П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (4)

Втора глава

Санстед Хаус беше внушителна сграда в Георгиански стил. Квадратът й беше разположен в центъра на около двайсет декара земя. По-късно научих, че през по-голямата част от съществуването си е била собственост на семейство на име Бун и че в ранните си дни имението е било солидно. Но с течение на времето напредъкът бе донесъл промени за семейство Бун. Бяха се появили нови пътища, отрязали големи парцели земя от центъра. Новите възможности за пътуване бяха примамили членовете на семейството към далечни места и най-накрая последният Бун беше стигнал до заключението, че не си струва да поддържаш толкова голяма и скъпа къща.

Превръщането на къщата в училище беше естествен еволюционен процес. Беше прекалено голяма за обикновения купувач и прекалено западнала за богатите. Полковник Бун с удоволствие я продал на господин Абни и училището бе започнало кариерата си.

Имаше си всичко необходимо за едно училище. Къщата беше изолирана. Селото беше на три километра от портите. Беше близо до морето. Имаше игрища за крикет и футбол, а вътре — много стаи с всякакъв размер, удобни за класни стаи и спални.

Когато пристигнах, домакинството се състоеше освен от господин Абни, мен, още един учител на име Глосъп и възпитателката, от двайсет и четири момчета, иконом, готвачка, момче за всичко, две камериерки, миячка на чинии и прислужница, която да отваря вратата. Беше малка колония, изолирана от външния свят.

Ако се изключеха господин Абни и Глосъп — мрачен човек, изтъкан от нерви и маниерничене, единственият човек, с когото обмених няколко думи през първата ми вечер там, беше икономът Уайт. Има хора, които ти допадат от пръв поглед. Уайт беше от тях. Имаше забележително лъскави обноски дори за иконом, но му липсваше онази суровост, която съм забелязвал у колегите му.

Помогна ми да разопаковам кашона си и през това време си поговорихме. Беше със среден ръст, мускулест и як, с някаква подвижност, която ми се стори крайно необичайна за иконом. От някои неща, които каза, разбрах, че доста е пътувал. Като цяло ме заинтригува. Имаше чувство за хумор, а половината час, прекаран в компанията на Глосъп, ме накара да плащам премия за хумор. И Уайт като мен беше нов в училището. Предшественикът му напуснал с кратко предупреждение през ваканцията и той бе получил мястото по същото време, когато аз получих моето. И двама се съгласихме, че училището е добро. Доколкото разбрах, Уайт намираше изолираността за достойнство. Не си падаше по обществото на селяни.

В осем часа на другата сутрин започнах работа.

Първият ми ден завърши с това, че изцяло преобърна представите ми за участта на заместник-директора в частно училище.

Дотогава бях убеден, че заместник-директорът си живее живота. Бях го изучавал въпросния живот само отвън. Мнението ми се основаваше на наблюденията ми като момче в моето частно училище, където учителите бяха достойна за завист раса, която си лягаше, когато поиска, нямаше домашни и уроци и не можеше да бъде налагана с пръчка. Тогава ми се струваше, че тези три факта, но най-вече последният, представляват достатъчно добра основа за изграждане на Идеалния живот.

Не бях прекарал и два дни в Санстед Хаус, когато започнах да изпитвам първите съмнения по въпроса. Това, което едно момче, гледащо заместник-директора си да се мотае наоколо във видимо прекрасно безделие, не разбира, е, че клетникът всъщност търчи да върши непосилно тежка работа. Той поема „дежурства“. А „дежурството“ е нещо незабравимо, особено за човек, който е живял лек и безгрижен живот като мен, защитен от дребните ежедневни неприятности с помощта на значителен доход.

Санстед Хаус ме обучаваше. Стряскаше ме. Показваше ми стотиците начини, по които си бях позволил да стана кекав и негоден за нищо, без да го съзнавам. Може да има и други професии, които изискват по-свирепо изразходване на енергия, но за човек с личен доход, носил се по живота със собствена скорост, малко учителстване е достатъчно да му подейства като чудотворен тоник.

Нуждаех се от този тоник и го получавах в щедри дози.

Сякаш господин Абни интуитивно бе отгатнал колко прекрасна е дисциплината за душата ми, защото този прелюбезен мъж ми позволи не само да върша собствената си работа, но и преобладаващата част от неговата. От тогава съм разговарял с много заместник-директори и според тях директорите на частни училища са два вида — работяги и бягащи в Лондон. Господин Абни принадлежеше към втория вид. Всъщност бих се учудил, ако в цяла Южна Англия можеше да се открие по-завършен екземпляр. Лондон го привличаше неустоимо като магнит.

