П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (5)

Трета глава

Никога не съм водил дневник и по-късно, когато сглобявах този разказ, срещнах трудности при последователното подреждане на дребните случки. Пиша в светлината на неточната си памет, а работата ми се затруднява допълнително от факта, че първите дни от пребиваването ми в Санстед Хаус са съвсем смътни и замазани като футуристична картина, от която надничат случайни фигури на момчета — момчета, които работят, момчета, които се хранят, момчета, които играят футбол, момчета, които шепнат, крещят, задават въпроси, тръшкат врати, скачат по легла и търчат нагоре-надолу по стълби и коридори, а цялата картина е парфюмирана със сложни аромати, състоящи се от ростбиф, мастило, тебешир и онази особена, неповторима миризма на класна стая.

Не мога да подредя случките. Виждам господин Абни, свъсен във веждите и отпуснат в долната челюст, да се опитва да раздели Огдън Форд от недопушената му цигара. Мога да чуя Глосъп, трескаво ядосан, да крещи пред забавляващия се клас. Десетки други картини изникват пред очите ми, но не мога да ги подредя по време, а и може би в края на краищата последователността им не е чак толкова важна. Този разказ е посветен на неща извън обичайния училищен живот.

Например почти няма нищо обшо с войната между Малкото съкровище и Властите. Това е тема, достойна за епична поема, но е встрани от основния сюжет на разказа ми и трябва да се избягва. Да започна да разказвам за постепенното му укротяване, за хаоса, причинен от пришествието му, докато успяхме да се справим с него, би означавало да превърна историята в трактат по педагогия. Достатъчно е да спомена, че процесът на оформянето на характера му и прогонването на сатаната, който несъмнено го беше обзел, бе извънредно муден.

Огдън беше момчето, въвело модата в училището да се дъвче тютюн, довела в една съботна вечер до страховити последствия за аристократичните интериори на лордовете Картридж и Уиндхол и на достопочтените Едуин Белами и Хилдебранд Кайн. Интересната игра на карти със залагания, внесена от Огдън, скоропостижно разяждаше моралните устои на двайсет и четири невинни английски момчета, преди да бъде демаскирана от Глосъп. Огдън беше човекът, който в единствения случай, когато господин Абни след дълги колебания прибегна до пръчката и му нанесе четири леки удара, изля чувствата си, като се качи горе и изпочупи прозорците на всички спални.

В Санстед Хаус имахме доста трудни възпитаници. Политиката на господин Абни на блага търпимост допринасяше съществено за това. Но Огдън Форд беше ненадминат.

Вече споменах, че ми е трудно да подредя във времето по-дребните случки от моето повествование. Но три правят изключение. Ще ги нарека Случая с Непознатия американец, Приключението на Спринтиращия иконом и Епизода с Любезния посетител.

Ще ги опиша един по един така, както протекоха.

В Санстед Хаус имаше практика заместник-директорите всяка седмица да ползват по половин свободен ден. Този режим не е твърде либерален и мисля, че в повечето училища свободното време е доста повече, но господин Абни беше човек с оригинални възгледи за хорските почивни дни и двамата с Глосъп бяхме съответно ограничени.

Моят ден беше сряда и в срядата, за която пиша, бях тръгнал пеша към селото. Бях решил да поиграя билярд в местната странноприемница. Санстед Хаус и околностите му бяха лишени от бурните столични развлечения и билярдът в „Перата“ беше началото и краят на търсенето на удоволствия.

Правилата на билярда в „Перата“ бяха управлявани от местен етикет. Когато направиш сто точки, каниш партньора си в бара и го черпиш. Той вдига чашата, казва: „За вас, сър“ и я обръща на екс. След това можете да изиграете още една игра или да си тръгнете, както предпочитате.

Когато влязохме в бара, там се мъдреше само един посетител и един поглед ми беше достатъчен да се убедя, че не е кристално трезвен. Беше се изтегнал на един стол с крака върху страничната маса и бавно, с меланхоличен глас ръмжеше следните думи:

Не ми пука… дали носи… корона,

Не ще му дам… да рита… кучето мое

Беше як, гладко обръснат мъж с нееднократно чупен нос, над който беше кривната мека филцова шапка. Кльощавите му крайници бяха облечени в нещо, което бих нарекъл поръчан по пощата костюм. Можех да го определя по вида, ако вече не бях го сторил по гласа, като нюйоркчанин от Ийст Сайд. А какво диреше нюйоркчанин от Ийст Сайд в Санстед надхвърляше възможностите ми за обяснение.

