречи?

Притеглих един стол за нея до огъня с чувство за известна гордост. Ето, стоях там сам с нея в светлината на огъня, а пулсът ми беше нормален и умът — хладен. За миг си се представих като Силен Мъж — силният мълчалив мъж, който има железен контрол върху чувствата си. Бях доволен от себе си.

Тя поседя няколко минути, втренчена в огъня. Малки пламъчета пукаха уютно в сърцето на черно-червените въглени. Навън бурята тихичко свистеше и дъждовните струи се плискаха в прозореца.

— Тук е много приятно — най-сетне продума тя.

— Спокойно е.

Напълних си лулата и пак я запалих. Очите й, осветени за миг от кибритената клечка, изглеждаха замечтани.

— Седях тук и те слушах — казах аз. — Хареса ми последната мелодия, която свиреше.

— Винаги си я харесвал.

— Нима помниш? Помниш ли една вечер… не, едва ли я помниш.

— Коя вечер?

— Е, едва ли я помниш. Просто една особена вечер, когато свиреше това на пианото. Кой знае защо съм я запомнил. Беше в студиото на баща ти.

Вдигна бързо поглед.

— След това излязохме и седнахме в парка.

Изправих гръб развълнуван.

— Мина един мъж с куче — казах аз.

— С две кучета.

— Не, едно беше!

— Две. Булдог и фокстериер.

— Помня булдога, но, за бога, права си. Фокстериер с черна превръзка на лявото око.

— На дясното. На дясното око. Приближиха се до нас и ти…

— Аз им дадох шоколадови бонбони.

Отпуснах се бавно в стола.

— Имаш прекрасна памет — отбелязах. Тя се наклони към огъня, без да казва нищо. Дъждът биеше по стъклата.

— Питьр, значи все още ти харесва как свиря?

— Харесва ми повече от всякога, сега в свиренето ти има нещо, което преди отсъстваше. Не мога да го опиша… нещо.

— Мисля, че е опит, Питьр — тихичко рече тя. — Опит. По-възрастна съм с пет години от времето, когато свирех за теб, и през тези години преживях много. Може би, общо взето, да не е приятно да се бориш с живота, но… това се отразява благотворно на свиренето на пиано. Опитът се трупа в сърцето и излиза през пръстите.

Стори ми се, че говори малко горчиво.

— Одри, през тези години зле ли си живяла? — попитах аз.

— Много зле.

— Съжалявам.

— А аз — не. Научих много неща.

Млъкна отново с вперени в огъня очи.

— За какво мислиш? — обадих се аз.

— За много неща.

— Приятни?

— Смесени. Последното нещо, за което помислих, беше приятно. И то беше, че имах голям късмет да получа работата, която върша в момента. В сравнение с нещата, които съм правила…

Потрепера.

— Бих искал да ми разкажеш за тези години, Одри — рекох аз. — Какви са нещата, които си правила?

Облегна се на стола и засенчи с вестник лицето си от огъня. Очите й бяха в сянка.

— Ами, чакай да си спомня. Известно време бях медицинска сестра в болницата „Лафейет“ в Ню Йорк.

— Тежка ли е работата?

— Ужасно тежка. След известно време трябваше да се откажа. Но… човек се учи…. Учиш се… Научаваш най-различни неща. Реалности. Каква част от тревогите ти са въображаеми. В болницата се сблъскваш с истинското нещастие. Направо затъваш в него.

Не казах нищо. Чувствах се, не знам защо, малко неловко, малко в губеща позиция, както се чувстват хората в присъствието на силни личности.

— После станах сервитьорка.

— Сервитьорка?

— Казвам ти, че съм правила всичко. Бях сервитьорка, и то крайно нескопосана. Чупех чинии. Обърквах поръчки. Най-накрая се отнесох извънредно грубо с клиент и отидох да опитам друго поприще. Не помня вече какво последва след сервитьорството. Май беше сцената. Обикалях една година с пътуващ театър. И това беше тежка работа, но ми допадна. Последва шивачеството, което беше още по-тежко и не ми допадаше. И тогава за пръв път извадих късмет.

