Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Nugget, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

МАЛКОТО СЪКРОВИЩЕ. 2001. Изд. Колибри, София. Роман. Превод: от англ. Савина МАНОЛОВА [The Little Nugget / P. G WODEHOUSE]. Формат: 20 см. Страници: 200. ISBN: 954-529-219-9.

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

Отчитайки всички трудности, които го съпътстваха, включително хремата, страха за Малкото съкровище и страхопочитанието пред аристокрацията, господин Абни, след завръщането на бегълците в училището, се справи направо като виртуоз. Тъй като и дума не можеше да става за каквото и да било телесно наказание, особено по отношение на изнежените телеса на Съкровището, което положително щеше да отвърне с нов пристъп на трошене на прозорци, трябваше да прибегне до ораторско майсторство и господин Абни го стори така, че когато свърши, Огьстьс хлипаше откровено и беше толкова потиснат, че през следващите три дни не зададе нито въпрос.

Единият от резултатите на приключението беше, че леглото на Огдън беше преместено в нещо като килерче, свързано с моята стая. Според оригиналния план на къщата вероятно е било предвидено за дрешник. Под управлението на господин Абни беше превърнато в склад за всякакви ненужности, включително моите кашони и един куфар на Глосъп. Беше отлично място за настаняване на момче, заплашено от отвличане посред нощ. Прозорчето беше прекалено тясно за нахълтване на мъж с нормални размери, а единственият достъп беше през моята стая. Поне през нощта Съкровището беше на сигурно място.

За щастие любопитството на малките момчета е краткотрайно. Умът им се вълнува предимно от настоящия момент. Поради това след не много дни вълнението, предизвикано от набега на Бък и изчезването на Съкровището, започна да стихва. След седмица и двата епизода бяха забравени като теми на разговор и училището възстанови нормалния си ритъм на живот.

Но за мен беше настъпил период на душевно безпокойство, по-остро от всякога. През последните пет години животът ми беше текъл като спокоен поток и сега, когато открих, че съм попаднал сред бързеи, бях силно объркан. Сложността на положението ми неимоверно се утежняваше от факта, че в моя свят, в малкия свят на Санстед Хаус пребиваваше една жена, и то точно тази, която трябваше да избягвам, ако исках да възстановя душевното си равновесие. По онова време чувствата ми към Синтия надхвърляха възможностите ми за анализ. Имаше моменти, когато се вкопчвах в спомена за нея, когато ми се струваше единственото твърдо и сигурно нещо в един свят на хаос, и други моменти, когато се превръщаше в смазващо бреме. Имаше дни, когато зарязвах борбата и се отпусках по течението, и дни, когато се борех със себе си сантиметър по сантиметър. Но с всеки изминал ден положението ми ставаше все по-безнадеждно.

Понякога нощем, докато лежах буден, си казвах, че само да можех да я видя или дори да получа вест от нея, битката би станала по-лесна. Пълното й изчезване от живота ми го правеше толкова труден.

И тогава една сутрин, сякаш в отговор на молитвите ми, пристигна писмо от нея.

Писмото ме стресна. Като че ли между двама ни съществуваше телепатична връзка.

Беше съвсем кратко, почти официално:

Скъпи ми Питър,

Искам да ти задам един въпрос. Ще го формулирам съвсем кратко. Ето го. Чувствата ти към мен още ли са същите? Не ти обяснявам защо питам. Просто питам. Какъвто и да е отговорът ти, няма да разруши приятелството ни, тъй че можеш да си напълно откровен.

Синтия

Веднага седнах да й отговоря. Писмото със своята навременност и със съдържанието си ме развълнува дълбоко. Беше като неочаквано подкрепление в битка, клоняща към загуба. Изпълни ме с блясъка на самоувереността. Настроението ми ме понесе и аз излях пред нея цялото си сърце. Заявих й, че чувствата ми са непроменени и че обичам нея и само нея. Сега, като си припомням, писмото беше плод на разклатени нерви, но тогава не го прецених по този начин. Струваше ми се верен изказ на истински чувства.

Че битката не е приключила, защото в момента на екзалтация си бях въобразил, че съм се надвил, ми стана болезнено ясно от тръпката, която ме прониза, когато, връщайки се от пощата, където пуснах писмото, срещнах Одри. Видът й ми напомни, че подкреплението си е само подкрепление, помощ за постигане на победата, а не самата победа.

За първи път открих, че изпитвам негодувание към нея. За него нямаше причина. Не би се поддало на анализ. Но то съществуваше и присъствието му ми беше опора. Открих, че надвивам тръпката, причинена от вида й, и я наблюдавам с критични и враждебни очи. Коя беше тя, че да поробва един мъж против волята му? Очарованието съществува само във въображението на очарования. Ако той намери, сили да му се противопостави и да убеди самия себе си, че то не съществува, той е спасен. Всичко е въпрос на воля и спокойна разсъдливост. Не може да не е имало солидни уравновесени граждани на Египет, които не са можели да проумеят какво толкова й харесват на тая Клеопатра.

С тези мисли повдигнах шапка, изрекох високо „Добро утро“ и отминах, жива илюстрация на бързащ делови мъж.

— Питър!

Дори бързащият делови мъж е длъжен да спре, когато го извикат по име. Иначе, ако не споменаваме проблема с вежливостта, ще изглежда, че бяга.

На лицето й още беше изписан онзи израз на лека изненада, предизвикан от държането ми.

— Много бързаш.

Не намерих отговор. Но и тя сякаш не го очакваше.

Тръгнахме мълчаливо към къщата, а за мен мълчанието беше потискащо. Силата на личността й започваше да се блъска в защитата ми, чиято устойчивост на натиск ми се струваше съмнителна.

— Питър, тревожи ли те нещо? — най-сетне попита тя.

— Не — отвърнах аз. — Защо?

— Опасявах се, че може да е така.

Изпитах гняв към самия себе си. С подобно идиотско поведение още повече обърквах нещата. Вместо това волско мълчание трябваше да поддържам безгрижен лек разговор, както подобава на бързащ делови мъж. Нищо чудно, че Сам Фишър Мазника се отнасяше с мен като с дете невръстно. Цялото ми поведение беше на нацупен гимназист.

Мълчанието стана още по-потискащо.

Стигнахме до къщата. Във вестибюла се разделихме, тя се качи горе, а аз отидох в класната си стая. Не ме погледна. Лицето й беше студено и обидено.

Човек е странно непоследователен. След като създадох тъй желаната при обстоятелствата студенина между Одри и мен, би трябвало да съм доволен. Здравият разум ми подсказваше, че това е най-доброто, което би могло да се случи. И все пак радостта беше едно от малкото чувства, които не изпитах през следващите дни. Краткият ми миг на просветление бе отминал, а заедно с него се изпариха и въодушевлението, породено от писмото на Синтия, и негодуванието, което ми беше помогнало да споря спокойно със себе си относно свойствените качества на женския чар. Одри за пореден път се превърна в център на моя свят. Но приятелството ни, онова неуловимо нещо, което винаги беше съществувало редом с любовта ми, беше изчезнало. Между двама ни се продъни пропаст, която се разширяваше с всеки изминал ден. Не след дълго вече почти не си говорехме. Накратко, нищо не би могло да бъде по-крайно задоволително и фактът, че съжалявах за това, само доказваше огромната ми слабохарактерност.