П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (10)

1

Бях схванал от обясненията на Уайт, че Бък Макгинис не е човек, който се помайва, ако не го бях разбрал сам от лични впечатления. Светът се дели на мечтатели и деятели. От малкото видяно твърдо отнесох Бък Макгинис към втората категория. Очакавах го всеки ден да се задейства и бивах приятно изненадан, когато след поредните двадесет и четири часа все още не бях оправен. Но знаех, че часът ще удари и той удари.

Очаквах фронтална атака от Бък, не някаква хитрост, но когато тя дойде, беше толкова безкрайно фронтална, че основното ми чуство беше на някакво парализиращо изумление. Струваши ми се невъзможно, че събития, толкова характерни за Дивия Запад, можеха да се случат в мирна Англия, и то в такъв усамотен неин кът като Санстед Хаус.

 

Беше един от онези безкрайни дни, които се случват само в училищата. Едно училище зависи от времето много повече от останалите институции. Всяко момче става сутрин от леглото, заредено с определена доза пакостлива енергия и тя трябва по един или друг начин да се изразходва до вечерта, ако носителят й иска да се радва на здрав сън. Тъкмо затова учителите бленуват за летния срок, когато часовете между заниманията могат да се прекарват на открито. За едни заместник-директор на частно училище няма по-приятна гледка от множество момчета, изразходващи злостта си под ярките слънчеви лъчи.

В онзи особен ден от рано сутринта валеше сняг и макар възпитаниците на господин Абни да изгаряха от желание начаса да излязат да се поотъркалят в него, това им бе недвусмислено забранено. Никой училищен директор не се радва, като гледа как възпитаниците му рискуват да се простудят и поради това господин Абни бе като никога недвусмислен по въпроса. Суматохата след нощното посещение на господин Макгинис в училището беше довела до силни простуди у четирима лордове, двама баронети и по-малкия син на един достопочтен. Като капак на всичко, самият господин Абни пазеше леглото със сълзящи очи и гъгнив тенор, сведен до гърлено хриптене. Поради това възгледите му за игри в снега като подходящо занимание за момчетата бяха естествено предрешени.

В резултата Глосъп и аз трябваше да се опитваме да поддържаме ред сред тълпата малолетни главорези, никой от които не бе имал възможността да изразходва енергията си. Как се справяше Глосъп, мога само да си представя. Съдейки по факта, че аз, който обикновено поддържах приличен ред без особени усилия, бях направо съсипан, той вероятно се справяше доста зле. Класната му стая беше от отсрещната страна на вестибюла и гласът му често долиташе до мен, издигнат до бясно фортисимо.

Но малко по малко успяхме да избутаме деня и момчетата, сравнително утихнали, се бяха отдали на приготовленията си за вечерта, когато пред входната врата прозвуча пърпоренето на двигателя на голям автомобил. Звънецът зазвъня.

Спомням си, че в момента не обърнах особено внимание на този факт. Предположих, че имаме посещение от някой съсед, или отчитайки късния час, някой шофьор се е заблудил в в обърканата мрежа от черни пътища и е дошъл в Санстед Хаус да пита за пътя до Портсмут или Лондон. Ако класът ми го бе допуснал, изобщо нямаше да обърна внимание на посетителите. Но за тях звънецът беше тъй жадуваното прекъсване на монотонността на нещата. Приветстваха го най-сърдечно.

Глас: „Сър, моля ви, навън има кола.“

Аз (сурово): „Знам, че навън има кола. Продължавайте заниманията си.“

Различни гласове: „Сър, возили ли сте се някога на кола?“

„Сър, миналия Великден баща ми ми разреши да помагам при шофирането, сър.“

„Сър, кой смятате, че е?“

Изолиран гений ( имитиращ мотор): „Прр-прр! Прр-прр! Прр-прр!“

Тъкмо се канех да започна щедро да раздавам слаби оценки (опората на всеки учител), когато дочух особен звук. Последва веднага след отварянето на пътната врата. Чух стъпките на Уайт да прекосяват вестибюла, а след това — звук, който не можах да определя. Затворената врата на класната стая го заглушаваше, но все пак се чу. Напомняше на тътена на паднало тяло, но знаех, че не може да е това, защото в мирна Англия икономите, отварящи входната врата, не падат с тътен.

Класът ми, пълен с напрегнати слушатели, откри в звука нов материал за дружески разговор.

— Сър, какво беше това, сър?

— Чухте ли това, сър?

— Какво според вас е станало, сър?

— Тишина — кряснах аз. — Няма ли да…

Отвън се чуха бързи крачки, вратата на класната стая се отвори с трясък и на прага застана нисък набит мъж с шофьорско яке и шапка. Горната част на лицето му беше покрита от парче бял плат с дупки за очите, а в ръката му имаше пистолет браунинг.

Убеден съм, че ако на заместник-директорите се разрешаваше да носят бели маски и автоматични пистолети, поддържането на реда щеше да е детска игра. Над класната стая надвисна мълчание, каквото никакви закани за слаби бележки не можеха да възцарят. Докато се обръщах към посетителя, с ъгълчето на окото си забелязах малки момчета, възторжено ококорени пред чудотворното сбъдване на всичките им мечти, породени от приключенските четива за подрастващи. При последващото допитване не успях да установя някакви следи от страх. Всичко беше прекалено вълнуващо, за да предизвика страх. Илюстрацията от някой седмичник бе оживяла за тях, и само за тях, и те нямаха време за губене в страхове.

Що се отнася до мен, бях сащисан. Моторизирани банди можеха да тероризират Франция, скитници да ограбват влакове в Америка, но това беше мирна Англия, фактът, че Бък Макгинис върлува из околността, не правеше нещата по-малко невероятни. Гледах на взаимоотношенията си с Бък като на нещо, свързано с открити пространства и тъма. Бях решил, че може да залегне в засада на някой усамотен път и дори да обикаля из двора, но и в най-аналитичните си моменти не бях допуснал, че може да позвъни на входната врата и да насочи към мен револвер пред собствения ми клас.

