П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (19)

Седемнайсета глава

Не ми остана време да се чудя как майката на Синтия се е озовала в Санстед Хаус, защото придружителката й скочи от колата почти преди да е спряла, впи се в ръкава ми и в същото време избърбори тайнствените слова: „Каквото и да ви предложи той, ще го удвоя!“

Докато говореше, ме прикова с властен поглед. В този момент разбрах, че е жена, родена да командва. Поне не хранеше никакви съмнения, че може да командва мен. Едва ли би ме гледала с по-презрително превъзходство, ако бях хлебарка. Очите й бяха много големи, с ярък червеникаво-кафяв цвят и тъкмо те ми дадоха повод да заподозра самоличността й. Но по отношение значението на думите й нямах и представа.

— Имайте го предвид — продължи тя. — Ще го удвоя дори да ви предложи милион долара.

— Опасявам се, че не разбирам — най-сетне възвърнах дар словото си аз.

Тя цъкна нетърпеливо с език.

— Няма нужда да сте толкова предпазлив и тайнствен. Тази дама е моя приятелка. Тя знае всичко. Помолих я да дойде. Аз съм госпожа Елмър Форд. Пристигнах веднага щом получих писмото ви. Мисля, че сте най-долният негодник, успял да избегне бесилката, но това в момента няма никакво значение. Ще говорим делово, господин Фишър, тъй че най-добре да започваме.

Започваше да ми писва да ме вземат за Сам Мазника.

— Аз не съм Сам Фишър Мазника.

Обърнах се към колата.

— Госпожо Драсилис, ще ме идентифицирате ли?

Тя ме гледаше с широко отворени очи.

— Какво, за бога, става тук? Мъчих се да ви открия навсякъде, но никой…

Госпожа Форд я прекъсна. Оставяше впечатлението на жена, която ламти за монопол над разговорите и не подбираше средствата да го постигне. По отношение на разговора тя в този момент преряза гърлото на госпожа Драсилис или по-скоро я отнесе като приливна вълна в далечината.

— О! — възкликна и прикова в мен кафявите си очи, вече не толкова презрителни, но все още властни. — Трябва да се извиня. Допуснала съм грешка. Взех ви за онзи долен злодей Сам Фишър. Надявам се да ми простите. Трябваше да се срещна с него по това време точно на това място по негово желание и затова, като ви видях тук, ви взех за него.

— Мога ли да разменя няколко думи насаме с вас? — попитах аз.

Госпожа Форд не се церемонеше с хората. По въпросите, свързани със собствените й желания, приемаше съгласието им за гарантирано.

— Джарвис, карай нагоре към къщата — нареди тя и госпожа Драсилис беше отнесена зад завоя на алеята, преди да разбера какво става.

— Е?

— Името ми е Бърнс.

— Сега разбирам — заяви тя. — Вече знам кой сте. — Млъкна и вече очаквах да ме обсипе с благодарности за храбрата ми служба в интересите на каузата й, когато започна със съвсем различен тон. — Не мога да си представя какво направихте, господин Бърнс, та не успяхте да изпълните молбата на Синтия. Положително през всички тези седмици и месеци… И в крайна сметка да позволите онзи негодник Фишър да го отмъкне под носа ви!

Хвърли ми кратък поглед на неописуемо презрение. И когато си припомних всички мъки, които бях преживял по време на срока, благодарение на отблъскващия й син, а следователно и на нея, усетих, че е дошло време да проговоря.

— Мога ли да ви опиша начина, по който позволих да откраднат сина ви под носа ми? — казах аз. И с добре подбрани думи скицирах в най-общ план случилото се. Не пропуснах да наблегна на факта, че тръгването на Съкровището с врага беше напълно доброволно.

Изслуша ме мълчаливо.

— Огдън не се е държал добре — толерантно заяви тя, когато драматично стигнах до кулминацията на разказа си. Това ми се стори недостатъчно като коментар.

— Оги винаги е бил с много висок дух — продължи тя. — Несъмнено сте го забелязали?

— Отчасти.

— Може да бъде ръководен, но никога командван. Несъмнено с най-добри намерения онази нощ вие сте му отказали да напусне конюшнята и да се върне в къщата, а той е въз-негодувал срещу наложеното ограничение и е взел нещата в свои ръце. — Млъкна и погледна часовника си. — Имате ли часовник? Колко е часът? Само толкова? Мислех, че е по-късно. Пристигнах прекалено рано. Получих писмо от онзи Фишър, където се сочеше това място и време за срещата, на която да обсъдим условията. Твърдеше, че бил писал и на господин Форд и определил същото време. — Намръщи се. — Не се съмнявам, че ще дойде.

— Може би това е колата му — обадих се аз.

По алеята пърпореше втора кола. Като се доближи до нас, отвътре се чу крясък и шофьорът натисна спирачката. От купето изскочи мъж. Подхвърли една дума на шофьора и колата продължи нагоре по алеята.