След закуска ме дръпваше настрана, формулата винаги беше една и съща.

— Ъъъ… господин Бърнс.

Аз (видимо предусещащ катастрофата или по думите на поета „като диво същество, попаднало в капан, съзиращо ловеца да идва към гората“):

— Да? Ъъъ, да?

— Опасявам се, че ми се налага днес да прескоча до Лондон. Получих крайно важно писмо от… — Тук той назоваваше името на някой родител или бъдещ родител. (Под „бъдещ“ имам предвид, човек, който обмисля дали да не изпрати сина си в Санстед Хаус. Може да имате двайсет деца, но не ги ли изпратите в училището му, директорът не ви бръсне за родител.)

А после:

— Той желае… ъъъ… да се срещне с мен. — Или, в случай на титулован родител: — Той желае… ъъъ… да обсъди някои проблеми с мен.

Разликата е тънка, но той неизменно я правеше.

След малко таксито отпрашваше по дългата алея, а работата ми започваше и заедно с нея цялата самодисциплина, за която споменах.

„Поемането на дежурства“ носи определени изпитания за човека. Той трябва да отговаря на въпроси, да разтървава побойници, да пречи на големите момчета да тормозят малките, да пречи на малките да тормозят още по-малките, да слага край на замерянето с камъни, търкалянето из мократа трева, преченето на готвачката, дразненето на кучето, вдигането на прекалено голям шум и най вече да обезсърчава всякакви форми на харакири като: катерене по дървета, скокове във вода, надвесване от прозорци, пързаляне надолу по парапети, гълтане на моливи и пиене на мастило (защото някой от класа ми твърдял убедено, че не мога).

В определени периоди от деня се правят други изпълнения. Рязането на месо, помагането за пудинга, играта на футбол, четенето на молитви, преподаването, подкарването на стадото за хранене и обиколките на спалните за проверка дали лампите са угасени са една неизброимо несъществена част от тях.

Исках да услужа на Синтия според възможностите си, но през първите няколко дни имаше моменти, когато се чудех как, за бога, бих намерил необходимото време да съчетая отвличането на дете с купищата си други задължения. Струваше ми се, че от всички трудни професии тази на отвличащия деца най-подчертано налага известни интервали на спокойно обмисляне, в които да узряват схемите и интригите.

Училищата са различни. Санстед Хаус принадлежеше към по-трудните. Вечните отсъствия на господин Абни допълнително утежняваха товара на заместниците му, а коленопреклонното му благоговеене пред аристокрацията — дваж повече. Стремежът му да превърне Санстед Хаус в място, където деликатните издънки на управляващите класи да чувстват колкото може по-малко временното отсъствие на титулованите мамчета, го подтикваше към благосклонна търпимост, която би разглезила и ангели.

Успехът или провалът на един заместник-директор според мен е въпрос на късмет. Колегата ми Глосъп притежаваше повечето качества, необходими за успеха, но нямаше късмет. Би могъл да поддържа някакъв ред, ако получаваше нужната подкрепа от господин Абни. Но в случая класната му стая приличаше на кучкарник, а когато дежуреше, се възцаряваше перфектен хаос.

От друга страна, аз имах късмет. По някаква незнайна причина момчетата ме приеха. Съвсем в зората на престоя се насладих на най-сладкия триумф в живота на всеки заместник-директор — гледката как едно момче перва по главата друго, защото продължава да вдига шум, след като съм му казал да млъкне веднага. Съмнявам се дали човек би изпитал по-силно тръпката, която се поражда при мисълта, че народонаселението му е приятел. Политическите оратори вероятно изпитват нещо подобно, когато публиката им ги обсипва с овации, но едва ли е толкова ярко и недвусмислено. Човек е безпомощен с момчетата, освен ако те сами не решат да го харесат.

Беше изминала седмица от началото на срока, преди да се запозная с Малкото съкровище.

От самото начало си отварях очите за него и когато открих, че не е в училището, сериозно се притесних. Дали Синтия не ме беше пратила тук да работя като египетски роб за тоя, дето клати клоните на дърветата?

И тогава една сутрин господин Абни ме дръпна настрана след закуска.

— Ъъъ… господин Бърнс.

Така чух за първи път думите, които скоро щяха да ми станат толкова познати.

— Опасявам се, че днес трябва да прескоча до Лондон. Имам важна среща с бащата на момче, което ще постъпи в училището. Той желае… ъъъ… да се срещне с мен.