И все пак това беше най-простото и дори най-очевидното нещо, което можеше да направи. При наличието на кола успехът беше неизбежен. Санстед Хаус беше абсолютно изолиран. В радиус от един километър нямаше дори колиба. Влак, катастрофирал по средата на някоя пустиня, не би бил по-самотен.

Освен това съществуваше и пълната безпомощност на едно училище при подобни случаи. Училището живее от доверието на родителите — крехка конструкция, която можеше да се срути и при най-лекичкото подухване. Всичко, свързано с него, трябва да се обвива с непробиваема дискретност. Не допускам, че господин Макгинис бе измислил съвсем сам всичко това, но не би могъл да направи по-умен ход дори да беше Наполеон. Докато някой собственик на обикновена къща в провинцията при нападение на маскирани мъже може да вдигне на крак цялата област да ги преследва, училищният директор ще действа точно по обратния начин. От негова гледна точка, колкото по-малко хора са в течение на случилото се, толкова по-добре. Родителите са нервна раса. Човек може да бъде идеалният директор и все пак връзката с някоя мелодрама може да го очерни в очите им. Те не питат. Прекалено паникьосани са за това. Златокосият Уили може да получава най-доброто възможно образование и все пак, ако мъже със заредени пищови са чести посетители в храма на науката, родителите ще си го приберат от там. За щастие на директорите подобни посетители рядко се мяркат на пътя им. В интерес на истината, мисля, че опитът на господин Макгинис бе първи по рода си.

Повтарям, не смятам, че Бък, чиято сила беше повече в действието, отколкото в умствените упражнения, беше замислил всичко това. Беше се доверил на късмета си и той му бе помогнал. В този случай областта нямаше да бъде вдигната на крак. Точно обратното, представих си как господин Абни развива бясна дейност в опитите си да замаже работата и да предотврати изтичането на информация по вестниците.

Мъжът с пищова заговори. Видя ме — бях застанал с гръб към камината, успоредно на вратата, обърна се рязко към мен и вдигна оръжието.

— Горе ръцете, приятел — рече той.

Гласът не беше на Бък Макгинис. Вдигнах ръце.

— Казвай, кой от тия е Съкровището?

Полуобърна глава към класа.

— Кое от вас, малките, е Огдън Форд?

Класът нямаше думи. Тишината продължаваше.

— Огдън Форд не е тук — заявих аз.

Посетителят ни не притежаваше онази светла вяра, толкова по-ценна от норманската кръв. Не ми повярва. Без да помръдва глава, изсвири силно. Отвън се дочуха стъпки. Друга ниска набита фигура нахлу в стаята.

— Не е в оная стая — отбеляза новодошлият. — Претършувах!

Това несъмнено беше приятелчето ми Бък. Навсякъде бих разпознал този глас!

— Да де, ама тоя — рече мъжът с пищова, като ме посочи — вика, че не е и тук. Къде е тогаз?

— Виж ти, та това е Сам! — възкликна Бък. — Здрасти, Сам! Радваш се да ни видиш, а? При това този път сме в партер, а?

Думите му имаха видим ефект върху колегата му.

— Туй Сам ли е? По дяволите! Нека му пръсна тиквата! — заговори той трескаво и като пристъпи към мен, яростно размаха свободния си юмрук. Като Сам бях станал крайно непопулярен. Никога не бях чувал толкова сгъстени чувства, съдържащи се в тъй малко думи.

За мое облекчение Бък възрази срещу такъв ход. Реших, че е крайно мило от негова страна.

— Задръж! — отсече строго той.

Другият задържа. Операцията протече под формата на сваляне на юмрука. Пшцовът остана на позиция. Господин Макгинис пое преговорите в свои ръце.

— Хайде сега, Сам — рече той, — ела тук! Къде е Съкровището?

— Името ми не е Сам — отвърнах аз. — Мога ли да си сваля ръцете?

— Да, стига да искаш да ти гръмнат темето.

Нямах такова желание. Продължих да ги държа вдигнати.

— Хайде сега, Сам — повтори господин Макгинис, — нямаме време за губене. Изплюй камъчето. Къде е онуй Съкровище?

Очевидно се налагаше да дам някакъв отговор. Нямаше смисъл да продължавам да отричам, че съм Сам.

— По това време на вечерта вероятно работи с господин Глосъп.

— Кой Глосъп? Оня със смачканата мутра в другата стая ли?

— Точно той. Описахте го съвършено точно.

— Да, ама не е там. Претьршувах. Я стига си се правил на умник, Сам, къде е?

— Не мога да ви кажа къде точно се намира в настоящия момент — съвсем правдиво отвърнах аз.

— Я стига! Нека му пусна един! — замоли се мъжът с пищова, крайно неприятен човек. Никога не бих се сприятелил с него.

— Ей ти, задръж! — нареди господин Макгинис. Другият пак задържа с неприкрито съжаление.

— Скрил си го някъде, Сам — подхвана господин Макгинис. — Не мож’ ме излъга. Ще преровя всяко кътче от сградата и ще го намеря.

— Чудесно — казах аз. — За нищо на света не бих ви попречил.

— Ти ли? Ти идваш с мен.

— Щом желаете. Ще ми бъде приятно.

— Стига си се лигавил, кретен такъв — изръмжа Бък във внезапен пристъп на ярост. — Говори като нормален човек! Застанал там и ме залива с щуротии! Зарежи!

— Кажи, защо да не мога да му фрасна един? — патетично запита пищовджията. — Какво против имаш да му размажа фасона?

