П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (17)

Петнайсета глава

— Ами сега? — запита Одри.

Гледаше ме с надежда, сякаш бях извор на идеи. Гласът й беше равен, без следа от страх. Жените имат дарбата да са смели във времена, когато с пълно право биха проявили уплаха. Това е част от непредвидимостта им.

Този случай положително плачеше за уплаха. Дневната светлина щеше да ни донесе облекчение, защото не допусках, че дори Бък Макгинис би опитал да приложи обсада, която би била смутена от пристигането на каручките на търговците, но докато траеше тъмнината, бяхме напълно отрязани от света. С прекъсването на телефонния кабел бе изтръгната единствената ни връзка с цивилизацията. Дори нощта да беше по-малко бурна, нямаше начин шумът от бойните действия да достигне до ушите на някой, който би ни се притекъл на помощ. Беше точно както каза Сам — енергията на Бък, обединена с неговата стратегия, правеха комбинацията непобедима.

В най-общия смисъл на думата, пред обсадения гарнизон има два начина на действие. Да остане където е или да търси излаз. Замислих се върху втория вариант.

Възможно беше Сам и съюзниците му да бяха отишли с колата да търсят подкрепления и да бяха оставили хоризонта временно чист. В такъв случай, ако избягаме веднага от къщата, можехме да успеем да се промъкнем незабелязано през земите на имението и да стигнем до селото, където щяхме да сме в безопасност. В подкрепа на тази теория беше фактът, че при последното посещение на колата в нея бяха само шофьорът и двамата емисари, а Сам спомена, че останалата част от бандата има готовност за нападение, в случай че не постигнем договореност. Това можеше да означава, че са в очаквателна позиция в щаба на Бък, където и да беше той — вероятно в някое от бунгалата край пътя, и в паузата преди атаката бихме могли успешно да се измъкнем.

— Огдън в леглото ли е? — запитах аз.

— Да.

— Ще идеш ли да му кажеш да стане и се облече колкото може по-бързо?

Загледах се напрегнато през прозореца, но не можех да видя нищо. Дъждът продължаваше да се лее. Ако алеята гъмжеше от мъже, нямаше да ги забележа.

Най-сетне Одри се върна, следвана от Огдън. Малкото съкровище се прозяваше с недоволните прозевки на човек, вдигнат от съня му за красота.

— На какво прилича това? — завъзмущава се той.

— Слушай — казах му, — Бък Макгинис и Сам Фишър Мазника са по петите ти. В момента са отвън. Не се плаши.

Той подсмръкна презрително.

— Че кой се страхува? Ясно ми е, че точно на мен няма да сторят нищо лошо. Откъде знаеш, че са те?

— Допреди малко бяха тук. Мъжът, който се наричаше Уайт, икономът, всъщност е Сам Фишър. През цялото време е чакал удобен случай да те отмъкне по време на срока.

— Уайт! Сам Фишър! — Захили се възторжено. — Ей, ама той е страхотен!

— Отидоха да доведат останалата част от бандата.

— Защо не се обадиш на ченгетата?

— Срязали са кабела.

Единствената му реакция беше възторг от Сам Мазника. Захили се широко, чудовището му с чудовище.

— За чудо и приказ е! — заяви той. — Май наистина действа мазно. Направо е върхът! Този път ще ме вземе. Бас държа, че ще спечели.

Поведението му ме раздразни, фактът, че той, причината за всички неприятности, толкова очевидно гледа на всичко като на спортно състезание, организирано за негово лично удоволствие, беше труден за преглъщане. А мисълта, че каквото и да се случеше с мен, той щеше да е вън от опасност, изобщо не ме утешаваше. Ако чувствах, че някак си ни застрашаваше обща опасност, можеше да погледна на шишкавото момче с благосклонно око. Но тогава едва не го сритах.

— Най-добре да не губим време — предложи Одри, — ако наистина ще тръгваме.

— Как така? — стресна се Съкровището. — Къде ще ходим?

— Ще се измъкнем през задния вход и ще се опитаме да стигнем незабелязано до селото.

Коментарът на Съкровището по темата беше кратък и еднозначен. Не ме прегърна от благодарност за стратегическия ми гений.