Тъкмо се бяхме настанили, когато той стана и се заклатушка навън. Видях го да минава покрай витрината и уверенията му, че никоя коронована особа няма да малтретира кучето му, продължиха да долитат немощно, докато се отдалечаваше по улицата.

— Американец! — изпухтя със силно неодобрение госпожица Бенджафийлд, величествената барманка. — Вземи единия, удари другия.

Никога не противореча на госпожица Бенджафийлд — човек със същия успех би могъл да противоречи на Статуята на Свободата, затова изсумтях съчувствено.

— И защо се мотае из нашия край, питам аз?

Осъзнах, че и аз питам същото. Само след трийсет часа щях да разбера.

Тук му е мястото да се упрекна в безкрайна тъпота, която би възмутила и доктор Уотсън, защото, макар доста да мислих по въпроса, докато се връщах в училището, не намерих очевидния отговор. Прекаленото преподаване и вземане на дежурства бяха задръстили ума ми и присъствието на Малкото съкровище в Санстед Хаус изобщо не ми мина през главата като причина за пъпленето на непознати американци из околността.

И сега стигаме до забележителната активност на иконома Уайт.

Случи се същата вечер.

Когато тръгнах да се връщам към къщата, не беше късно, но краткият януарски ден беше привършил и когато се добрах до голямата порта и тръгнах нагоре по алеята, съвсем се бе смрачило. Алеята в Санстед Хаус беше красива, виеща се и посипана с чакъл, дълга около двеста метра, обградена от двете страни от ели и рододендрони. Вървях бързо, защото бях започнал да се смръзвам. Тъкмо зърнах сред дьрветата осветените прозорци на къщата, когато чух звук от бягащи крака.

Спрях. Звукът се усили. Стори ми се, че тичат двама души, единият се движеше с къси бързи крачки, а другият, първият — с по-дълги.

Дръпнах се инстинктивно. След секунда, вдигайки съществен шум по чакъла, първият от двойката профуча покрай мен, а докато го правеше, долетя остро изпукване и нещо избръмча в мрака като гигантски комар.

Ефектът от звука върху бягащия беше незабавен. Спря да бяга и се гмурна в храсталака. Стъпките му глухо затрополиха по тревата.

Всичко продължи няколко секунди и аз продължавах да стоя там, когато видях да се приближава вторият мъж. Очевидно беше се отказал от преследването, защото вървеше доста бавно. Спря на няколко метра от мен и го чух тихо да ругае под носа си.

— Кой е? — извиках рязко аз. Изпукването на пищова беше разлюляло нервите ми. Бях свикнал на кротък живот, в който гореспоменатите изстрели не се включваха в дневния ред, и негодувах от нежеланото си запознанство с тях. Чувствах се нервен и ядосан.

Достави ми злорадо удоволствие, когато видях, че стреснах непознатия раздавач на шокове не по-малко, отколкото той беше стреснал мен. Мятането му към мен беше по-скоро скок и веднага се сетих, че май ще е най-добре да се идентифицирам като неучастващ в сражението. Очевидно без да искам, се бях озовал в центъра на някаква лична свада, единият участник в която, застанал на няколко метра от мен, държеше зареден револвер и явно беше импулсивен мъж от онези, които първо стрелят, а после задават въпроси.

— Аз съм господин Бърнс — обявих забързано. — Един от заместник-директорите. А вие кой сте?

— Господин Бърнс?

Този плътен глас положително ми беше познат.

— Уайт? — запитах аз.

— Да, сър.

— Какво, за бога, си въобразявате, че правите? Полудели ли сте? Кой беше онзи човек?

— Бих искал да ви отговоря, сър. Крайно съмнителен тип. Открих го да се спотайва зад къщата по крайно подозрителен начин. Плю си на петите, а аз го последвах.

— Но… — свадливо заговорих аз, защото уравновесената ми природа бе шокирана — …не можете да стреляте току-така по хора само защото сте ги забелязали зад къщата. Може да е бил търговски пътник.

— Мисля, че не беше, сър.

— Е, аз също, ако трябва да съм честен. Не се държеше като такъв. Но все пак…

— Разбирам мисълта ви, сър. Но аз само исках да го сплаша.

— Е, успяхте. Прелетя през тези храсти като снаряд.