Въпросът издаваше лош вкус. Бък не му обърна внимание.

— Дай ми желязото — нареди той и взе браунинга от него. — Хайде сега, Сам, или ще бъдеш послушен и ще клекнеш, или те чака това. Какво избираш?

— Ще бъда очарован да направя всичко, каквото пожелаете, господин Макгинис — заговорих аз, — но…

— Я стига вече! — с отвращение изрече Бък. — Мърдай тогава да обиколим мястото. Мислех, че ще имаш повече акъл, Сам, вместо да играеш тая глупава игричка, когато знаеш, че си надвит. Ти…

Силни бодежи в раменете ме принудиха да го прекъсна.

— Един момент — казах аз. — Ще си сваля ръцете. Схванах се.

— Ако го направиш, ще ти пробия дупка в кратуната!

— Както обичате. Но не съм въоръжен.

— Левак — обърна се той към другия, — провери дали не носи нещо.

Левака се приближи и започна експертно да ме потупва в областта на джобовете. Същевременно зловещо грухтеше, защото според мен от такова близко разстояние изкушението да ме фрасне сигурно беше неустоимо.

— Няма оръжие — мрачно обяви той.

— Тогава можеш да ги смъкнеш — разреши господин Макгинис.

— Благодаря — отвърнах аз.

— Левак, ти ще стоиш тук и ще пазиш тия хлапета. Мърдай, Сам.

Излязохме от стаята — кратка процесия от двама начело с мен. Бък беше зад гърба ми и осъществяваше предупредителни ръгвания с вярното „желязо“.

Първото нещо, което видяха очите ми, когато излязохме във вестибюла, беше тялото на мъж, проснато до входната врата. Светлината от лампата падаше върху лицето му и установих, че е Уайт. Ръцете и краката му бяха вързани. Докато го наблюдавах, той се размърда, сякаш се мъчеше да се освободи от въжетата, та усетих чувство на облекчение. Онзи звук, който бе достигнал до мен в класната стая, онзи тътен от падащо тяло бе станал крайно злокобен в светлината на случилото се по-късно. Добре беше да знам, че е още жив. Досетих се, и то правилно, както открих по-късно, че в неговия случай беше приложен чорапът с пясък. Бяха го ударили и повалили в безсъзнание още с отварянето на вратата.

До класната стая на Глосъп стоеше маскиран мъж, облегнат на стената. Беше нисък и набит. Бандата на Бък Макгинис очевидно се подбираше по тази линия. На външен вид можеха да минат за родени от една майка. Този мъж имаше своята индивидуалност под формата на рунтави рижи мустаци. Пушеше пура с вид на отдъхващ войн.

— Здрасти! — каза той, като се приближихме. Отметна палец към класната стая. — Заключих ги вътре. К’во става, Бък? — попита, като ме посочи с лениво кимване.

— Ще претьршуваме сградата — обясни господин Макгинис. — Хлапака го няма тук. Мърдай, Сам!

Леността на колегата му изчезна с магическа бързина.

— Сам! Туй Сам ли е? Я дай да го размажа!

Малко неща в този епизод ми се сториха по-забележителни от сходството в преобладаващите вкусове по отношение на мен от страна на бандата на господин Макгинис. Мъже, несъмнено с различни мнения по други въпроси, по този бяха завидно единодушни. Всички искаха да ме бият.

Но Бък имаше други планове спрямо мен. В момента му бях необходим като водач и стойността ми като такъв щеше да бъде увредена, ако ме размажеха. Макар и не по-дружелюбен към мен от съратниците си, той не допусна чувствата да попречат на работата. Съсредоточи вниманието си върху пътешествието по горните етажи с цялата сериозност на младия благородник, понесъл знамето със странния герб като в онова стихотворение.

Кратко нареди на съдружника си да зареже, което той стори, и ме побутна с дулото на пистолета. Мъжът с рижите мустаци отново отпусна гръб върху стената с известно униние и засмука пурата си като човек, разочарован от живота, а ние се качихме по стълбите и започнахме да претърсваме стаите на първия етаж.

Те се състояха от кабинета на господин Абни и две спални. Кабинетът беше празен, а единствените обитатели на спалните бяха трите момчета, повалени от простуда след среднощното посещение на господин Макгинис. Те изквичаха от изненада при вида на заместник-директора в подобна съмнителна компания.

Бък разочаровано ги огледа. Изчаквах го с чувството на търговец на добитък, чийто клиент обикаля говедата.

— Тръгвай — отсече Бък.

— Един от тези няма ли да свърши работа?

— Млъквай, Сам.

— Викай ми Сами — настоях аз. — Вече сме стари дружки.

— Не се прави на умник — сурово произнесе той. И ние продължихме.

Вторият етаж беше още по-пуст от първия. В спалните нямаше никой. Единствената друга стая беше на господин Абни и когато застанахме до нея, дочутата отвътре кихавица ни подсказа недвусмислено за страданията на обитателя й.

Звукът разтърси Бък до основи. Зае напрегната поза пред вратата като хрътка, попаднала на следа.

— Кой е там? — запита властно.

— Само господин Абни. По-добре да не го безпокоим. Има тежка простуда.

Той си извади погрешно заключение от загрижеността за работодателя ми. Започна да се вълнува.

— Ей, ти, отваряй тая врата — крясна той.

— Това ще му причини тежък шок.

— Давай! Отваряй!

Никой, забил дулото на браунинг в кръста ми, няма да ме нарече непокорен. Отворих вратата, като най-напред почуках, за да спазя все пак някакво подобие на приличие, и процесията влезе.

Смаяният ми работодател лежеше в леглото, взираше се в тавана и влизането ни първоначално не допринесе с нищо за промяната на тази позиция.

