П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (18)

Шестнайсета глава

В спомените ми от онази странна нощ има огромни бели петна. Най-тривиални моменти ми изплуват с необикновена яснота, докато има цели часове, за които не помня нищо. Не помня какво съм правил и къде съм бил. Като поглеждам назад, ми се струва, че бях вървял до зори и все пак, когато настъпи денят, още бях в границите на училището. Вероятно бях вървял както тичат ранените животни — в кръг. Знаех, че съм изгубил всяка представа за времето. Зората ме стресна като нещо, настъпило внезапно, сякаш светлината бе заместила мрака като светкавица. Беше нощ, огледах се — и вече беше ден — сив, безрадостен ден като декемврийска вечер. Усетих, че съм страшно премръзнал, страшно уморен и страшно нещастен.

Умът ми беше като утрото — сив и облачен. Съвестта може да се прогони, но също като Природата се завръща. Моята, която бях отхвърлил, пропълзя обратно с дневната светлина. Бях изживял своя час на свобода, но сега трябваше да плащам за него.

Платих с лихвите. Мислите ми ме разкъсваха. Не виждах изход. През нощта трескавостта и възторга от онзи лудешки момент ме бяха крепили, но сега бе настъпило утрото, когато мечтите трябваше да отстъпят пред фактите и трябваше да се изправя очи в очи с бъдещето.

Седнах на едно паднало дърво и закрих лице с длани. Трябва да съм заспал, защото, когато отново вдигнах очи, денят беше по-светъл. Безрадостността му бе изчезнала. Небето беше синьо и пееха птички.

Май мина още към час и половина, преди първите наченки на план да започнат да се зараждат в главата ми. Не можех да разчитам на себе си да разсъждавам ясно и честно върху положението си на това място, където магията на Одри властваше навсякъде. Онази част от мен, която се бореше да остане вярна на Синтия, тук беше победена. Лондон ме зовеше. Там можех да разсъждавам, да обмисля спокойно положението си и да взема решение.

Тръгнах към гарата. Нямах дори бегла представа колко е часът. Слънцето светеше през дърветата, но по пътя край имението нямаше и помен от работници, започващи деня.

Когато стигнах до гарата, беше пет и половина. Сънлив носач ме информира, че в шест има пътнически влак за Лондон.

Останах в Лондон два дни, а на третия отидох в Санстед да се видя с Одри за последен път. Бях взел решение.

Намерих я на алеята, близо до портата. Обърна се, като чу стъпките ми по чакъла, и когато я видях, осъзнах, че битката, която смятах за приключена, тепърва започва.

Видът й ме шокира. Лицето й беше извънредно бледо, а около очите й се бяха появили бръчки от умора.

Не можах да проговоря. Нещо ме задуши. За пореден път, също като през онази нощ в двора на конюшнята, светът и всичко в него станаха безкрайно далечни.

Тя наруши мълчанието.

— Е, Питър — рече неспокойно. Тръгнахме заедно по алеята.

— В Лондон ли беше?

— Да. Пристигнах тази сутрин. — Помълчах. — Отидох там да помисля — обясних аз. Тя кимна.

— И аз мислих много.

Спрях и започнах да изравям с пета камъче от чакъла. Думите не ми идваха лесно.

Изведнъж тя се разприказва. Говореше бързо, но гласът й беше безизразен и безжизнен.

— Питър, да забравим случилото се. И двамата не бяхме на себе си. Бях уморена, уплашена и разочарована. В онзи момент ти ме съжали и нервите ти бяха напрегнати също като моите. Онова не беше нищо. Да го забравим.

Поклатих глава.

— Не — възразих аз. — Не беше така. Не мога дори да допусна да се правиш, че нищо не е станало. Обичам те. Винаги съм те обичал, макар да не знаех колко много, докато не ме напусна. След време реших, че съм го превъзмогнал. Но когато отново те срещнах тук, разбрах, че не съм и никога няма да го превъзмогна. Върнах се да се сбогувам с теб, но винаги ще те обичам. Това е наказанието ми, че бях такъв преди пет години.

— И моето, че бях такава преди пет години. — Засмя се горчиво. — Жени! Бях една малка глупачка, разглезена хлапачка. Моето наказание ще е по-тежко от твоето, Питър. Ти няма винаги да мислиш, че си държал щастието на два живота в ръцете си и си го захвърлил, защото не си имал достатъчно ум да го задържиш.