Чух го да се киска.

— Допускам, че може да съм ви поуплашил, сър.

— Трябва да се обадим в полицията. Можете ли да го опишете?

— Едва ли, сър. Беше твърде тъмно. И, ако смея да предложа, по-добре ще е да не информираме полицията. Имам крайно лошо мнение за тия селски стражари.

— Но не можем да допуснем разни хора да се спотайват…

— Ако разрешите, сър. Аз казвам… нека си се спотайват. Това е единственият начин да ги хванем.

— Ако смятате, че подобно нещо ще се повтори, трябва да уведомя господин Абни.

— Извинете, сър, мисля, че ще е по-добре да не го правите. Той ми прави впечатление на крайно притеснителен господин и само ще го разтревожим.

В този миг внезапно ми просветна, че заради интереса ми към тайнствения беглец бях пропуснал най-забележителния момент в цялата случка. Откъде-накъде Уайт разполагаше с револвер? Срещал съм много икономи, които се държат по неочакван начин в свободното си време. Един свиреше на цигулка, друг проповядваше социализъм в Хайд Парк.

Но досега не бях попадал на иконом, размахващ пищов.

— Какво правите с този револвер? — запитах аз. Поколеба се.

— Смея ли да ви помоля да го запазите за себе си, сър, ако ви доверя нещо? — продума най-сетне.

— Как така?

— Аз съм детектив.

–Какво!

— Работя за агенцията на Пинкъртън, господин Бърнс.

Почувствах се като човек, видял надпис „опасност“ върху тънък лед. Ако не беше тази информация, кой знае какъв прибързан ход бих предприел, приемайки, че Малкото съкровище е неохранявано. Не можех да не започна да мисля, че ако нещата бяха сложни и преди, сега се усложняваха още повече в светлината на това разкритие. Отмъкването на Огдън и без това не ми беше изглеждало като лека задача още откакто пристигна в училището, а сега ставаше по-трудна от всякога.

Имах здравия разум да прикрия стреса си. Заимитирах със сетни сили невинен заместник-директор, смаян от новината, че икономът е преоблечен детектив. Изглежда се справих задоволително, защото той започна да обяснява.

— Нает съм от господин Елмър Форд да охранявам сина му. Господин Бърнс, няколко банди са по петите на това момче. Естествено, за значителни суми. Господин Форд би платил много пари за единствения си син, ако го отвлекат. Тъй че е логично да вземе предохранителни мерки.

— Господин Абни знае ли кой сте?

— Не, сър. Господин Абни ме мисли за обикновен иконом. Вие сте единственият, който знае, и ви казах само защото случайно ме хванахте в доста нестандартно за иконом положение. Нали ще запазите тайната ми, сър? Няма полза да се разчува. Тези неща трябва да се правят тихомълком. Ще бъде лошо и за училището, ако присъствието ми тук се обяви. На другите родители няма да им хареса. Нали разбирате, ще решат, че и техните синове са в опасност. Ще се разтревожат. Тъй че, господин Бърнс, ако забравите това, което току-що ви споделих…

Уверих го, че ще забравя. Но бях далеч от истината. Ако имаше нещо, което възнамерявах да помня ден и нощ, това бе фактът, че не само моят внимателен поглед е прикован в Малкото съкровище.

Третата и последна случка от тази верига, Епизодът с Любезния посетител, беше на следващия ден и може да се опише по-накратко. Всичко, което стана, бе, че добре облечен мъж, който даде името си като Артър Гордън от Филаделфия, неочаквано се отби да разгледа училището. Извини се, че не се е обадил предварително да си уреди среща, но напускал Англия почти незабавно. Търсел училище за племенника си и срещнал случайно в Лондон деловия си познат господин Елмър Форд, който му препоръчал господин Абни. Държа се крайно приятно. Беше весел и приветлив мъж, който се шегуваше с господин Абни, намигаше на момчетата, сръга в ребрата Малкото съкровище за негов ужас и направи бърза обиколка на къщата, в хода на която разгледа спалнята на Огдън — за да можел, както обясни на господин Абни, да докладва съвестно на приятеля си Форд, че неговият син и наследник не е прекалено глезен, и си тръгна с водопад от доброжелателство, като остави всички възхитени от чаровната му личност. Последните му думи бяха, че всичко е крайно задоволително и че е научил каквото му било необходимо да знае. Което, както се оказа същата нощ, беше самата истина.