— Да? — произнесе дрезгаво той и изчезна зад огромна носна кърпа. Сподавени звуци, подобни на далечни експлозии, придружени от сеизмични подскачания на юргана, ни уведомиха за пореден пристъп на кихане.

— Съжалявам, че ви безпокоя — започнах аз, когато Бък, винаги човек на действието, в пристъп на общителност профуча покрай мен и като мушна с дулото на пищова онази част от юргана, под която по груби изчисления се криеха ребрата на господин Абни, произнесе: „Ей, ти!“

Господин Абни седна в кревата като човече на пружина. Човек направо можеше да каже, че се изстреля. И тогава видя Бък.

Не мога дори бегло да си представя чувствата на господин Абни в онзи миг. Беше човек, от дете водил кротък и редовен живот. Неща като Бък, ако изобщо се бяха явявали пред него, го бяха правили насън след трудно смилаема вечеря. Дори в обикновен костюм на делови господин, без допълнителни декоративни елементи като маски и пищови, Бък не беше красавец. А с грозния бял парцал през лицето си беше жив кошмар.

Веждите на господин Абни се бяха вдигнали, а челюстта — увиснала до максималния физически възможен размер. Косата му, разрешена от контактите с възглавницата, оставяше впечатлението, че е настръхнала като на таралеж. Очите му изхвръкнаха като на охлюв. Взираше се като хипнотизиран в Бък.

— Казвай и спри да зееш. Не сме в музей на восъчни фигури. Къде е хлапето на Форд, а?

Пресъздавам всички думи на господин Макгинис, сякаш бяха изречени звънко като камбанка с ясно и точно произношение, но с това го лаская. Всъщност начинът му на говорене предполагаше, че в устата му се е затъкнало нещо голямо и твърдо и не беше лесно за непознат човек да следи мисълта му. Господин Абни видимо не успя. Продължи да зее безпомощно, докато напрегнатостта на момента не се наруши от една сочна кихавица.

Човек не може да разпитва кихащ мъж със задоволителен резултат. Бък застана до леглото, потънал в мрачно мълчание, и зачака пристъпът да отмине.

Междувременно аз стоях на мястото си близо до вратата. И докато чаках господин Абни да се накиха, за първи път след влизането на колегата на Бък Левака в класната стая ми хрумна идеята да предприема нещо. Предполагам, че до този момент непознатостта и неочакваността на цялата случка бяха парализирали мозъка ми. Да се изкачвам послушно по стълбите пред Бък и да го изчаквам малодушно да интервюира господин Абни ми се струваше единственото възможно поведение. За хора, чийто живот е протекъл далеч от подобни неща, хипнотичното въздействие на пистолета браунинг е непреодолимо.

Но сега, временно освободен от присъствието му, започнах да мисля и умът ми, за да компенсира досегашното си бездействие, заработи на невиждани обороти — веднага оформих план за действие.

Беше прост, но ми се стори, че в него има хляб. Силата ми беше в познанията ми за географията на Санстед Хаус, докато Бък не знаеше нищо за нея. Ако успеех да си осигуря достатъчна преднина, може би нямаше да ме настигне. Измислих как именно да постигна тази преднина.

На Бък още не му беше хрумнало, че допуска тактическа грешка, като ме оставя между вратата и себе си. Предполагам, че е разчитал на категоричността на хипнотизиращия пистолет. Дори не гледаше към мен.

В следващия миг пръстите ми бяха върху ключа за осветлението и стаята потъна в мрак.

До вратата имаше стол. Грабнах го и го сложих в пространството между двама ни. После отскочих назад, тръшнах вратата зад гърба си и побягнах.

Бягството ми не беше безцелно. Тичах към кабинета. Той, както вече обясних, беше на първия етаж. Прозорецът му гледаше към част от моравата отстрани на къщата, свършваща с храсталаци. Скокът нямаше да е приятен, но май си спомнях за някаква водосточна тръба, която се спускаше по стената близо до прозореца, а в моето положение не можех да си позволя да се плаша от няколко драскотини. Бях. успял да осъзная, че се намирам в огромна опасност. Когато Бък привършеше обиколката на къщата и откриеше, че Малкото съкровище не е там, както имах основания да знам със сигурност, нямаше място за съмнение, че щеше да оттегли защитата, която ми оказваше досега в качеството ми на водач. Разочарована ярост на сподвижниците му щеше да се стовари върху ми. Гласът на здравия разум относно собствената им безопасност щеше да остане нечут. Ако някой някога е виждал ясно бъдещето си, това бях аз тогава. Единственият ми шанс беше да изляза навън, където тъмнината щеше да направи преследването невъзможно.

Беше въпрос, който трябваше да се реши по един или друг начин след секунди и разчитах, че ще успея да ги отнема от Бък, докато той се препъва в стола и търси дръжката на вратата.

Бях прав. Точно когато стигнах до кабинета, вратата на спалнята се отвори с трясък и къщата заехтя от крясъци и шум на топуркащи крака по непокрития с килим под. В отговор от вестибюла долу долетяха други викове с въпросителна нотка в края на изречението. Помощниците бяха енергични, но озадачени. Не им харесваше да напускат постовете си без изрични указания, а Бък, който крещеше, докато се препъваше по голите дъски, беше нечленоразделен.

Бях в кабинета със заключена зад гърба ми врата, преди да постигнат разбирателство. Скочих към прозореца.

Дръжката затрака. Крещяха гласове. Част от вратата се разцепи под ударите на ритници и пантите се разтресоха.

И тогава, май за първи път в живота ми, ме обхвана паника — чистият, сляп страх, който убива мисълта. Заля ме като вълна — същият парализиращ ужас, който се изпитва насън. И наистина, действителността приличаше на сън. Сякаш стоях извън тялото си и се наблюдавах отстрани, наблюдавах се как блъскам и дърпам с разранени пръсти прозореца, който не искаше да се отвори.