Беше масивен мъж на средна възраст с могъщи рамене и лице, силно напомнящо лицата на половин дузина римски императори, чиито черти са достигнали до нас чрез монети и статуи — квадратна челюст, гладко обръснато и агресивно. Също като бившата си съпруга (която се беше извисила в цял ръст и надменно се взираше в него) внушаваше представата за човек, роден да дава нареждания. Реших, че брачният живот на тези двамата е бил нещо повече от война дори на фона на повечето бракове. Сблъсъкът на тези две волеви натури сигурно е приличал на удар между неподвижна маса и неукротима енергия.

Посрещна погледа на госпожа Форд със своя, не по-малко войнствен, а после се обърна към мен.

— Ще ви дам два пъти повече, отколкото предлага тя — заяви той. Замълча, колкото да ме изгледа с отвращение, и добави: — Долен мръсник !

Вече би трябвало да съм придобил имунитет към раздразнението, но не бях. Казах каквото ми беше на сърцето.

— Господин Форд, тия дни ще издам указател с имената и адресите на хората, сбъркали ме със Сам Фишър Мазника. Не съм Сам Фишър. Можете ли да го схванете? Името ми е Питьр Бърнс и през последния срок бях учител в това училище. И мога да заявя, че съдейки от това, което знам за малкото чудовище, всеки който го е отвлякъл преди цели два дни вече гледа с четири очи да се отърве от него и вероятно е готов да плати солидна сума само и само да си го приберете.

Думите ми почти събраха отново разделената двойка. Имаха обща кауза срещу мен. Вероятно за първи път от години бяха образували поне временен съюз.

— Как се осмелявате да говорите така! — извика госпожа Форд. — Оги е сладко момченце във всяко отношение.

— Напълно права си, Неста — обади се господин Форд. — Може да се нуждае от интелигентно превъзпитание, но е истински прекрасно момче. Ще се заинтересувам и ако този човек е малтретирал Огдън, ще се оплача на господин Абни. Къде, по дяволите, е оня тип Фишър? — прекъсна се рязко той.

— Където трябва — обади се любезен глас. Храстите зад мен се отвориха и Сам Мазника стъпи на чакъла.

Разпознах го по гласа. Положително нямаше да успея по външността. Беше взел предпазната мярка да се дегизира за тази важна среща. Под черната шапка надничаше бяла перука с неописуемо достолепие. Очите му блещукаха изпод две бели рунтави валма, каквито представляваха веждите му. Бели мустаци покриваха устата му. Беше старовремски порядъчен до мозъка на костите.

Кимна ми и галантно свали шапка, оголвайки побеляла глава.

— Господин Бърнс, радвам се, че още сме приятели след малкото ни приключение. Госпожо Форд, длъжен съм да се извиня за очевидната си неточност, но всъщност не съм закъснял. Чаках в храстите. Реших, че е възможно да сте довели със себе членове на полицейските сили, които нямаше да са добре дошли и поради това се спотаих, преди да се появя пред вас. Но виждам, че всичко е наред и можем веднага да се заемем с работата. Мога ли да заявя, преди да започнем, че чух скорошния ви разговор и че изразявам пълно несъгласие с господин Бърнс. Младият господин Форд е очарователно момче. Чувствам се почти като негов по-голям брат. Неприятно ще ми е да се разделя с него.

— Колко? — изсъска господин Форд. — Притиснахте ме. Колко искате?

— Ще ви дам два пъти повече — извика госпожа Форд. Сам вдигна ръка по своя стар духовнически маниер, подсилен от бялата перука.

— Мога ли да кажа нещо? Благодаря. Това е малко смущаващо. Когато поканих и двама ви да се срещнете с мен тук, не беше с цел провеждането на търг с наддаване. Имах да ви направя едно честно делово предложение. То ще породи известна нужда от откровен и доста личен разговор. Мога ли да продължа? Благодаря. Ще бъда колкото мога по-кратък.

Красноречието му сякаш подейства успокоително на двамата Форд. Останаха безмълвни.

— Трябва да разберете — започна Сам, — че говоря като експерт. Работя в този бизнес от много години и знам за какво става дума. И ви казвам, че в момента, когато вие двамата сте се развели, сте казали „сбогом“ на всякакъв мир и спокойствие. Да ви помага бог — маниерът на Сам стана бащински, — виждал съм го стотици пъти. Двойката се развежда, а после, ако има дете, какво става? Започват да си играят на криеница с него. Съпругата го измъква от съпруга. Съпругът си го отмъква обратно. След известно време се появява някой мой колега, професионалист в играта, и изпраща на кино аматьорите. Възползва се от бъркотията, промъква се и изчезва с детето. Точно такъв е и вашият случай и ще ви покажа начин да не допуснете да се повтори. Ще ви направя едно предложение. Това, което трябва да направите — никога не бях чувал нещо толкова успокояващо, толкова напомнящо стар приятел на семейството, притекъл се да изцели нещастния разрив, колкото беше гласът на Сам в онзи момент, — това, което трябва да направите, е бързо да се съберете отново. Забравете миналото. Нека бъде погребано завинаги. Целунете се и бъдете приятели.

