Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl in Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

ГОЛЯМОТО НАКИСВАНЕ. 2001. Изд. Кронос, София. Роман. Превод: от англ. Стоян Бабалев [The Girl in Blue / P. G WODEHOUSE]. Страници: 192. Формат: 20 см. ISBN: 954-8516-61-6.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЪРВА

Следобедното слънце усърдно сипеше лъчи в офиса на управителя на веригата магазини „Гилденщерн“ на Медисън Авеню, Ню Йорк, но усилията му не намираха отклик в сърцето на известния метрополски адвокат Хоумър (английската транскрипция на името „Омир“, бел. пр.) Пайл. По мнението на събеседника му той излъчваше нещо близко до дискомфорта на котка, стъпила върху нагорещени тухли. А причината за очевидната му възбуда не беше трудна за откриване. Един добър адвокат на компания може да приеме по-твърдо сензационна новина както тази, която ще споменем по-долу, ако му бъде съобщена по подходящ начин. Но когато му позвъните в разгара на работния ден, за да го осведомите със звънък глас, че сестра му току-що е била арестувана за кражба в магазин, нещата със сто процентова гаранция ще стоят по доста различен начин. При подобни обстоятелства дори съдия във Върховния съд би се облял в студена пот и би се гърчил до припадък.

Това, което засилваше още повече терзанията на Хоумър, бе обстоятелството, че за случилото се научи не от управителя на магазина, дългогодишен приятел от колежа, а от един от ония мазни, лепкащи от брилянтин младежи, които управителите държат на каишка около себе си; от типа, който сам бе назначил като младши чиновник в офиса си на Уол Стрийт. В името на колежанската солидарност Хоумър можеше да очаква от старата дружка да прояви човещина и да му влезе в положението, а в държанието на този младеж тук забележимо липсваха както разбиране, така и съчувствие.

Хоумър попи потта от челото си с носната си кърпичка. Имаше широко кръгло лице, по-голямата част от което бе заето от очила с рогови рамки, а очите зад тях се блещеха напрегнато, особено когато беше потънал в тревоги.

— Трябва да има някаква грешка — каза той.

— Ъ-ъ — отвърна отривисто младежът. — Тя го е извършила. Че как иначе? Щом не си бърка в джоба, за да плати.

— Защо й е да краде стоки от универсален магазин? — повиши глас Хоумър.

— Нямам представа. Само знам, че я хванахме с тях.

— Трябва да е било някаква шега. Направила го е импулсивно, за да види дали ще успее.

— И разбира се, че не успя.

Може би защото осъзна, че излъсканият младеж е добре запознат с всички подробности и усилията му да измисли някакво оправдание за поведението на сестра си не ще се увенчаят с успех, Хоумър се потопи в меланхолията на мислите си. Тази Бернадет не му излизаше от главата. Отдавна знаеше, че природата й твърде често я подтиква да действа импулсивно. Веднъж беше скочила в езерото на Сентрал Парк в скъпа прилепнала рокля от туид от веригата „Елегантна жена“, ча да спаси един нещастен пекинез; друг път във възмущението си разби едно твърдо яйце с чадъра, който използваше за защита от улични котки. Изобщо, едва ли имаше жена по-малко предвидима от нея.

Но ако гореупоменатите случки могат да накарат слушателя единствено да повдигне учудено вежди, то кражба в универсален магазин определено би предизвикала осъдителна гримаса. В този случай наистина бе отишла твърде далеч. Не по нейна вина, разбира се. Това сигурно се дължеше на някакво психично заболяване. Колкото и невероятно да звучи, сестра му понякога наистина не можеше да се въздържи да не направи някаква поразия. Леля му Бетси, вече покойница, страдаше от същото заболяване и веднъж се случи така, че кризата й съвпадна с есенното намаление в „Гимбълс“. И до днес в семейството това беше най-коментираният скандал.

Лъснатият младеж заговори отново, този път с по-весел тон:

— Шефът каза да ви предам, че предпочита да не повдига обвинение.

Това доказателство, че старият колежански дух все още мъждука дори у хората на върха, моментално подобри настроението на Хоумър. Това значеше, че случаят няма да се раздуха от пресата, а тази угроза изгаряше червата му като киселина.

— При положение, че… — продължи младежът и светът отново помръкна.

— При положение, че?

— При положение, че я изселите от града на момента — довърши мазньото.

Последва гръмогласна въздишка на облекчение.

— Това може да се уреди.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Искам да кажа — обясни Хоумър с достойнство, което само пет минути по-рано не би могъл да си позволи, — че заминавам за Европа съвсем скоро и мога да взема госпожа Клейборн с мен. Трябва да отида до Брюксел, за да посетя конференцията на П.Е.Н. (Международна организация на поети, драматурзи, редактори, критици и романисти, бел. пр.)

Ефектът на тези думи беше поразителен. Младежът пое дълбоко дъх. В очите му, които до този миг святкаха с ледената суровост на областен прокурор, водещ кръстосан разпит на лъжлив свидетел, се появи нов, странен блясък.