Кабинетният критик, разглеждащ дадена ситуация спокойно и без да бърза, вероятно би отдал малко значение на бързината и възбудата върху човешкия ум. Той е хладнокръвен и неангажиран. Вижда точно как би следвало да се постъпи и с какви прости средства да се предотврати катастрофата.

Сигурен съм, че би разпердушинил тогавашните ми затруднения. Беше смехотворно просто. Но аз бях загубил ума и дума и в момента не бях мислещо същество. В крайна сметка ме спаси не присъствието на духа, а чистата случайност. Точно когато вратата, държала се храбро до момента, поддаде под напора отвън, пръстите ми се изплъзнаха, удариха се в дръжката на прозореца и разбрах защо не мога да го отворя.

Дръпнах я към себе си и вдигнах стъклото. В стаята нахлу леден вятър, примесен със снежинки. Издрапах на перваза, а трясъкът зад гърба ми ми подсказа, че вратата е разбита.

Докато изпълзявах навън и вече се приготвях да се спусна, натрупаният по външния перваз сняг намокри коленете ми. В стаята се чу оглушителна експлозия и мигновено нещо ме парна по рамото като нажежено желязо. Извиках от болка, загубих равновесие и тупнах от перваза.

За мое щастие точно под прозореца имаше рододендронов храст, в противен случай щях да се пребия. Паднах право в него на ръце и крака по начин, който щеше да доведе до строшени кости, ако се бях изтърсил на твърда земя. След секунда бях на крака, разлюлян и изподран и, естествено, по-бесен от всякога в живота си. Идеята за бягство, водила ме допреди секунда, бе изчезнала яко дим.

Бях изпълнен, дори преливах от желание за битка. Помня как стоях там, ледените снежинки ме биеха по лицето и врага, и размахвах юмрук към прозореца. Двама от преследвачите ми се бяха надвесили през него, а трети надничаше зад тях като дребен човечец в периферията на тълпа. Макар и далеч от чувство на благодарност за спасението си, изпитвах съжаление, че няма начин незабавно да ги докопам.

Не направиха и намек за опит да поемат по бързия, но мъчителен път, който бях поел аз. Сякаш чакаха нещо да се случи. Не след дълго разбрах какво е това нещо. Откъм главния вход се дочу тропот на тичащ човек. Рязкото затихване на стъпките му ми подсказа, че е напуснал чакъла и е нагазил в снега. Отдръпнах се една-две крачки и зачаках.

Беше непрогледна тъмнина и не се опасявах, че ще ме видят. Стоях извън снопа светлина, падащ от прозореца.

Мъжът спря точно пред мен. Последва кратка размяна на реплики.

— Виждаш ли го?

Гласът не беше на Бък. Но пък Бък отговори. И когато осъзнах, че мъжът пред мен, застанал толкова близо, че можех да се метна на гърба му с един скок и по волята на Провидението да му извия врата, не беше някоя пионка, а самият господин Макгинис, се преизпълних с радост, която не успях да изживея мълчаливо.

Като си спомням сега за всичко това, не изпитвам никакво съжаление към господин Макгинис. Той не беше добър човек. Начинът му на говорене не беше приятен, а обноските му бяха по-скапани и от говора. Но макар и несъмнено да заслужаваше всичко, което му се случи, извади лош късмет, че бе застанал точно там точно в този момент. Реакциите ми след паниката, добавени към болката в рамото, драскотините по лицето и общото неудобство от мокротата и студа, ме бяха напъхали с безогледна ярост и решимост да причиня на всеки, изправил се на пътя ми, тежка телесна повреда — нещо, което рядко се случва на принципно кротките хора. С две думи — бях настървен да се бия и появата на Бък ми се стори направо дар божи.

Успя да стигне в отговора си до: „Не, не мога…“, когато аз скочих.

Чел съм за скока на ягуара и съм виждал някои доста впечатляващи плонжове на футболното игрище. Моят скок съчетаваше най-добрите качества и на двете. Докопах господин Макгинис в областта на кръста и воят, който нададе, когато се стоварихме на земята, прозвуча като музика в ушите ми.

Но колко е вярна старата римска поговорка „Surgit amari aliquid“. Удоволствието никога не е пълно. Все има нещо. В програмата, която бях изготвил, събарянето на господин Макгинис беше дреболия, най-обикновена прелюдия. Бях си наумил доста нещица, които да му сторя, след като го поваля. Но не ми било писано. Още докато посягах към гърлото му, забелязах, че светлината от прозореца потъмнява. Набита фигура беше пропълзяла на перваза, както бях направил аз, и чух драскането на обувки по стената при подготовката за скока.

Идва момент, когато и най-голямото удоволствие трябва да приключи. Гадно ми беше да се разделя с господин Макгинис точно когато го бях докопал, за да му въздам справедливост, но беше неизбежно. След секунда съратникът му щеше да слезе при нас като някакъв Омиров бог, спускащ се от облак, а не бях готов да се бия с превъзхождащ ме по численост противник.

Освободих се, като господин Макгинис остана странно кротък по време на процеса, и бях на крака под покрова на мрака точно когато подкреплението докосна земята. Този път не чаках. Жаждата ми за битки беше до известна степен утолена от сблъсъка с Бък, а постигането на безопасност вече нямаше да ми донесе безчестие.

Направих широк кръг, прекосих алеята за коли и си запробивах път в храстите, докато стигнах на няколко метра от мястото, където беше оставена колата, изпълваща нощта с тихото пърпорене на двигателя. Интересуваше ме какъв ще е следващият ход на противника. Малко вероятно беше да организира претърсване на околността за мен. Реших, че ще признае поражението си и ще се оттегли там, откъдето бе дошъл.

