Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Nugget, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

МАЛКОТО СЪКРОВИЩЕ. 2001. Изд. Колибри, София. Роман. Превод: от англ. Савина МАНОЛОВА [The Little Nugget / P. G WODEHOUSE]. Формат: 20 см. Страници: 200. ISBN: 954-529-219-9.

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Евакуирах се на пръсти от Санстед Хаус, като тръгнах пеша надолу по дългата алея. Доколкото разбрах, багажът ми щеше да бъде изпратен на гарата с каручка. Бях благодарен на Провидението за дребното снизхождение, че момчетата бяха по класните си стаи и следователно не можеха да ми задават въпроси. Само Огъстъс Бекфорд би подел темата за преждевременното ми напускане по начин, способен да накара косата ми да побелее.

Беше прекрасно утро. На яркосиньото небе нямаше нито едно облаче, а откъм морето полъхваше свеж бриз. Мисля, че сигурно нещо от опиянението на приближаващата пролет ми подейства, защото изведнъж тъпата потиснатост, с която тръгнах, ме напусна, и аз открих, че съм бодър и пълен с планове.

Защо трябваше малодушно да се оттеглям от борбата? Защо да се предавам на Сам Мазника по този безволев начин? Споменът за онова намигване ми подейства тонизиращо. Щях да му покажа, че не съм излязъл от играта. Щом къщата беше затворена за мен, за какво бяха „Перата“? Можех да лежа там в засада и да наблюдавам незабелязано действията му.

Когато стигнах до странноприемницата, спрях, готов веднага да вляза и да заема позиция, но ми хрумна, че такъв ход ще е грешка. Възможно беше Сам да не повярва в заминаването ми толкова лесно, колкото предполагах. Сам изпипваше нещата до последна подробност и имаше вероятност дори ако не дойдеше да ме изпрати, да поразпита на гарата дали съм отпътувал. Продължих пътя си.

На гарата го нямаше. Не пристигна и с каручката с куфара ми. Но бях твърдо решен да не поемам рискове. Купих си билет за Лондон и се качих на влака. Намерението ми беше да сляза на Гилдфорд и да взема следобед обратния влак за Санстед, но като размислих, осъзнах, че това не е нужно. Нямаше вероятност Сам да предприеме нещо по въпроса за Съкровището преди утрешния ден. Можех да не бързам да се връщам.

Прекарах нощта в Лондон и пристигнах в Санстед с първия влак и с куфар, съдържащ между останалите неща и пистолет браунинг. Малко се срамувах от тази покупка. Предполагам, че за мъж от типа на Бък Макгинис притежанието на пистолет е толкова обичайно, колкото и наличието на обувки, но като влязох в оръжейния магазин, се изчервих. Ако щях да се разправям с Бък, нямаше да се притеснявам толкова. Но у Сам имаше нещо, което правеше пистолетите смешни.

Първата ми работа, като наех стая в странноприемницата и оставих куфара си, беше да се разходя до училището. Чувствах, че преди да се заема с всичко останало, трябва да видя Одри и да й обясня всичко за Сам Мазника. Ако беше нащрек, помощта ми може би нямаше да е нужна. Но настоящото й състояние на доверие в него беше фатално.

Училището е самотно място, когато момчетата са си заминали. Докато се промъквах сред дърветата, тишината над имението ми се стори направо зловеща. Навсякъде тегнеше някакво безмълвие, сякаш мястото бе омагьосано. Никога досега изолираността на Санстед Хаус не беше ме впечатлявала до такава степен. На това самотно място можеше да се случи всичко, а светът да продължи да си живее, без да научи. Когато приближих до къщата и видях телефонния кабел над главата ми сред дърветата, направо ми олекна. Видът му внасяше някаква реална утеха.