— Ама че глупост! — простичко каза той. — В този дъжд? И дума да не става!

Това ново усложнение ми дойде малко множко. Като планирах маневрите си, бях приел сътрудничеството му за даденост. Гледах на него като на багаж — пречката пред отстъпващата армия. А той се оказа бунтовник!

Хванах го за врата и го разтърсих. Донесе облекчение за напрегнатите ми нерви и се оказа мъдър ход. Аргументът беше от вида, който Съкровището разбираше.

— Добре де — предаде се той. — Щом казваш… Да тръгваме. Но все пак ми се вижда пълна тъпотия!

Дори нищо да не беше попречило на успеха на изтеглянето ни, потискащото становище на Съкровището щеше да го направи. Все ми се струва, че за да успееш, е нужно да храниш поне малко надежда, придружена от нужната доза ентусиазъм и оптимизъм. Огдън хвърли мрачна прокоба над действията ни от самото начало. Беше кисел и сънлив и през цялото време попържаше експедицията. Докато се придвижвахме към задната врата, от него се лееше допълнителен обилен дъжд от обидни коментари. Накарах го да млъкне, преди предпазливо да отключа вратата, но беше изрекъл достатъчно, за да смачка духа ми. Не знам какъв би бил ефектът върху тактиката на Наполеон, ако армията му, примерно преди Аустерлиц, беше определила маневрите му като „тъпотия“, а самия него би категоризирала като „скапаняк“, но се съмнявам, че би го стимулирало.

Задната врата на Санстед Хаус водеше към тясно дворче, покрито с калдъръм и затворено от три страни със стени. От лявата страна беше бараката за въглища — четвъртита, подобна на плевник постройка, а от дясната й страна имаше стена, която, изглежда, беше построена в изблик на чиста лудост от страна на архитекта. Просто си стоеше там. Не служеше за нищо, освен може би за котешки клуб.

Но тази нощ бях благодарен за съществуването й. Тя образуваше крайно важно прикритие. Като се придържахме в сянката й, беше възможно да завием зад ъгъла на бараката, да влезем в конюшнята и заобикаляйки футболното игрище, напълно да избегнем алеята. Според мен именно на алеята трябваше да се гледа като на опасна зона.

Хленченията на Съкровището, които за кратко бях успял да запуша, изригнаха с нова сила, когато отворихме вратата и дъждът ни плисна в лицата. Нощта положително не беше дар божи за разходки. Вятърът брулеше през отвора в края на дворчето с ярост, дължаща се на затвореното пространство. Нещо в положението ни напомняше за Пещерата на ветровете под Ниагарския водопад, в която течението се засилва от потока вода, изсипваща се над главите ни. Съкровището реши, че не му е уютно и пискливо ни го съобщи.

Изблъсках го навън в бурята, все още протестиращ, и започнахме да се прокрадваме през дворчето. По средата на пътя до първата важна точка от пътешествието ни — ъгъла на бараката — спрях експедицията. Вятърът за малко престана и използвах паузата да се ослушам. Някъде отвъд стената, очевидно близо до къщата, звучеше сподавеният шум на автомобил. Обсаждащите се бяха върнали.

Нямаше време за губене. Очевидно възможността за бягство не беше хрумнала на Сам, иначе едва ли щеше да остави задния вход без охрана, но генерал с неговата съобразителност положително скоро щеше да открие грешката и свободата ни на действие беше въпрос на секунди. Налагаше се да стигнем час по-скоро до конюшнята. Веднъж там, щяхме да сме преминали през вражеските редици.

Теглих един шут на Съкровището, което проявяваше склонност към размотаване и коментари за времето, продължих напред и стигнахме до ъгъла на бараката без проблеми.

Бяхме се добрали до най-опасната част от пътешествието. Архитектът, след като беше свързал стената с бараката за въглища, явно се беше уморил от нея и я беше зарязал, защото тя рязко свършваше и пред нас се простираха десетина метра открито пространство, което трябваше да прекосим без никакво прикритие от евентуални наблюдатели на алеята. Откритото пространство беше покрито с чакъл. Дори тъмнината да ни позволеше да минем незабелязани, съществуваше риск да ни чуят.