Оказах се прав. Не след дълго малка групичка се появи в светлината на фаровете. Бяха четирима. Трима вървяха, а четвъртият, псуващ е енергията и размаха на експерт, лежеше в ръцете им, с които бяха направили нещо като носилка.

Шофьорът на колата, стоял до момента като пън, чу шума и се обърна.

— Фанахте ли го? — запита той.

— Нищо не сме фанали! — отвърна сприхаво един от тримата. — Съкровището го няма, а ние погнахме Сам да го оправим, но той ни сложи капан и направи ужасни неща с Бък.

Положиха ценния си товар в купето, откъдето той продължи да ругае, макар вече да се повтаряше, и двама се качиха след него. Третият се настани до шофьора.

— Бък му е счупен кракът — обяви той.

— Мамка му! — рече шофьорът.

Никой млад актьор, получил първите си овации, не е изпитвал по-ярко чувство на удовлетворение от моето след тези думи. Животът може да поднася и по-благородни триумфи от счупването на крака на един бандит, но тогава не мислех така. Едва се сдържах да не извикам „Ура!“

— Да тръгваме — каза мъжът отпред.

Пърпоренето прерасна в рев. Колата се обърна и потегли с нарастваща скорост по алеята. Шумът й отслабна и заглъхна. Изтупах снега от сакото си и тръгнах към входната врата.

Първото, което направих още с влизането си, беше да освободя Уайт.         Продължаваше да лежи на мястото, където го бях видял. Очевидно не беше успял да се справи с въжетата на ръцете и краката си. Помогнах му с доста тъпо джобно ножче и той сковано се изправи и взе мълчаливо да разтрива схванатите си китки.

— Отидоха си — обясних аз. Той кимна.

— С пясъчен чорап ли те…

Отново кимна.

— Счупих крака на Бък — със сдържана гордост съобщих аз.

Погледна ме недоверчиво. Разказах му колкото можах по-накратко преживяванията си, а когато стигнах до мястото, когато направих летящия плонж, мрачността се стопи от лицето му и се смени с радостна усмивка. Нараняването на Бък сигурно причиняваше болка на самия него, но положително беше извор на удоволствие за други. Докато описвах сцената, Уайт проявяваше, нескрит възторг.

— Това ще го поукроти за малко — беше коментарът му. — Предполагам, че поне седмица-две ще ни остави на мира. Това е най-добрият лек за главоболие, който съм получавал.

Потърка цицината, която се подаваше изпод косата му. Чувствата му не ме изненадаха. Който и да го беше цапардосал с торбата с пясък, беше си свършил добре работата, така че да предизвика немалко лоши чувства у жертвата. По време на разговора ни дочувах лек неравномерен шум, подобен на далечна гръмотевица. Сега осъзнах, че долита от класната стая на Глосъп и е причинен от удряне на ръце по вратата. Сетих се, че мъжът с рижите мустаци беше заключил отвън Глосъп и младите му възпитаници. Реших, че е постъпил правилно. И без тяхната помощ предстоеше голяма бъркотия.

Бях се запътил към моята класна стая, когато видях Одри на стълбите и отидох при нея.

— Всичко е наред — казах аз. — Отидоха си.

— Кои бяха? Какво искаха?

— Беше господин на име Макгинис, придружен от няколко приятели. Дойдоха да отвлекат Огдън, но не го намериха.

— Къде е той? Къде е Огдън?

Преди да успея да отговоря, настъпи истински ад. Докато говорехме, Уайт твърде неразумно бе отключил класната стая на Глосъп, която в момента изсипваше съдържанието си като бурен поток, оглавен от колегата ми.

В същия миг и моята класна стая започна да се изпразва. Вестибюлът се изпълни с момчета и шумът стана оглушителен. Всеки имаше да каже нещо и го казваха едновременно.

Глосъп стоеше до мен и бясно размахваше ръце.

— Трябва да се обадим по телефона — ревеше в ухото ми той — на полицията.

Някой ме дръпна за ръката. Беше Одри. Говореше нещо, което се давеше във врявата. Поведох я към стълбите и на първата площадка открихме относителна тишина.

— Какво каза? — попитах аз.

— Няма го.

— Кого?

— Огдън Форд. Къде е? Не е в класната си стая. Трябва да са го отвлекли.

Глосъп пристигна в галоп, прескачайки през няколко стъпала като алпийска козичка.

— Трябва да се обадим в полицията! — викаше той.

— Обадих се преди десет минути — заяви Одри. — Веднага ще изпратят хора. Господин Глосъп, Огдън Форд във вашия клас ли беше?

— Не, госпожо Шеридан. Мислех, че е при вас, Бърнс.

Поклатих глава.

— Господин Глосъп, тези мъже са дошли да го отвлекат — обясни Одри.

— Без съмнение същата банда негодници, към които принадлежеше мъжът от онази нощ! Това е възмутително. Нервите ми няма да издържат на тези непрекъснати набези. Трябва да получим полицейска защита. Престъпниците трябва да се изправят пред закона. Не бях чувал подобно нещо! В английско училище!

Очичките на Глосъп ядосано святкаха през очилата. Поведението на Макбет при срещата му с призрака на Банко можеше да се нарече спокойно в сравнение с неговото. Несъмнено посещението на Бък бе нарушило до голяма степен кроткия покой на щастливата ни малка общност.