— Точно това ще мисля винаги и аз. Станалото преди пет години беше по моя вина, Одри, моя и само моя. Дори когато болката от загубата беше най-силна, пак не съм те обвинявал, задето замина. Накара ме да видя какво точно представлявах и знаех, че беше права. Аз бях егоистичен, снизходителен — бях непоносим. Аз бях този, който захвърли щастието ни в калта. Ти го каза с едно изречение първия ден тук, когато заяви, че съм бил мил понякога, когато съм се сещал за това. Това много точно ме описа. Няма за какво да се упрекваш. Мисля, че и двамата не извадихме голям късмет, но вината е моя.

Бледото й лице порозовя.

— Помня, че го казах. Казах го, защото се боях от себе си. Бях разтьрсена от новата ни среща. Мислех, че ме мразиш, имаше всички основания за това, а и говореше така, сякаш ме мразиш, и не исках да ти показвам какво значиш за мен. Не е вярно, Питър. Преди пет години може и да съм го мислила, но не и сега. Вече пораснах достатъчно да разбирам реалностите. Преживях прекалено много неща, за да ми останат някакви фалшиви идеи. Имах възможността да сравня мъжете и разбрах, че не всички са свестни, Питър, дори понякога, когато се сетят да бъдат.

— Одри — започнах аз, — никога досега не съм имал възможност да те попитам, той… той… Шеридан беше ли добър с теб?

За момент замълча и реших, че въпросът ми й е неприятен.

— Не! — изведнъж отсече тя.

Изстреля тази сричка със сила, която ме стресна и ме накара да замълча. В думата се криеше дългата история на едно нещастие.

— Не — повтори тя след кратка пауза, този път по-кротко. Разбрах я. Ставаше дума за умрял човек.

— Не мога да говоря за него — забързано продължи тя. — Предполагам, че в голямата си част вината беше моя. Бях нещастна, защото той не беше ти, а той разбираше, че съм нещастна и ме мразеше за това. Нямахме нищо общо. Бракът ни си беше чиста лудост. Той за кратко ми завъртя главата. Тогава нямах много здрав разум, а изгубих и малкото, който притежавах. Бях много по-щастлива, когато ме изостави.

— Изоставил те е?

— Напусна ме почти веднага след като пристигнахме в Америка. — Засмя се. — Казах ти, че съм пораснала и разбирам реалността. Именно тогава започнах да разбирам.

Бях ужасен. За първи път ясно осъзнах всичко, през което беше минала. Когато онази вечер пред огъня в кабинета ми беше говорила за борбите си, бях решил, че са започнали едва след смъртта на съпруга й и че животът й с него до известна степен я е бил подготвил за тази битка. Това, че е била захвърлена на арената почти дете, без никакъв житейски опит, ме потресе. И докато говореше, у мен нахлу осъзнаването, че вече не мога да направя това, за което бях дошъл. Не можех да я изоставя. Тя имаше нужда от мен. Опитах се да не мисля за Синтия.        Взех ръката й.

— Одри — подхванах аз, — бях дошъл да се сбогувам с теб. Не мога. Искам те. Нищо няма значение освен теб. Няма да те изоставя.

— Прекалено късно е — отвърна тя с известен яд в гласа. — Ти си сгоден за госпожа Форд.

— Сгоден съм, но не за госпожа Форд. Сгоден съм за момиче, което изобщо не познаваш — Синтия Драсилис.

Издърпа бързо ръката си, очите й се разшириха и известно време мълча.

— Обичаш ли я? — попита най-сетне.

— Не.

— А тя обича ли те?

Пред очите ми изникна писмото на Синтия — онова писмо, което можеше да означава само едно.

— Опасявам се, че да — отговорих аз.

Загледа ме, без да мигне. Лицето й беше много бледо.

— Трябва да се ожениш за нея, Питър. — Аз поклатих глава. — Трябва. Тя вярва в теб.

— Не мога. Искам теб. И ти имаш нужда от мен. Можеш ли да го отречеш?

— Не.

Каза го съвсем простичко, без чувства. Пристъпих развълнуван към нея, но тя отстъпи.

— И тя има нужда от теб — настоя упорито.

