П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (8)

1

Предавам писмото дословно. Беше изпратено от борда на яхтата „Русалка“, акостирала в пристанището на Монако.

Драги ми Питър, къде е Огдън? Чакаме го всеки ден. Госпожа Форд е разтревожена до смърт. Не спира да ме пита за новини и е страшно досадно непрекъснато да й повтарям, че нямам вест от теб. Положително при възможностите, които ти се предоставят всеки ден, можеш да го отвлечеш. Побързай. Разчитаме на теб.

Бързащата Синтия

През целия ден препрочитах това кратко и делово съобщение, а след вечеря имах нужда да помисля на спокойствие, затова излязох от къщата и тръгнах към селото.

Бях някъде по средата на пътя, когато усетих, че ме следят. Нощта беше тъмна и вятърът, люлеещ върховете на дърветата, само подчертаваше усамотеността на селския път. И времето, и мястото бяха такива, че правеха още по-неприятно чуването на тежки стъпки по пътя зад гърба ми.

Несигурността в подобни случаи изнервя най-много. Обърнах се рязко и тръгнах на пръсти обрътно по посока на къщата.

Не бях сгрешил. След секунда тъмна фигура изплува от мрака и възклицанието, с което ме посрещна, когато разкрих присъствието си, показа, че я бях стъписал.

Настъпи кратка пауза. Очаквах мъжът, който и да беше той, да побегне, но той остана на място. Дори се придвижи напред.

— Назад! — извиках аз и недвусмислено ударих бастунчето си в земята, преди да го вдигна в готовност за всякаква евентуалност. Добре беше да се съобразява с наличието му.

Намекът сякаш повече го обиди, отколкото уплаши.

— О, я стига грубиянщини, приятел — изрече той с упрек с предпазлив, дрезгав шепот. — Нямам намерение да те нападам.

Останах с чувството, че вече съм чувал този глас, но не можах да се сетя къде и кога.

— Защо ме следите? — настойчиво запитах аз. — Кой сте вие?

— Да речем, че искам да си похортувам с теб. Зърнах те, като минаваше под лампата ей там, и като стоплих, че си ти, си размърдах задника. Да знаеш, че игричките ти са ми ясни, приятел.

Вече го бях разпознал. Освен ако в околността нямаше двама мъже, които да си падат по тъмната бира, това бе мъжът, когото бях видял в „Перата“, предизвикал суровото неодобрение на госпожица Бенджафийлд.

— Нямам и най-слаба представа за какво говорите — отсякох аз. — Какви са игричките ми?

Гласът му отново стана укоряващ.

— Брей, брей! — запротестира той. — Зарежи ги тия! Що се моташе около къщата снощи, ако не следиш хлапето?

— Вие ли ме блъснахте снощи? — запитах аз.

— Виж ти! А на мен ми се стори, че беше дърво. Едва не се проснах.

— Аз обаче се проснах. Изглежда, много бързахте.

— Има си хас! — простичко отвърна мъжът и се изхрачи. — Слушай — започна пак той, изразил критиката си по повод неприятния епизод, — туй Съкровище е хлапе и половина. Като се развика, ми се стори, че ме гръмнаха в упор. Ама я да не губим време. Трябва да се съюзим за хлапето.

— Разбира се, щом желаете. Какво точно имате предвид?

— Спри да се майтапиш! — Отново се изхрачи. Реших, че е човек, който по този прост начин изразява цяла гама от чувства. — Познавам те!

— Тогава имате предимство пред мен, макар да си спомням, че съм ви виждал и преди. Не бяхте ли една сряда вечер в „Перата“ и не пеехте ли за някакво куче?

— Ми да. Аз бях.

— Какво искате да кажете с това, че ме познавате?

— Я стига си се гърчил, Сам!

Стори ми се, че долових в гласа му нотка на неохотно възхищение.

— Кажете ми, кой според вас съм аз? — търпеливо запитах аз.

— Брей, брей! Не мож ме върза, друже. Сам Фишър Мазника, ето кой си, приятел. Познавам те.

Бях прекалено смаян, за да проговоря. Вярно било, че на някои хора им се струпва много.