Врявата във вестибюла се засилваше, вместо да стихва. Позакъсняло чувство на професионален дълг се пробуди у двама ни с Глосъп. Слязохме по стълбите и започнахме да установяваме ред, всеки в своя стил. Задачата не беше лесна. Подрастващите винаги са склонни да вдигат врява, дори и без повод, А когато имат солидно оправдание, като нахлуването на мъже с бели маски, които мушкат заместник-директорите в гърба с дулата на браунинги, направо надминават себе си. Съмнявах се, че изобщо ще ги укротим някога, ако не беше се случило така, че посещението на Бък съвпадна с времето за чая на момчетата, а кухнята беше останала встрани от операцията на посетителите. Както в много английски провинциални къщи и кухнята на Санстед Хаус се намираше в края на дълъг коридор, затворен с врати, които заглушаваха дори пистолетни изстрели. Освен това отличната ни готвачка имаше нещастието да е глуховата и в резултат въпреки бурята и сътресенията в нашата част на къщата, тя, подобно на дамата в поемата на Гьоте, тя бе продължила да реже хляб и да го маже с масло, та в този момент, когато изглеждаше, че нищо на света не е в състояние да укроти воя, над него се издигна звънецът за чая.

Ако съществува нещо достатъчно вълнуващо, което да накара възрастния англичанин и английското момче да пропуснат чая си, то още не е открито. Врявата стихна на мига.

Видимо преобладаваше чувството, че по-нататъшните въпроси могат да се отложат за по-нататък, за разлика от чая. Започна масово преселение по посока на трапезарията.

Глосъп вече се бе оттеглил с тълпата, а аз се канех да го последвам, когато на входната врата отново се позвъни.

Разбрах, че това трябва да е полицията, и зачаках. В предстоящото разследване несъмнено щях да съм главният свидетел. Ако имаше човек, намиращ се в центъра на събитията от начало до край, това бях аз.

Уайт отвори вратата. Зърнах сини униформи и пристъпих да поема ролята на домакин.

Бяха само двама. В отговор на спешния ни зов за помощ срещу въоръжени бандити, Негово величество Законът се бе материализирал под формата на тлъст инспектор и длъгнест кльощав полицай. Докато вървях към тях да ги посрещна, си мислех, че са извадили късмет с късното си пристигане. Направо виждах как Левака и рижомустакатият, пропаднали в опитите си да ме ликвидират, предизвикват паника в редовете на професионалните полицейски сили, представени тук.

Уайт, отново прост иконом, ме представи.

— Това е господин Бърнс, един от преподавателите в училището — произнесе той и се оттегли от сцената. Няма човек, който по-добре да си знаеше мястото от Уайт в ролята на иконом.

Инспекторът остро ме изгледа. Полицаят зяпаше в пространството.

— Хм! — обади се инспекторът.

Бях ги кръстил за себе си Боунс и Джонсън. Не знам защо, освен че ми приличаха на такива.

— Повикали сте ни по телефона — обвиняващо произнесе Боунс.

— Така е.

— Какъв е проблемът? Какво… извади ли бележника?… се случи?

Джонсън премести поглед от далечината и извади бележник.

— Някъде малко след пет… — започнах аз.

Джонсън наплюнчи молива.

— Към пет и половина пред входната врата спря автомобил. В него имаше петима маскирани мъже с револвери.

Заинтригувах ги. Нямаше съмнение. Здравословната руменина на Боунс се задълбочи, а очите му се ококориха. Моливът на Джонсън летеше по страницата и се препъваше от вълнение.

— Маскирани мъже? — повтори като ехо Боунс.

— С револвери — повторих аз. — Сега не сте ли доволни, че не присъствахте на цирка? Звъннаха на входната врата, а когато Уайт им отвори, го повалиха с торбичка с пясък. После…

— Чакайте!

Зачаках.

— Кой е Уайт?

— Икономът.

— Ще снема показанията му. Доведете иконома.

Джонсън послушно затрополи.

Останал насаме с мен, Боунс стана по-приветлив и неофициален.

— Не съм чувал толкова странно начало, господин Бърнс — заяви той. — От двайсет години съм в полицията и нищо подобно не съм срещал. Боят с петли е нищо работа в сравнение с това. Какво, за бога, са търсили мъже с маски и револвери тук? Първата ми мисъл беше, че се майтапите с мен.

Бях шокиран от подобна идея. Побързах да му дам допълнителни подробности.

— Бяха банда американски разбойници, дошли да отвлекат сина на господин Елмър Форд, който учи в училището. Нали сте ли чували за господин Форд? Той е американски милионер и през последните години са правени нееднократни опити за отвличането на Огдън.

В този момент Джонсън се върна, придружен от Уайт. Уайт разказа историята си накратко, показа цицината и белезите от въжето по китките си и беше освободен. Реших, че ще е най-добре разговорът да продължи в присъствието на господин Абни, който според мен щеше да има какво да каже по въпроса за премълчаването на цялата работа.

Качихме се горе. Счупената врата на кабинета ни задържа още малко и доведе до нови гърчове на активност от страна на молива на Джонсън. Като свършихме там, продължихме към стаята на господин Абни.

Боунс авторитетно почука на вратата, което предизвика тревожно „Кой е?“ от страна на обитателя й. Обясних естеството на посещението ни през ключалката. Отвътре се дочу тътренето на мебели. Единственото кратко интервю с Бък очевидно бе вдъхновило работодателя ми да се подсигури срещу второ, като се барикадира с всичко, попаднало му подръка. Мина доста време, преди пътят ни за влизане да се разчисти.

— Вбезде — най-сетне се обади гласът.

Господин Абни седеше в леглото с плътно увити около себе си завивки. Видът му още беше объркан. Мебелите в стаята бяха разместени, а ръженът на пода до леглото показваше, че би продал скъпо живота си.

— Рабваб се да би бидя, идспектое — рече той. — Господиб Бърбс, какбо е обясбебието ба тази страбна идтоия?

Отне ми доста време да обясня на господин Абни и още повече да убедя Боунс и колегата му, че засега не желаем в околността и по вестниците да се зашуми по въпроса и че силно настояваме да се избегне публичността. Бяха видимо разочаровани, когато схванаха положението на нещата. Случаят, подходящо разгласен, би бил най-шумният скандал в околността и жадните им очи вече виждаха блясъка на славата само на крачка. Все пак споменаването на студен котлет и чаша бира в кухнята поразсея мрачното им настроение и двамата изчезнаха в търсенето им с нещо, почти доближаващо се до веселост, като Джонсън до края не спря да води записки.