— Какво стана?

— Запознах се с господин Форд.

— Как?

— Вероятно не помниш госпожица Вандърли, американката, която живя в Лондон преди пет-шест години? Баща ми й даваше уроци по рисуване. Беше много богата, но по онова време умираше да е бохемка. Мисля, че затова се спря на баща ми за учител. Е, направо не излизаше от студиото, станахме големи приятелки и един ден, след всички неща, за които ти разказах, реших, че мога да й пиша и да видя дали не може да ми намери нещо по-добро. Беше душичка. — Гласът й потрепера и тя смъкна вестника, докато не скри цялото си лице. — Искаше да отида у тях и да остана да живея при нея завинаги, но не можех да приема. Обясних й, че трябва да работя. И тя ме изпрати при господин Форд, с когото семейство Вандърли се познава много добре. Така станах гувернантка на Огдън.

— Велики боже! — извиках аз. — Какво!

Тя се засмя малко несигурно.

— Не смятам, че бях добра гувернантка. Не знаех абсолютно нищо. Самата аз се нуждаех от гувернантка. Но все някак си се справих.

— А Огдън? — запитах аз. — Тази малка хиена не ти ли вгорчи живота?

— О, и тук извадих късмет. По някаква случайност съвсем слабо ме хареса и се отнасяше с мен много добре, по неговите стандарти, разбира се, стига да не му се пречках много-много, а аз не му се пречках. Бях ужасно безхарактерна, та ме остави на мира. Беше най-щастливото ми време от векове.

— И когато той пристигна тук, ти дойде с него като някаква бивша гувернантка, за да продължиш да му въздействаш морално?

Тя се засмя.

— Нещо такова.

Поседяхме малко в мълчание, а после тя облече в думи мисълта, която се въртеше в главите и на двама ни.

— Колко е странно, Питър, седим си тук и си говорим след всички тези… години.

— Като в сън!

— Точно като в сън… Толкова се радвам… Не знаеш колко съм се мразила, че… че…

— Одри! Не бива да говориш така. Дори не си го мисли. Освен това вината беше моя.

Тя поклати глава.

— Е, добре, да кажем, че не се разбрахме.

Тя кимна бавно.

— Така е, не се разбрахме.

— Но сега се разбираме — заявих аз. — Одри, ние сме приятели.

Тя не отговори. Мълчахме дълго време. А после вероятно вестникът помръдна, отблясък от огъня падна върху лицето й и освети очите й и при тази гледка нещо в главата ми запулсира като барабан, предупреждаващ някакъв град за надвисналата опасност. В следващия миг сянката отново ги покри.

Седях там напрегнат, вкопчен в ръчките на стола. Треперех. Нещо ставаше с мен. Изпитвах странното усещане, че съм на прага на нещо прекрасно и опасно.

Отдолу долетяха момчешки гласове. Работният ден беше свършил, а заедно с него и разговорът ни до огъня. След няколко минути някой — Глосъп или господин Абни — щеше да нахлуе в убежището ни.

И двамата се изправихме и тогава се случи. Вероятно се беше препънала в тъмното. Залитна напред, ръката й се вкопчи в ръкава на сакото ми и тя се озова в обятията ми.

Трая само секунда. Одри се съвзе, тръгна към вратата и изчезна.

Но аз останах на мястото си неподвижен, ужасен от разкритието, което ме озари в този кратък миг. Физическото съприкосновение с нея, усещането, че е топла и жива, бе срутило завинаги паянтовата постройка на дружбата, за която си бях въобразил, че е страшно устойчива. Бях казал на Любовта: „Дотук“, а Любовта ме бе заляла, още по-силна, защото беше възпряна. Времето за самоизмами бе изтекло. Познавах се.