— Не съм те виждал, Сам — продължи той, — но знам, че си ти. И ще ти кажа как се усетих. Първо на първо, никой освен ти и твоите хора, и аз и моите хора не знае, че Малкото съкровище е отсам океана. Измъкнаха го от Ню Йорк дяволски тихомълком. И чух, че си дошъл тук подире му. Тъй че като се натъкнах тук на тип, следящ хлапето, кой друг може да е, ако не ти? А когато тоя тип говори като баровец, както всички казват, че говориш ти, е, кой тогава може да е, ако не ти? Тъй че спри да се коркаш, Сам, и да се залавяме за работа.

— Да не би да имам удоволствието да разговарям с господин Бък Макгинис? — попитах аз. Убеден бях, че не може да е друг освен тази знаменитост.

— Точно. Няма защо да се превземаш пред мен, Сам. И двамата сме по една следа, тъй че да се залавяме за работа.

— Един момент — прекъснах го аз. — Ще се учудите ли, ако ви заявя, че съм преподавател в училището?

Изхрачи се възхитително.

— Не, по дяволите! — отсече той. — Ам’че точно туй би бил ти, Сам. Отдавна съм чувал, че си умник. Слушай, страшно умно си се престорил на даскал. Много ти приляга. — Гласът му стана умолителен. — Хайде, Сам, не бъди свиня. Ще делим по равно. Момчетата ми и аз изминахме много километри по тая работа и ще е жалко да сме се трепали за онзи, що духа. Има достатъчно за всички. Дъртият Форд ще изкиха много и няма защо да се дерем. Да се обединим. Това не е обикновена сделка двама на четирима. Нямаше да го искам, ако нямаше за всички ни.

Не казах нищо и той продължи.

— Сам, не е честно да ползваш така предимството, че си образован. Ако имахме равни шансове и битката беше равностойна, нямаше да гъкна, но това, че си се направил на даскал и си се настанил вътре, не е честно. Не ставай свиня, Сам. Не разваляй всичко. По равно! Това устройва ли те?

— Не знам — отвърнах аз. — По-добре питайте истинския Сам. Лека вечер.

Минах край него по посока портата на училището с най-бързите си крачки. Той препусна след мен, като продължи да се моли.

— Сам, дай ни поне четвъртинка.

Продължих да вървя.

— Сам, не ставай свиня!

Затича се.

— Сам! — Гласът му изгуби умоляващата си нотка и стана заплашителен. — Ей, ако желязото ми беше в мен, нямаше да си толкова наперен! Слушай ме, скапаняк такъв! Въобразяваш си, че си единственият на терена, а? Е, не си. Тепърва ще се срещаме. Ще ти дадем да разбереш. Внимавай.

Спрях и се обърнах към него.

— Слушай, глупако — кряснах аз. — Казвам ти, че не съм Сам Фишър. Не разбираш ли, че говориш с друг човек? Името ми е Бърнс. Бърнс.

Изхрачи се, този път презрително. Беше човек, който по природа бавно възприемаше идеи, но още по-бавно се отърсваше от нещо, вече пробило си път до мозъка му. Беше си втълпил, че аз съм Сам Фишър Мазника и никакви отрицания от моя страна не можеха да разклатят убедеността му. Гледаше на тях просто като на крайно непочтени гьрчения, породени от алчност.

— Разправяй ги тия на баба ми! — беше формата, която изрази скептицизма му. — Може би ще кажеш и че не преследваш Съкровището, а?

Стрелата улучи десетката. Когато говоренето на истината ти стане навик, трудно се нагаждаш, когато удари моментът на разумната лъжа. Неволно се подвоумих. Наблюдателният господин Макгинис усети колебанието ми и триумфиращо се изхрачи.

— А, ето! — отбеляза той. После пак се вбеси. — Добре, Сам, само почакай! Ще те подредим, и то здраво! Ясно? Така. Смяташ, че си ни надхитрил, а? Добре, аз ще те оправя. Само почакай!

С тези думи се стопи в нощта. Някъде от мрака се дочу едно презрително: „Свиня!“ и изчезна, оставил ме с твърдата убеденост, че макар да имах пълно право от пристигането си в Санстед да описвам положението като сложно, сложността му в момента достигна своя апогей. Със зорко наблюдаващ човек на Пинкъртън отвътре и отмъстителна банда съперници отвън, Санстед Хаус определено ставаше неспокойно място за млад и зелен отвличащ.

Нуждата от бързи действия ставаше наложителна.