Беше момент за светкавично вдъхновение и аз чаках то да ме осени, когато се случи нещо, което ликвидира проблема. От вътрешността на бараката вляво се дочу звук на тропащи крака върху насипани въглища и през четвъртития отвор на стената, предназначен за мирната цел да се поемат чували, се изкатериха двама мъже. Изпука пистолет. Откъм алеята му отговори друг. Бяхме попаднали в засада.

Бях подценил Сам. Не беше пропуснал възможността за бягство.

Случайностите в живота накланят везните в моменти за криза. Отворът, през който бяха изскочили двамата мъже, беше едва на два-три метра от мястото, където стояхме. Ако бяха скочили ловко и бяха запазили равновесие, щяха да се нахвърлят върху нас, преди да помръднем. Но Съдбата бе решила, увлечени от прекалена бързина да свършат работата, първият да закачи крака си за рамката и да се просне на четири крака, а вторият, неспособен в такъв късен момент да промени траекторията на скока си, да се стовари връз него и съдейки по сподавения вой, да го ритне в лицето.

В момента на падението им успях да измисля план и да го приведа в действие.

— В конюшнята!

Изкрещях думите на Одри, докато грабвах Съкровището и си плюех на петите. Тя разбра. Не се поколеба по посока на къщата дори за секунда, което би могло да ни разбие, а веднага ме настигна. Минахме през откритото пространство и се озовахме в двора на конюшнята преди първият от мъжете на алеята да изникне от мрака. Едната половина на двойната врата към двора беше отворена, а другата ни послужи за прикритие. Докато тичаха, стреляха — май безразборно, защото беше прекалено тъмно да ни различат ясно, два куршума се забиха във вратата. Трети удари стената над главите ни и рикошира в нощта. Но преди да успеят отново да открият огън, бяхме в конюшнята, вратата зад гърба ни беше затворена, бях запратил Съкровището на пода и слагах тежките резета по местата им. По чакъла затропаха крака и спряха отвън. Някакво тежко тяло се блъсна във вратата. Последва мълчание. Първият рунд беше приключил.

Конюшнята, какъвто е случаят в повечето английски провинциални къщи, в дните на своя разцвет е била славата на Санстед Хаус. В каквото и друго отношение архитектът от онова време да се беше провалил, той в никой случай не беше претупал работата си в конюшнята. Беше я изградил солидна и яка, със стени, способни да ограничат предизвикателствата на времето, а вероятно и на хората, защото навремето си семейство Бун са били могъщи собственици на расови коне, а в онези дни богатите хора не са се стискали за дреболии и е било умно мястото, където пребивава фаворитът в надбягванията, да прилича досущ на крепост. Стените бяха дебели, вратата яка, прозорците — с железни решетки. Не бихме могли да намерим по-добро убежище.

При управлението на господин Абни конюшнята беше загубила първоначалното си предназначение. Беше разделена на три части, всяка отделена с дебела стена. Едната част беше гимнастически салон, другата дърводелска работилница, а третата, в която се намирахме, си беше останала конюшня, макар че в тези дни на упадък вътре не беше стъпвал кон, а само предоставяше пространство на момчето за всичко да чисти обувките. Яслите, които някога бяха съхранявали зоб, бяха предоставени за съхранение на четки и вакси. По време на срока в празната клетка, където някога бяха кънтели копитата на фаворитите, сега се държаха велосипеди.

Разрових се сред четките и бурканите и открих угарка от свещ, която запалих. Поемах риск, но беше крайно необходимо да проучим терена. Никога досега не бях се интересувал твърде от конюшнята и исках да опозная географията й.

Духнах свещта, доволен от видяното. Единствените два прозореца бяха малки, много високо на стената и с отлични решетки. Дори врагът да стреляше през тях, имаше половин дузина места, където щяхме да сме в пълна безопасност. Най-хубавото беше, че ако вратата бъдеше отнесена от някое нападение, имахме втора линия на отбрана в плевника горе. Стълба, опряна на задната стена, водеше към него през отвор с капак. Обстоятелствата положително бяха благосклонни към нас, предоставяйки ни това непревземаемо убежище. Когато привърших огледа, установих, че Съкровището не е спряло да хленчи. Мисля, че изстрелите бяха стимулирали нервните му центрове, защото беше изоставил ленивото мърморене, с което в по-щастливи моменти обичаше да коментира житейските случки, и анализираше положението с истерично стакато.