Това най-сетне трябваше да е Малкото съкровище.

Оказах се прав. По време на интервала преди началото на часовете при мен дойде Огьстъс Бекфорд. Братът на лорд Маунтри беше дебело момче с лунички. Претендираше за всенародната любов с две неща. Можеше да задържа дъха си по-дълго от всяко друго момче в училището и винаги пръв научаваше клюките.

— Довечера ще дойде ново момче, сър — уведоми ме той, — някакво американче. Чух ги тази сутрин да разговарят с възпитателката. Казва се Форд. Май баща му е червив с пари. Бихте ли искали да сте богат, сър? Аз — да. Ако бях богат, щях да си купувам каквото ми скимне. Мисля, че като порасна, ще бъда богат. Чух баща ми да говори с адвокат по въпроса. Скоро ще имаме нова прислужничка за гостната, сър. Чух готвачката да казва на Емили. Проклет да съм, ако искам да стана прислужничка, а вие, сър? Много повече бих предпочел да съм готвачка. — Обмисли за кратък миг тази дилема. Когато заговори отново, беше да се спре на още по-дълбок проблем. — Ако искате да превърнете половин пени в две пенита, за да си купите гущер, как бихте постъпили, сър?

Дадох му ги.

Огдън Форд, златната мина на отвличащата индустрия, влезе в Санстед Хаус в девет и петнайсет същата вечер. Беше предшестван от Загрижена физиономия в лицето на господин Абни, шофьора на таксито с огромен кашон и момчето за всичко с два куфара. Дадох предимство на Загрижената физиономия, защото беше най-любопитното явление. Ако кажа, че господин Абни я носеше, значи да създам грешно впечатление. Беше направо скрит зад нея, както армията на Макбет се е криела зад откършените дървета на Дънсинан.

Едва успях да зърна Огдън, преди господин Абни да го въведе в кабинета си. Изглеждаше нахакано момче, много приличащо, но още по-грозно, колкото и невъзможно да звучи, отколкото беше на портрета, който видях в хотел „Гуелф“.

След секунда вратата се отвори и работодателят ми излезе. Изглежда изпита облекчение, като ме видя.

— Ъъъ, господин Бърнс, тъкмо вие ми трябвате. Можете ли да ми отделите минутка? Да идем в трапезарията.

— Господин Бърнс, това момче се казва Форд — започна той, като затвори вратата. — Доста… ъъъ… забележително момче. Американец е — син на господин Елмър Форд. Тъй като до голяма степен минава под ваше попечителство, бих желал да ви подготвя за… ъъъ… странностите му.

— Странен ли е?

Лек спазъм разкриви лицето на господин Абни. Притисна към челото си копринена кърпичка, преди да отговори.

— В много отношения в сравнение със стандартите на момчетата, които са минали през ръцете ми — момчета, разбира се, за които съм длъжен да добавя в името на почтеността, че са се радвали на предимствата на изключително разточителен живот у дома, той, може да се каже е… ъъъ… малко особен. Макар да не се съмнявам, че в дъното на… в дъното на… той е очарователно момче, много очарователно, но в момента е… как да кажа… странно. Склонен съм да си представя, че от най-ранна възраст е бил системно глезен. Подозирам, че в живота му не съществува и капчица дисциплина. В резултат поведението му е станало необичайно немомчешко. Наблюдава се пълното отсъствие на онази почтителност, онази детска способност за изненади, която лично аз намирам твърде очарователна у нашите английски подрастващи. Малкият Форд изглежда напълно блазиран. Има вкусове и идеи, които са преждевременно зрели и… необичайни за момче на неговата възраст… Понякога се изразява крайно любопитно… Струва ми се, че притежава малко или никакво уважение към… ъъъ… утвърдените авторитети.

Млъкна, за да прекара още веднъж кърпичката по челото си.

— Бащата на момчето, господин Форд, който ме впечатли като много способен човек, типичен американски търговски магнат, беше рядко откровен с мен за онази част от семейния си живот, която засяга сина му. Не мога да си припомня точните му думи, но същността на казаното е, че досега госпожа Форд единствена се е грижила за възпитанието на момчето и… господин Форд беше необичайно откровен… и е била прекалено отстъпчива, с две думи — разглезила го е. Всъщност… надявам се, че ще уважите доверието ми, това е била истинската причина за развода, който, за нещастие, е последвал. Господин Форд гледа на нашето училище като на нещо като… как да кажа… противоотрова. Държи да не липсва дисциплина в никой аспект. Тъй че очаквам от вас, господин Бърнс, да изкорените недвусмислено, но, разбира се, и учтиво, навици като… ъъъ… тютюнопушенето. Докато пътувахме насам, пушеше като фабричен комин. Беше ми невъзможно да го накарам да спре без прилагане на физическа сила. Но, естествено, сега, когато вече е в училището и е субект на училищната дисциплина…

— Именно — обадих се аз.