— П.Е.Н.? — младежът изглеждаше стъписан. — Вие сте писател?

— В свободното си време пиша стихове — скромно, но гордо призна Хоумър.

— Нима? Гръм и мълнии! Аз също.

— Действа ми разтоварващо.

— На мен също. Без поезията човек може да полудее сред тази безскрупулна конкуренция. Публикували ли сте? — заразпитва бързо младежът.

— В някои по-малки списания.

— И при мен е така. А и не плащат много.

— В никакъв случай.

— В кой жанр сте?

— Предимно лирика.

— Моите са главно протестни песни.

— Никога не съм писал протестни песни.

— Трябва да опитате някой път.

Атмосферата в кабинета на управителя беше коренно променена и то към по-добро. Хоумър, който до този момент гледаше на зализания младеж като на особено опасен за здравето екземпляр от по-младото поколение, в присъствието на който се чувстваш винаги дискомфортно, хвърли още един поглед на събеседника си и този път откри у него многобройни достойнства. От своя страна младежът, който в началото на разговора изпитваше натрапчива антипатия към Хоумър, защото беше набиващо се на очи богат — типичният капиталист, за който пишеше в протестните си песни — сега виждаше в него само един нещастник, който заслужава повече съжаление, отколкото порицание затова, че са арестували сестра му за кражба в магазин. Обстановката, така да се каже, започна да се зарежда с патоса на възтържествувалата любов.

— Вижте — каза излъсканият младеж. Не, стига толкова заобикалки и недомлъвки. Той се казваше Дуейн Стотълмейър, така че нека да си го наричаме Дуейн Стотълмейър. — Не ви ли мина през ума, че това пътуване не е толкова просто колкото си го представяте? Аз смятам, че си навличате големи неприятности.

— Не ви разбирам.

— Добре. Казахте, че заминавате за Брюксел.

— Да.

— И взимате дамата, имам предвид госпожа Клейборн, с вас.

— Именно.

— В Брюксел има много универсални магазини — мрачно отбеляза Дуейн.

Сродната поетична душа нямаше нужда да детайлизира опасенията си. Хоумър схвана всичко на мига и ченето му увисна в безсилие. Човек не е в състояние да предвиди всичко, ето защо този ужасяващ факт бе убегнал от ума му. Арестуването на крадци, също както и Изкуството, не признава граници. Ненавистта към крадците е еднаква навсякъде — както в Съединените щати, така и от другата страна на океана. Пред очите му изплува картината на сестра му Бернадет в компанията на белгийски детектив, който я държи за ръцете, а джобовете й са пълни с всякакви крадени неща и двамата се запътват към офиса на управителя, който не е стар приятел от колежа. Такава картинка би разтреперала и най-хладнокръвния брат. Хоумър погледна ужасен Дуейн Стотълмейър.

— Но какво да направя? — изпъшка жалостно той и Дуейн на часа се притече на помощ.

— Ще ви кажа какво бих направил аз на ваше място — каза той. — Няма да я взема в Брюксел.

— Но тогава…

— Ще я оставя в Англия. Не в Лондон, естествено. Това би било непреодолимо изкушение.

— Тогава къде?

— В някое провинциално имение, където приемат гости срещу заплащане. Може да отседне в пансион. Има такива под път и над път напоследък. Между другото, миналата седмица имаше обява в „Ню Йоркър“ за един такъв. Името му беше Мелингъм Хол. Запомнил съм го, защото един познат, който е бил там, ми го беше споменавал. Джери Уест, англичанин. Беше дошъл да участва в шампионата по голф за аматьори. Когато беше в Ню Йорк, посещаваше редовно моя клуб и често се виждахме. Каза ми, че ако посетя Англия, непременно трябва да отседна там. Някакъв негов роднина бил собственик, някой си Скроуп. Какво има? Говори ли ви нещо това име?

Лицето на Хоумър се озари, макар промяната да бе трудно забележима върху бледото му като на покойник лице.

— Този Скроуп, за когото говорите, е брат на Уилоуби Скроуп, лондонски адвокат, с когото съм работил заедно няколко пъти. Сега се сещам. Да, спомням си Уилоуби Скроуп да ми е споменавал за брат си Криспин и имението. Някаква историческа забележителност, ако не ме лъже паметта.

— И далече от всякакви универсални магазини?

— На голямо разстояние от Лондон — въодушевен продължи Хоумър. — В най-дълбоките дебри на провинцията.

— Като че ли точно това ви трябва.

— Не би могло да бъде по-добре. Уилоуби Скроуп ще се заеме с всички приготовления от мое име. Ще му телефонирам утре. Не зная как да ви се отблагодаря.

— Стотълмейър винаги на вашите услуги.

— Кой на моите услуги?

— Името ми е Стотълмейър.

— Много ми е приятно, господин Стотълмейър.

— На мен също — каза Дуейн.