— От всички идиотски положения, с които съм се сблъсквал, това е върхът. Какво си въобразяват, че правят тия идиоти, като стрелят по нас? Мина на сантиметър от главата ми! Можеха да ме убият. Божичко, вир-вода съм. Ще изстина. Всичко е заради щуравата ти идея да ни доведеш тук. Защо не можахме да си останем в къщата?

— В къщата нямаше да ги удържим и пет минути — обясних аз. — А тук можем да се отбраняваме.

— Че кой иска да се отбранява? Не и аз. Какво значение има дали ще ме вземат? Пет пари не давам. Твърдо съм решил да изляза през тази врата и да ги оставя да ме вържат. Това ще натрие носа на татко. Ще го научи да не ме праща вече в разни тъпи училища. Защо му трябваше? Много добре си бях там. Аз…

Силно думкане по вратата секна красноречието му. Почивката беше изтекла и започваше вторият рунд.

Сега, като духнах свещта, в конюшнята беше непрогледен мрак, а в съчетанието на шум и тъмнина има нещо крайно нездравословно за нервите. Ако моите бяха останали непокътнати, щях да пренебрегна думкането. По звука изглеждаше, че го предизвикват с някакъв дървен инструмент — по-късно открих, че е бил дървен чук от работилницата и можехме да разчитаме, че вратата ще издържи и без моя помощ. Но за новак в насилието да остане в състояние на спокойно бездействие е най-трудното изпитание. Бях ядосан и разтревожен от шума и преувеличих значението му. Струваше ми се, че трябва да спре веднага.

Минута преди това бях одраскал пищяла си в празна щайга, захвърлена при дървения материал в конюшнята. Напипах я, занесох я тихо под прозорчето, стъпих на нея и погледнах вън. Открих дръжката и отворих прозорчето. Не се виждаше нищо, но звукът на блъскането стана по-ясен и като проврях ръка между решетките, изпразних пистолета напосоки.

Като практическо действие този ход имаше много недостатъци. Изстрелите не биха могли дори да се доближат до невидимите мишени. Но като демонстрация на сила имаше небивал успах. Дворът изведнъж се изпълни с танцуващи куршуми. Удряха по чакъла, отскачаха, трошаха тухлите на далечната стена и в общи линии се държаха по начин, достоен да накара и най-сърцатия да си глътне езика.

Обсаждащите не губеха време в спорове. Действаха като един. Чух ги да трополят по чакъла в четирите посоки на света. След няколко секунди тишината победи, нарушавана само от плющенето на дъжда. Вторият рунд беше съвсем кратък, почти недостоен да се нарече рунд, и подобно на първия, беше свършил изцяло в наша полза.

Скочих от щайгата, пръскащ се от гордост. Нямах никакъв опит в подобни неща и все пак се справях като ветеран.

Реших, че имам право да изживявам триумф. Запалих отново свещта и бащински засиях към гарнизона си.

Съкровището седеше на земята, зяпнало идиотски, и за момент страхопочитанието го накара да замлъкне. В далечния ъгъл Одри стоеше бледа, но спокойна. Поведениетб й беше безупречно. Нямаше какво да прави и го правеше с тих самоконтрол, който спечели възторга ми. Поведението й ми се стори напълно подходящо за така създалото се положение. При наличието на свръхкомпетентен храбрец като мен, взел нещата в свои ръце, на нея й оставаше само да не ми се пречка из краката.

— Не улучих никого — обявих аз, — но се разбягаха като зайци. Сигурно са из целия Хампшир.

Засмях се доволно. Можех да си позволя толерантна закачливост спрямо врага.

— Ще се върнат ли?

— Възможно е. А тогава — бръкнах в левия джоб на сакото си — най-добре ще е да съм готов. — Бръкнах в десния джоб на сакото си. — Готов — повторих тъпо аз. Обля ме ледена вълна. Гласът ми заглъхна. Защото в нито единия от джобовете не открих дори следа от патроните, с които смятах, че съм обилно снабден. В моменти на вълнение човек е склонен към грешки. Аз бях допуснал своите, като при бягството бях оставил всичките си муниции в къщата.