Каручката на търговец изтрака по алеята и изчезна зад къщата. И това напомняне за външния свят беше приятно. Но не можех да се отърва от усещането, че атмосферата наоколо е злокобна. Обясних си го с факта, че бях шпионин на вражеска територия. Трябваше да виждам, без да ме видят. Не допусках, че бакалинът Джонсън, който току-що изтрополи с каручката си, намираше нещо злокобно в атмосферата. То бе породено от собственото ми крадливо поведение.

От Одри и Огдън нямаше и следа. Не се съмнявах, че са някъде навън в това приятно време, но не можех да си позволя щателно претърсване. И без това бях стигнал по-близо до къщата, отколкото беше разумно.

Отново зърнах телефонния кабел и ме осени идея. Можех да й се обадя от странноприемницата и да й определя среща. Съществуваше риск да вдигне Сам Мазника, но не голям. Сам, освен ако не беше напълно захвърлил ролята си на иконом, което беше малко вероятно, имайки предвид артистичната му натура, щеше да е в икономската стая и нямаше да чуе телефона, който се намираше в кабинета.

Избрах момента, когато вечерята вероятно беше свършила и можеше да се очаква, че Одри е в гостната.

Изчисленията ми се оказаха точни. В слушалката прозвуча нейният глас.

— Обажда се Питър Бърнс.

Настъпи забележима пауза, преди да ми отговори. А когато го направи, гласът й беше студен.

— Да?

— Трябва да говоря с теб по изключително важен въпрос.

— Да?

— Не мога по телефона. Съгласна ли си да се срещнем след половин час при портата?

— Откъде се обаждаш?

— От „Перата“. Отседнал съм там.

— Мислех, че си в Лондон.

— Върнах се. Ще дойдеш ли?

Поколеба се.

— Защо?

— Защото трябва да ти кажа нещо важно важно за теб.

Последва нова пауза.

— Много добре.

— Тогава след половин час. Огдън Форд легнал ли си е?

— Да.

— Вратата му заключена ли е?

— Не.

— Тогава я заключи и вземи ключа.

— Защо?

— Ще ти кажа, като се видим.

— Добре.

— Благодаря. Довиждане.

Затворих телефона и веднага тръгнах към училището.

Чакаше ме на пътя — дребна неясна фигура в мрака.

— Питър… ти ли си?

Гласът й се поколеба на името ми, сякаш се препъна. Беше дреболия, но в тогавашното ми настроение ме жегна.

— Опасявам се, че закъснях. Няма да те задържам дълго. Да се поразходим ли по пътя? Може и да не са те проследили, но по-добре да сме сигурни.

— Да са ме проследили? Не разбирам.

Изминахме няколко крачки и спряхме.

— Кой би ме проследил?

— Много изтъкната особа на име Сам Фишър Мазника.

— Сам Фишър Мазника?

— На теб известен като Уайт.

— Не разбирам.

— Бих се учудил, ако разбираше. Помолих те да се срещнем тук, за да те накарам да разбереш. Човекът, който се представя за детектив на Пинкъртън и се намира в къщата, за да ти помага да опазиш Огдън Форд, е Сам Фишър Мазника — професионално отвличащ деца.

— Ама… ама…

— Какво доказателство имам ли? Това ли щеше да кажеш? Никакво. Но имам информацията от самия него. Разказа ми всичко онази нощ, когато ходихме в Лондон.

Тя заговори бързо. По тона й разбрах, че е намерила някакъв недостатък в историята ми.

— И защо ти е казал?

— Защото имаше нужда от мен като съучастник. Искаше да му помогна. Аз бях човекът, който тогава накара Огдън да замине. Сам ме подслушал, когато му давах парите и указанията как да се махне от училището и къде да отиде, и предположил — съвсем правилно, — че и аз съм в неговия бизнес. Предложи ми партньорство, което не можах да приема.

— Защо?

— Целите ни бяха различни. Моят мотив да отвлека Огдън не беше получаването на откуп.

Тя избухна съвсем неочаквано. Дотогава ме беше слушала толкова спокойно и бе задавала въпросите си с такова видимо отсъствие на чувства, че гневът й ме обърка.