Едва се махнаха, и Глосъп нахлу в стаята като вихър в състояние на нарастващо вълнение.

— Господин Абни, никъде не можем да намерим Огдън Форд!

Господин Абни посрещна информацията с гръмка кихавица.

— Как така? — запита той, след като пристъпът му премина. Обърна се към мен. — Господиб Бърбс, от дубите ви разбрах, че бегодбиците са си тръгбали без бобчето Форд.

— Твърдо. Видях ги, като заминаха.

— Претърсих старателно цялата къща — заяви Глосъп, — но от него няма и следа. И това не е всичко. Момчето Бекфорд също го няма.

Господин Абни се хвана за главата. Клетникът не беше в състояние да понесе хладнокръвно тази серия от удари. Беше като човек, който, отървал се от земетресение, е блъснат от кола. Тъкмо отчасти беше успял да преглътне тихото съзерцание на господин Макгинис и приятели, когато бе призован да посрещне това ново злощастие. А имаше и хрема, която подкопава устоите и на най-великите. Наполеон би победил при Ватерло, ако не е имал хрема.

— Де божете да даберите Огъстъс Бекфорд? — немощно отекна той.

— Трябва да са избягали заедно — заяви Глосъп. Господин Абни седна в леглото като убоден.

— Подоббо бещо бикога бе се е случбабо в тоба училище! –проплака той. — Осбоббият ми стребеж бибаги е бил бобчетата би да се чубстбат в Сабстед Хаус като в щастбиб доб. Систеббо съб басърчабал духа ба бесело задоболстбо. Бе бога сериозбо ба побярбаб, че Огъстъс Бекфорд, едбо от бай-чароббите бобчета, което ебе ибали, е оббибеб в убиш-лебо бягстбо.

— Може да го е подтикнало онова момче Форд — каза Глосъп, –което — добави злокобно той — според мен е самият дявол.

Господин Абни не възрази срещу тези тежки думи. Вероятно хипотезата му се стори доста убедителна. И според мен в тях имаше нещо вярно.

— Бедбага трябба да се бапраби бещо! — възкликна господин Абни. — Бвого е бажбо да се предприебат безабавби берки! Сигурбо са отишли б Лобдоб. Господиб Бърбс, трябба бедбага да забибете за Лобдоб. Аз сабият бе бога с тази простуда.

Ирония на съдбата беше, че единственият път, когато дългът действително налагаше този шампион на отскачанията до Лондон да замине за столицата, той не бе в състояние да го стори.

— Много добре — заявих аз. — Ще отида да проверя кога е първият влак.

— Господиб Глосъп, вие ще поебете училището. Боже би ще е бай-добре да се върбете долу при бобчетата.

Когато слязох във вестибюла, видях Уайт да се помайва наоколо.

— Уайт — започнах аз, — знаеш ли нещо за влаковете до Лондон?

— В Лондон ли отивате? — запита ме той с най-разговорливия си маниер. Стори ми се, че ме поглежда доста любопитно.

— Да. Огдън Форд и лорд Бекфорд са изчезнали. Господин Абни смята, че може да са избягали в Лондон.

— Нищо чудно — доста сухо ми се стори, че откликна Уайт. В поведението му определено имаше нещо особено. — И вие тръгвате подир тях.

— Да. Трябва да взема влака.

— След час има бърз влак. Имате достатъчно време.

— Кажи го на господин Абни, докато си опаковам багажа. И повикай по телефона такси.

— Разбира се — рече Уайт и кимна.

Качих се в стаята си и започнах да хвърлям някои неща в куфара. Бях щастлив по няколко причини. Едно посещение в Лондон след изтощителните седмици в Санстед беше нещо като неочакван подарък. Вкусовете ми са на градски човек и представата за един час в някой мюзикхол — щях да закъснея за театрите, — с последваща вечеря в някой ресторант с оркестър силно ми допадна.

Когато се върнах във вестибюла, помъкнал куфара, открих там Одри.

— Изпращат ме в Лондон — обявих аз.

— Знам. Уайт ми каза. Питър, доведи го.

— Нали затова ме пращат.

— Това значи всичко за мен.

Погледнах я изненадан. На лицето й имаше особено напрегнато изражение, което не можех да си обясня. Отказах да повярвам, че някой може да се тревожи за добруването на Малкото съкровище само заради ангелския му нрав. Освен това, след като беше отишъл доброволно в Лондон, положително се забавляваше.

— Не разбирам — казах аз. — Как така?

— Ще ти обясня. Господин Форд ме изпрата тук да съм близо до Огдън, да го пазя. Знаеше, че винаги съществува опасност от опити за отвличането му, въпреки че го доведохме в Англия съвсем тихомълком. Затова се озовах тук. Аз отговарям за него. И се провалих. Ако Огдън не се върне, господин Форд няма да иска да има нищо общо с мен. Той не прощава провалите. Това означава, че ще трябва да се върна към старата си работа — шивачка, сервитьорка или каквото успея да намеря. — Потрепера. — Питър, не мога повече. Цялата ми енергия е изчерпана. Не мога отново да преживея всичко това. Върни го. Длъжен си. Ще го върнеш, нали? Кажи, че ще го върнеш.

Не й отговорих. Не намерих какво да й кажа, защото именно аз бях причината за всичките й грижи. Аз бях планирал всичко. Аз бях дал на Огдън Форд парите, закарали го в Лондон. И веднага, стига да успеех да пристигна навреме и да го предотвратя, той и прислужникът ми Смит щяха да се качат на ферибота в Дувър, на път за Монако.