Ще ми се да мисля, че алтруистичното желание да пощадя своите спътници ме накара да премълча откритието си. Но се опасявам, че неохотата ми се дължеше много повече на факта, че треперех при мисълта да оставя Съкровището да открие кретенската ми небрежност. Дори във време на опасност човек запазва слабостите си и сега усетих, че няма да понеса коментарите му. Ако до този момент в думите му се прокрадваше известна свадлива нотка, въображението немееше пред представата за хапливите висини, които щяха да достигнат, ако разкриех истината.

Опитах се да закърня положението с весел оптимизъм.

— Няма да се върнат! — решително изрекох аз и се постарах да си повярвам.

Но Съкровището, както винаги, удари по мазола.

— Ами тогава да се махаме — каза то. — Не ми се прекарва нощта в тоя проклет хладилник. Казвам ти, че се простудявам. Гърдите ми са слаби. Щом си толкова сигурен, че си ги разпердушинил, да тръгваме.

Не бях готов да стигна чак дотам.

— Може да се спотайват наблизо.

— И какво от това? Нямам нищо против да ме отвлекат. Да вървим.

— Мисля, че трябва да почакаме — обади се Одри.

— Разбира се — потвърдих аз. — Ще бъде лудост да тръгнем сега.

— Я стига! — рече Съкровището и от този момент нататък започна да придружава всички мои действия с разкъсваща кашлица.

Всъщност изобщо не вярвах демонстрацията ми да беше сложила край на обсадата. Предчувствах, че ще има известно забавяне преди подновяването на военните действия, но познавах твърде добре нежеланието на Бък Макгинис да зарязва задачите си само защото няколко дадени напосоки изстрела са всели моментна паника в редиците му. Имаше пред себе си цялата нощ и рано или късно щеше да се върне.

Бях го преценил правилно. Дългите минути се влачеха мъчително, без никакъв знак от врага, но изведнъж, заслушан на прозореца, дочух стъпки да пресичат двора и разговор в предпазлив шепот. Битката се подновяваше.

През прозореца нахлу ярка светлина, наводни отвора и падна като широк кръг на тавана. Не беше трудно да разбера какво е станало. Бяха взели колата и се бяха върнали с един от фаровете — хитър ход, в който прозрях пръста на Сам. След като обезвредиха по този начин опасното място, възобновиха атаката върху вратата с всеотдайна енергия. Дървеният чук беше заменен с някакъв по-тежък инструмент — този път железен. Вероятно манивелата от колата. Общо взето, беше по-мощно оръжие и дори яката ни дъбова врата взе да се тресе.

Разхвърчаха се трески и това ми подсказа, че е настъпил моментът да се оттеглим зад втората си линия на отбрана. Невъзможно беше да се каже колко време ще издържи вратата, но се съмнявах, че ще е повече от броени минути.

Запалих отново свещта, която бях угасил за икономия, срещнах погледа на Одри и посочих с глава нагоре към тавана.

— Първо ти — прошепнах аз.

Съкровището гледаше как тя изчезна през капака и решително се обърна към мен.

— Ако си въобразяваш, че и мен ще качиш там, много грешиш. Ще чакам тук да влязат и ще се оставя да ме вземат. Писна ми от тия щуротии.

Не беше време за диспути. Взех го под мишница, той се разрита с всички сили, занесох до стълбата и го проврях през отвора. Той нададе един от гадните си врясъци. Звукът сякаш вдъхнови трудещите се отвън като тръбене на фанфари. Ударите върху вратата се удвоиха.

Покатерих се по стълбата и затворих капака под себе си.

Въздухът в плевника беше задушен, влажен и миришеше на мокро сено. Не беше място, което човек доброволно би избрал дори за краткотраен престой. Чу се шумолене и един плъх пробяга по дъсчения под, като предизвика стреснато ахване от страна на Одри и отвратен коментар от Съкровището. Каквито и предимства да имаше това последно убежище като крепост, несъмнено беше шумно място.