— Това исках да ви кажа. Може би ще бъде най-добре да се видите още сега, господин Бърнс. Ще го намерите в кабинета.

Изниза се, а аз отидох в кабинета да се представя.

 

Когато отворих вратата, ме блъсна облак тютюнев дим, изригващ над облегалката на креслото. Като влязох, видях чифт ботуши, опрени на решетката пред камината. Минах вдясно и се изправих лице в лице с останалата част на Малкото съкровище в пълния й блясък.

Беше се изтегнал в цял ръст в креслото, очите му се взираха замечтано и невиждащр в тавана. Когато се приближих до него, той взе цигара между пръстите си, погледна ме, отмести поглед и издуха нов облак дим. Не го бях впечатлил.

Може би ядосан от равнодушието му, погледнах на него с предубедени очи. Портретът го ласкаеше. Имаше тлъсто тяло и обло, несъразмерно лице. Очите му бяха безизразни, а устата — недоволно извита. Имаше вид на човек, преситен от живота.

Склонен съм да си представя, че както би се изразил господин Абни, начинът, по който се обърнах към него, е бил доста по-рязък и остър от онзи на самия господин Абни. Ядоса ме наглото му поведение.

— Хвърли цигарата — рекох аз.

За мое изумление той чинно я угаси. Започнах да се чудя дали не бях прекалено груб. Будеше у мен странното усещане, че е мой връстник, когато той извади сребърна табакера и я отвори. Видях, че цигарата в камината е изпушен фас.

Дръпнах табакерата от ръката му и я хвърлих на масата. Той сякаш за първи път забеляза съществуването ми.

— Дяволски нагъл си — отбеляза без никакво чувство.

Не мога да отрека, че демонстрираше разнообразните си таланти в бърза последователност. Това, реших аз, трябва да бе нареченото от господин Абни „изразява се много любопитно.“

— И не ругай — добавих аз.

Гледахме се напрегнато в очите няколко секунди.

— Ти пък кой си? — запита той. Представих се.

— Защо си тикаш носа, където не ти е работа?

— Точно това е работата, за която ми плащат. Това е основното задължение на един заместник-директор.

— А, значи си заместник-директорът, а?

— Един от тях. И между другото една дребна техническа подробност — длъжен си да се обръщаш към мен със „сър“ и да ми говориш на вие по време на напоителните ни спорове.

— Как да се обръщам към теб? Я чупката!

— Моля?

— Измитай се. Разкарай се.

Схванах, че това е начинът да ми съобщи, че е обмислил предложението ми, но съжалява, че не може да го приеме.

— Не се ли обръщаше към учителите си със „сър“, когато беше у дома?

— Кой, аз? Я не ме разсмивай. Устните ми са напукани.

— Явно не храниш нужното уважение към онези, с чийто авторитет трябва да се съобразяваш.

— Ако имаш предвид учителите ми, нулев.

— Използва множествено число. Имал ли си други учители преди господин Бростър?

Засмя се.

— Дали съм имал? Само десетина хиляди.

— Клетите дяволи! — въздъхнах аз.

— Кой ругае сега?

Хвана ме натясно. Поправих се.

— Клетите нещастници! Какво стана с тях? Самоубиха ли се?

— А, напуснаха. И не ги упреквам. Аз съм костелив орех и най-добре е да не го забравяш.

Посегна към табакерата. Прибрах я в джоба си.

— Писна ми от теб — заяви той.

— Чувството е взаимно.

— Да не си въобразяваш, че можеш да се мотаеш около мен и да ми забраняваш да правя каквото си искам?

— Съвсем точно описа задълженията ми.

— Друг път. Знам всичко за тая дупка. Оня въздух под налягане ми обясни във влака.

Разбрах, че алюзията се отнася до господин Абни, и реших, че е доста сполучлива.

— Той е шефът и никой друг освен него не може да бие учениците. Ако опиташ, ще изгубиш работата си. А той няма да посегне, защото татко му плаща двойна такса и му треперят мартинките да не ме изгуби, ако възникне проблем.

— Май си схванал положението.

— Ха на бас.

Погледнах го разплут в креслото.

— Ти си смешно дете — рекох аз.