Сумтене от страна на господин Форд го прекъсна за миг, но той продължи.

— Предполагам, че и двете страни са допускали грешки. Съберете се и ги обсъдете. А когато се съгласите да прекратите битката и да започнете отначало на чисто, ще се появя аз. Ако попитате присъстващия тук Господин Бърнс, той ще ви каже, че бързам да закрия този бизнес, да се оженя и да се установя. Сега ясно ли е? Това, което трябва да направите, е да ми осигурите заплата — числата ще обсъдим допълнително, за да стоя до детето ви и да го пазя. Не сумтете, говоря съвсем разумно. Много по-добре ще е да бъда с вас, отколкото срещу вас. Пуснете крадец да хване крадеца. Това, което не знам за тънкостите на тази игра, не си струва да се знае. Ако ми възложите тази отговорност, ви гарантирам, че ще се погрижа никой да не се доближи на сто километра до детето, освен ако няма вашето съгласие. Ще видите, че ще заслужа всяко пени от заплатата си… Ние с господин Бърнс ще се поразходим по алеята, докато си помислите.

Хвана ме под ръка и ме потегли. Когато се обърнахме на завоя на алеята, хвърлих през рамо поглед към родителите на Малкото съкровище. Стояха, където ги бяхме оставили, сякаш красноречието на Сам ги беше приковало на място.

— Брей, брей, брей, младежо — заговори Сам и ме изгледа с обич, — радвам се да се срещнем отново при по-щастливи обстоятелства от последния път. Положително си дарен с всичкия късмет на света, синко, защото онази нощ можеше зле да си изпатиш. Бях започнал да се плаша как ще свърши всичко. Бък си е най-обикновен грубиян, а бандата му не пада по-долу от него, а те ти бяха много, много ядосани. Ако те бяха докопали, не се знае какво можеше да стане. Но всичко е добре, когато свършва добре, а тази малка игричка твърдо има щастлив край. Ще получа работата, синко. Старият Форд не е глупак и няма да му трябва много време да разбере, че съм прав. Ще ме наеме.

— А какво става с партньора ви? — запитах аз. — Къде е мястото на Бък Макгинис в тази схема?

Сам бащински ме потупа по рамото.

— Няма място, синко, няма. Срамотно е, че го направих, все едно да откраднеш бонбонче от дете, но бизнесът си е бизнес и бях принуден с неохота да измамя стария Бък. Измъкнах му Съкровището още на следващия ден. Не си струва да говорим за това, беше направо фасулска работа. Бък върши работа, когато се налага тупаник и пукотевица, но опре ли до ум, хич го няма и такъв ще остане до края на живота си, бедният човечец. Неприятно ми е, като се сещам за това.

Въздъхна. Злощастията на Бък май много го разстройваха.

— Няма да се учудя, ако и той се оттегли от професията след всичко това Преживя достатъчно, за да се обезкуражи. Нали ти казах какво стана с него онази нощ? Не ти ли казах? Мислех, че съм споменал. Ами Бък беше човекът, който тупни през покрива, и когато го вдигнахме, открихме, че пак си с счупил крака! Не е ли достатьчно да се ядоса човек? Предполагам, че след всичко това ще се оттегли от бизнеса. Не става за тая работа.

Вече наближавахме двата автомобила и като погледнах назад, видях господин и госпожа Форд да вървят нагоре по пътеката. Сам проследи погледа ми и го чух да се смее.

— Всичко с наред — рече той. — Уредили са нещата. Нещо в начина, по който вървят, ми подсказва, че са уредили нещата.

Госпожа Драсилис още седеше в червената кола с ядосан, но примирен вид. Госпожа Форд се обърна към нея.

— Госпожо Драсилис, ще трябва да ви оставя — тръсна тя. — Кажете на Джарвис да ви закара, където желаете. Тръгвам със съпруга си да видя моето момченце.

Протегна ръка към милионера. Той я улови в своята и двамата останаха така, глуповато усмихнати, докато Сам, почти мъркащ от удоволствие, сияеше срещу тях като затлъстяла фея. Двама шофьори гледаха като пънове.

Господин Форд пусна ръката на жена си и се обърна към Сам Фишър.

— Сър?

— Обмислих предложението ти. В него има уловка.

— О, не, сър. Уверявам ви!

— Има. Какви са гаранциите, че няма да ме измамиш?

Сам се усмихна с облекчение.

— Забравяте, че ви заявих намерението си да се оженя, сър. Жена ми няма да ми позволи!

Господин Форд махна с ръка към колата.

— Скачай вътре — отсече той — и му кажи къде да ни кара. Назначен си!