Блъскането по вратата на конюшнята стигна до кресчендо. После се чу трясък, разтресъл пода, на който стояхме, и накарал съседите ни плъхове да се разтърчат като пощурели напред-назад. Светлината на автомобилния фар проникваше през процепите и дупчиците в дъските, които времето беше отворило. Имаше една голяма пролука близо до центъра, която служеше почти като фенерче и ни позволи за първи път да видим на какво място сме се настанили. Плевникът беше висок и просторен. Покривът беше поне на два метра и нещо над главите ни. Можех спокойно да стоя прав.

В дейността под нас настъпи пауза. Но тайнственото ни изчезване не смути за дълго противника, защото почти веднага лъчите на лампата се преместиха и заиграха по капака. Чух някой да се качва по стълбата и капакът лекичко изскърца, когато някой го пробва с ръка. Бях заел позиция до него, готов, ако резето поддаде, да направя каквото мога с дръжката на пистолета — единственото ми оръжие. Но резето, макар и ръждясало, беше здраво и мъжът слезе долу. След това, като се изключат редките откъслеци от провеждан шепнешком разговор, не чух нищо друго.

Внезапно заговори гласът на Сам.

— Господин Бърнс!

Не видях смисъл в мълчанието.

— Какво?

— Не ви ли стига вече? Причинихте ни достатъчно трудности, вече сме си изработили парите, но сам виждате, че с вас е свършено. Не бих искал някой от вас да пострада. Спуснете долу хлапето и се оттегляме.

Замълча.

— Е? — запита той. — Какъв е отговорът ви?

— Аз отговорих.

— Нима? Не ви чух.

— Усмихнах се.

— Значи смяташ да продължаваш? Не ставай глупав, синко. Момчетата и без това вече са ти много сърдити. Какъв смисъл има да загазиш за нищо? В ръцете ни си. Знам всичко за оня твой пистолет, млади човече. Заподозрях какво е станало, отидох в къщата и открих патроните, които си забравил да вземеш. Тъй че ако смяташ да блъфираш в тази посока, зарежи!

Разкритието имаше очаквания ефект.

— Ама че тъпанар! — хапливо изрече Съкровището. — Трябва да те затворят в лудница. Е, предполагам, че вече си съгласен да прекратим тая щуротия? Да слезем долу, да свършваме и да си починем. Хващам пневмония.

— Напълно прав сте, господин Фишър — отвърнах аз. — Но не забравяйте, че все още разполагам с пистолета, дори да няма патрони. Първият човек, който се опита да се качи тук, утре ще страда от силно главоболие.

— Не бих разчитал на това, синко. Хайде, слез долу, момче! Свършен си. Бъди добър и слизай. Не можем да чакаме дълго.

— Ще се наложи да опитате.

Гласът на Бък се намеси в спора, съвсем неразбираем, като се изключи очевидният гняв.

— Е, добре! — примирено отстъпи Сам и отдолу отново се възцари мълчание.

Окуражен, възстанових наблюдението си върху капака. Тези приказки, мислех си аз, са признание за провал от страна на обсаждащите. Не вярвах, че Сам истински се тревожи за добруването ми, но не бях справедлив. Днес разбирам, че бе говорил напълно искрено. Положението, макар да не го знаех, наистина беше безнадеждно по причина, че както при повечето позиции освен фронт имаше и фланг. Като преценявах възможностите за атака, бях решил, че единственото възможно място, откъдето можеше да дойде, беше отдолу. Бях изключил от сметките си факта, че плевникът има покрив.

Хрущенето на керемидите над главата ми за първи път ме накара да осъзная новата опасност. Последва тътен от тежки удари, а с тях дойде и мъчителното проумяване на истината в думите на Сам. Бяхме победени.

Бях прекалено парализиран от внезапността на атаката, за да измисля план, пък и всъщност не вярвах, че има какво да се направи. Бях невъоръжен и безпомощен. Стоях там и чаках неизбежното.

Действието се разви бързо. По дървения под се посипа мазилка. Едва чувах, че Съкровището говори, но не го слушах.

На покрива се появи отвор и се разшири. Можах да чуя тежкото дишане на мъжа, който трошеше керемидите.