Вцепени се от гняв. Малките му очички засвяткаха.

— Слушай, май ти се иска да се скьсиш с едни глава. Прекалено зелен си. И изобщо калено зелен си. И изобщо какво си въобразяваш че си?

— Твой ангел-пазител — отвърнах аз. — Азсъм човекът, който ще те поеме и и ще те превърне в малък слънчев лъч за дома ти. Познавам изродчета като теб до кътните им зъбки. Бил съм в Америка и съм я проучвал на туземния й асфалт. Вие, затлъстелите милионерски хлапета, сте като от калъп вадени. Ако тате не ви замъкне в кабинета си и не ви иска, преди да обуете дългите панталони, направо се скапвате. Свикнали сте да си въобразявате, че сте единствени на света и продължавате да го мислите, докато не дойде денят, когато идва някой, натрива ви носа и тогава яко ви се разказва играта.

Искаше да ми отговори, но това беше любимата ми тема, изучавана и обмисляна от вечерта, когато получих едно писмо в клуба си.

— Познавах един човек — казах аз, — който започна досущ като теб. Винаги разполагаше с всички необходими средства, никога не работеше, порасна, мислейки се за млад принц. И какво стана? — Прозя се.

— Май те отегчавам — отбелязах аз.

— Продължавай. Забавлявай се — отвърна Малкото съкровище.

— Е, историята е дълга, затова ще ти я спестя. Но поуката е, че момче, което ще разполага с пари, трябва да бъде възпитавано сурово и да му се налива ум в главата, докато е още на подходяща възраст.

Протегна се.

— Много дърдориш. Какво смяташ да предприемеш?

Изгледах го замислено.

— Ами всяко нещо трябва да си има начало — отговорих аз. — Това, от което най-крещящо се нуждаеш, е спортуването. Всеки ден ще те водя да тичаш. След една седмица няма да се познаеш.

— Сър, ако си въобразявате, че ще ме накарате да тичам…

— Като стисна малката ти ръчица и започна да тичам, скоро ще откриеш, че и ти търчиш. А след години, когато спечелиш олимпийския маратон, ще дойдеш да ми благодариш със сълзи на очи и ще ми кажеш…

— Я стига!

— Не бих се учудил. — Погледнах си часовника. — Междувременно най-добре е да си лягаш. Времето ти за лягане е минало.

Зяпна ме с опулено изумление.

— Да лягам!

— Да лягаш.

Изглеждаше повече развеселен, отколкото разтревожен.

— Слушай, в колко часа смяташ, че си лягам?

— Знам в колко часа ще си лягаш тук. В девет.

Сякаш в подкрепа на думите ми вратата се отвори и влезе възпитателката госпожа Атуел.

— Господин Бърнс, мисля, че е време за лягане.

— Точно това му казвах, госпожо Атуел.

— Вие сте луди — установи Малкото съкровище. — Ще си легна друг път!

Госпожа Атуел ме изгледа с отчаяние.

— Никога не съм виждала подобно момче!

Целият механизъм на работата в училището се поставяше на карта от това хлапе. Една отстъпка сега, и Авторитетът му щеше да пострада безвъзвратно. Реших, че положението налага светкавични мерки.

Наведох се, грабнах Малкото съкровище, измъкнах го от креслото като стрида и се запътих към вратата. В коридора той врещеше непрекъснато. Ритна ме в стомаха, а после по коляното. Продължаваше да врещи. Врещя по целия път нагоре по стълбите. Врещеше и като стигнахме до стаята му.

 

Половин час по-късно седях в кабинета и пушех замислено. Сводките от бойното поле отчитаха нацупено и вероятно временно примирение със Съдбата от страна на врага. Беше в леглото и сякаш бе решил да се примири с неизбежното. Сред по-възрастните членове на заведението цареше дух на сдържано тържество. Господин Абни бе дружелюбен, а госпожа Атуел открито сипеше поздравления. Бях нещо като герой на деня.

Но самият аз тържествувах ли? Не, бях склонен към мрачност. На пътя ми бяха изникнали непредвидени прегради. Досега бях мислил за отвличането като за нещо абстрактно. Личността някак не се вписваше в него. Ако в ума си бях рисувал някаква картина, тя беше как се прокрадвам тихичко посреднощ с кротко дете за ръчичка, доверчиво пъхната в моята. От видяното и чутото от Огдън Форд ми се струваше, че ако някой поискаше да го отвлече невидимо и нечуто, когато е в момент на силна емоция, ще трябва да използва хлороформ.

Нещата се усложняваха.