В мен започна да се прокрадва тъпо отчаяние. Бях смазан от предчувствието за поражение. Бях преборил съвестта си, чувството си за дълг и чест и ги бях захвърлил. А тя ги издигаше вместо мен. Самоконтролът ми рухна.

— Одри — извиках аз, — за бога, не виждаш ли какво правиш? Получихме втора възможност. Щастието ни отново е в ръцете ни, а ти го захвърляш. Защо трябва да се обричаме на доживотни страдания? Какво друго има значение освен това, че се обичаме? Защо да допуснем нещо да застане на пътя ни? Няма да се откажа от теб.

Тя не отговори. Очите й бяха впити в земята. Надеждата започна да се възражда в мен, подсказвайки ми, че съм я убедил. Но когато вдигна очи, ме загледа със същия немигащ поглед и сърцето ми отново се сви.

— Питър — започна тя, — искам да ти кажа нещо. Мисля, че ще те накарам да разбереш. Питър, не бях честна. Не се борих справедливо. През всички тези седмици, откакто се срещнахме, аз се опитвах да те открадна. Това е точната дума. Използвах всеки дребен, мизерен трик, който можах да измисля, за да те открадна от момичето, на което си обещал брак. А нея я нямаше тук да се бори за себе си. Не мислех за нея. Бях затънала в собствения си егоизъм. И тогава, след онази нощ, когато ти си отиде, премислих всичко. Сякаш се пробудих. Видях ролята, която бях играла. И дори тогава се помъчих да убедя себе си, че съм направила нещо добро. Разбираш ли, тогава аз си мислех, че си омаян от госпожа Форд, а аз познавам госпожа Форд. Ако изобщо е способна да обича някой мъж, тя обича господин Форд, макар че са разведени. Знаех, че само ще те направи нещастен. Внуших си, че те спасявам. А сега разбирам, че не е госпожа Форд, а някакво друго момиче. Това променя всичко. Не разбираш ли, че не мога да допусна да я изоставиш сега? Ти ще ме презреш. Аз няма да се чувствам чиста. Ще се чувствам, като че ли съм забила нож в гърба й.

Насилих се да се засмея. Смехът ми прозвуча кухо, като се блъсна в преградата, която ни разделяше. В сърцето си знаех, че тази преграда не е за смях.

— Питър, не разбираш ли? Трябва да разбереш.

— Естествено, че не разбирам. Мисля, че си пренапрегната и даваш свобода на въображението си. Аз… Прекъсна ме.

— Помниш ли онази вечер в кабинета? — запита рязко тя. — Разговаряхме. Аз ти разказах за живота си през тези пет години.

— Помня.

— Всяка дума, която изрекох, имаше своята цел, беше пресметната… Да, дори паузите. Опитах се да наглася и тях. Разбираш ли, Питър, аз те познавах. Познавах те до мозъка на костите ти, защото те обичах и знаех какво въздействие ще имат тези приказки върху теб. Е, всичко беше вярно. Поне в този смисъл бях честна. Но под повърхността им се криеше подъл мотив. Играех си с чувствата ти. Знаех колко си мил и как ще ме съжалиш. Бях решила да се постарая да си създам облик, който ще остане в ума ти и ще убие спомена за другото момиче — облик на клето, тъпкано малко същество, което трябва да си пробие път до сърцето ти чрез съчувствието ти. Познавах те, Питър, познавах те. И тогава извърших още по-голяма подлост. Престорих се, че се спъвам в тъмнината. Исках да ме уловиш в обятията си и ти го стори. И…

Гласът й секна.

— Радвам се, че ти го признах — рече тя. — Така се чувствам малко по-добре. Сега разбираш как се чувствам, нали? — протегна ръка. — Сбогом.

— Няма да те оставя — инатливо заявих аз.

— Сбогом — повтори тя.

Взех ръката й и започнах да я притеглям към себе си.

— Не е сбогом. На този свят не съществува никой освен теб и няма да се откажа.

— Питър! — Започна немощно да се бори. — Моля те, пусни ме.

Притеглих я още по-близо.

— Няма да те пусна — отсякох аз.

Но докато говорех дочух звук от автомобилни гуми по чакъла. По алеята се задаваше голяма червена кола. Пуснах ръката на Одри, а тя отстъпи и изчезна в храстите. Колата намали и спря до мен. В купето седяха две жени. Едната — мургава и хубава — не познавах. Другата беше госпожа Драсилис.