— О, знам какъв е бил мотивът ти. Няма защо да ми го обясняваш. Има ли граница, пред която един мъж би се спрял, когато смята, че е влюбен? Предполагам, си си внушавал, че вършиш нещо много благородно и рицарско? Жена от нейния тип е способна да подмами мъжа да извърши какви ли не низости за нейно удоволствие, и при това да се смята едва ли не за благороден рицар. Предполагам, ти е казала, че той се е отнасял отвратително с нея, не е оценил възвишената й душа и тъй нататък? Погледнала те е с онези нейни големи, кафяви очи, много добре си я представям, рухнала е и е заплакала, докато не си бил готов да направиш всичко за нея.

— За кого говориш?

— За госпожа Форд, естествено. За жената, изпратила те да откраднеш Огдън. Жената, която ти е написала онова писмо.

— Тя не ми е писала онова писмо. Но това няма значение. Причината, поради която дойдох тук, е да те предупредя за Сам Фишър. Това е всичко. Ако мога да ти помогна с нещо, повикай ме. Ако искаш, ще дойда да стоя в къщата до завръщането на господин Абни.

Преди да доизговоря тези думи, осъзнах, че съм сбъркал. В ума й съществуваше равновесие между подозрението и доверието, а предложението ми наклони везните.

— Не, благодаря — рязко изрече тя.

— Не ми ли вярваш?

— Че защо да ти вярвам? Уайт може да е, а може и да не е Сам Фишър. Ще си отварям очите и ти благодаря, че ми го каза. Но защо да ти вярвам? Всичко се връзва. Каза ми, че си сгоден. Идваш тук с мисия, която никой мъж не би предприел, освен ако не е заради жена, в която е много влюбен. Има писмо, в което се настоява да откраднеш момчето. Знам на какво е способен мъжът заради жената, която обича. Защо да ти вярвам?

— Съществува едно нещо. Забравяш, че ако исках, имах възможност да открадна Огдън. Бях го изпратил в Лондон. Но го върнах. Направих го, защото ми каза какво значи това за теб.

Поколеба се, но само за секунда. Подозренията й бяха прекалено силни.

— Не ти вярвам. Върнал си го, защото онзи човек, когото наричаш Фишър, е разкрил плановете ти. Защо би го сторил за мен? Защо би поставил моите интереси пред онези на госпожа Форд? Аз съм нищо за теб.

За миг ме обхвана лудешки импулс да отхвърля всички ограничения, да излея неизречените думи, които танцуваха като дяволчета в главата ми, да я накарам да разбере чувствата ми към нея, каквато и да бе цената. Но мисълта за писмото ми до Синтия ме спря. Онова писмо беше необратима крачка. Ако исках да запазя капка себеуважение, трябваше да мълча.

— Много добре — рекох аз. — Лека нощ.

И се обърнах да си тръгна.

— Питьр!

В гласа й прозвуча нещо, което ме накара да се обърна разтреперан, въпреки решимостта ми.

— Тръгваш ли си?

Слабостта нямаше да ме победи. Стегнах се и грубо отвърнах:

— Казах това, за което дойдох. Лека нощ.

Обърнах се пак и забързано тръгнах към селото. Почти тичах. Бях в състояние, при което само бягството може да спаси мъжа. Тя не заговори отново и скоро бях вън от опасност, забързан в дружелюбния мрак, извън обхвата на гласа й.

Ярката светлина от вратата на „Перата“ беше единственият лъч, който пробиваше тъмнината на Пазарния площад. Когато се приближих, някакъв мъж излезе и спря на прага да запали пура. Беше с гръб към мен, като се понаведе да запази огънчето от вятъра, но нещо във вида му ми се стори познато.

Едва го зърнах, когато се изправи и излезе от светлото петно към площада, но беше достатъчно.

Беше крайно неприятният ми познат господин Бък Макгинис.