И тогава настъпи кулминацията, а спадът я последва толкова бързо, че двете протекоха почти едновременно. Видях труженика на покрива внимателно да се намества пред отвора, прегърбен като някаква странна маймуна. В следващия миг скочи.

Когато краката му докоснаха пода, се чу силен, цепещ трясък, въздухът се напълни със задушлив прах и той изчезна. Изгнилите дъски бяха се тресли под крачките ми. Но при този силен удар се бяха поддали на пълно разрушение. Лъчите на лампата, които проникваха като моливчета от светлина през процепите, сега засияха като огромно езеро в центъра на пода.

Долу в конюшнята цареше объркване. Всички говореха едновременно. Героят на последната злополука гръмко стенеше, вероятно напълно основателно — не знаех какъв е обхватът на нараняванията му, но човек не прави такова нещо безнаказано. Последва поредната странна случка за нощта.

От известно време не бях обръщал на Съкровището голямо внимание, защото ме занимаваха други по-важни въпроси. Поради това действията му в този момент ми дойдоха като пълна и съкрушителна изненада.

Прокрадвах се внимателно към зейналата дупка в центъра на пода с надеждата да видя нещо от ставащото долу, когато близо зад мен един глас изпищя.

— Аз съм Огдън Форд. Идвам! — И без друго предупреждение изтича към дупката, хвърли се и падна.

Манната, посипала се от небето над пустинята, не е предизвикала по-сърдечен прием. Крясъци, викове „ура!“ и про-низителни подсвирквания изпълниха въздуха. Глъчката отново се разрази. Някаква темпераментна личност намери израз на чувствата си в изпразване на пищова си в тавана за мое изключително неудобство, тъй като мястото, където беше избрал да стреля, се намираше на сантиметри от краката ми. После си тръгнаха групово, още викащи „ура!“ Битката беше приключила.

Не знам колко време мина, докато проговорих. Може да са били няколко минути. Бях замаян от бързината, с която се разиграха последните етапи на драмата. Ако му бях обръщал повече внимание, можех да разбера, че Огдън изчаква удобния случай да направи този ход, но при това положение бях напълно изумен.

Дочух в далечината движещ се надолу по алеята автомобил. Това ме пробуди.

— Е, можем и ние да тръгваме — продумах тъпо аз. Запалих свещта и я вдигнах. Одри стоеше до стената с пребледняло и напрегнато лице.

Вдигнах капака и я последвах надолу по стълбата.

Дъждът беше спрял и звездите блестяха. След задухата в плевника чистият въздух беше прекрасен. За момент поспряхме, задържани от покоя и тишината на нощта.

После изведнъж тя се прекърши.

В началото неочакваността ме извади от равновесие. За цялото време, през което я познавах, никога не бях виждал Одри да плаче. В миналото винаги беше понасяла ударите на съдбата със стоическо безразличие, което ме отблъскваше или привличаше към нея и в зависимост от настроението си го наричах смелост или безчувственост. Навремето то беше допринесло много за издигането на онази бариера между нас. Беше я карало да изглежда недостъпна и далечна. Предполагам подсъзнателно бе обиждала егоизма ми с това, че може да се справя сама в тежки времена и не чувства нужда да се облегне на мен.

Но сега бариерата беше паднала. Старата независимост, почти агресивното разчитане само на себе си, бяха изчезнали. Пред очите ми се разкри нова Одри.

Ридаеше безпомощно, застанала напълно неподвижна, ръцете й висяха, а очите й се взираха невиждащо напред. От нея се излъчваше такава безнадеждност, такова поражение, че патосът им ме прониза като нож.

— Одри!

Звездите блещукаха в локвичките сред протрития чакъл. Нощта беше съвсем тиха. Единственият звук беше ритмичното туп-тупане на капки от дърветата.

Огромна вълна на нежност сякаш помете от мислите ми всичко на света освен нея. Срутиха се преградите, които ме възпираха, пречеха ми, държаха ме с вързани ръце и запушена уста от онази нощ, когато се срещнахме повторно след толкова много години. Забравих Синтия, обещанието си, всичко.

— Одри!

Озова се в прегръдките ми, вкопчена в мен, шепнеща името ми. Мракът ни обгръщаше като облак. След това се изплъзна и изчезна.