П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (11)

Девета глава

Едва след дълги часове на размисъл ми просветна, че най-простият и безопасен начин да изведа Малкото съкровище беше да го убедя да се изведе сам. Сетил се веднъж, останалото беше просто. Преговорите, проведени онази сутрин в двора на конюшнята, бяха кратки. Предполагам, че момче като Огдън, преживяло поредица от спасявания на косъм от отвличане, приема нормално неща, които биха стреснали обикновеното дете. Вероятно реши, че съм доверено лице на майка му и че парите, които му дадох за пътни и дневни, са нейни. А може и да бе очаквал нещо подобно. Във всеки случай схвана основните линии на схемата с изумителна бързина. Ръчицата му се протегна към сухото, преди да съм довършил изречението си.

Съществената част на плана ми се състоеше в това той да се измъкне в Лондон и да отиде в апартамента ми, където щеше да намери Смит, и заедно с него да замине при майка си в Монако. Бях пратил на Смит писмени нареждания да е готов за експедицията. Така замислената схема нямаше недостатъци и макар Огдън да я бе пообъркал с настояванията да вземе със себе си Огъстъс Бекфорд да му прави компания, не беше застрашил успеха й.

Но ето че възникна напълно непредвидено обстоятелство. Единственото ми желание в момента беше да проваля всичко, което бях замислил.

Стоях там и я гледах онемял, мразех се, че бях станал причина за тревогата в очите й. Нямаше да се чувствам по-долен, ако я бях ударил. В отчаянието си проклех Синтия, че ме беше въвлякла в тая каша.

Чух някой да произнася името ми и като се обърнах, видях Уайт, застанал до лакътя ми.

— Сър, господин Абни желае да ви види.

Качих се горе, щастлив, че се махам. Напрежението беше започнало да къса нервите ми.

— Вбезте, господиб Бърбс — рече работодателят ми и глътна едно хапче. Държанието му беше по-замаяно от всякога. — Уайд доку-що би набраби… ъъъ… крайбо страббо съобще-бие. Излиза, че той всъщбост е детектив, сбужитеб на Агебция Пибкъртъб, за която положителбо сте чуваби.

Значи Уайт се беше разкрил. Общо взето, не се учудих. Мотивът му да се прикрива, за да не изнервя господин Абни, положително вече не съществуваше. Набег на червенокожи индианци, размахали томахавки, едва ли би изнервил повече господин Абни.

— Предполагам, е изпратен от господин Форд? — рекох аз. Трябваше да кажа нещо.

— Ибеббо. А… точбо така. — Кихна. — Господиб Форд, без |да се посъветва с беб, няба да кобебтираб добрия вкус или бъдростта на това действие, е изпратиб Уайт да заебе поста ба иконоб в тази… ъъъ… къща, сбед като предшествебикът бу бапусба без предупреждебие, несъббебо подкупеб от сабия господиб форд. Боже и да греша по отбошебие на господиб Форд, бо бисбя, че съб прав.

Аз мислех същото.

— Както и да е — продължи господин Абни, като махна от лицето си бурканче с ментол, което душеше с напрегнатата концентрация на куче пред заешка дупка, — всичко това вече е бибало. Спобебах го сабо, за да ви обясбя защо Уайт ще дойде с вас в Лобдоб.

— Какво!

Изумлението ми попречи да сдържа възклицанието. Това беше неприятно. Ако тоя гаден детектив дойдеше с мен, възможността ми да върна Огдън се свеждаше до нула. Намерението ми беше да отида веднага в апартамента си с надеждата, че още не е заминал. Но как щях да обясня пред Уайт присъствието му там?

— Господин Абни, не смятам, че е нужно — запротестирах аз. — Сигурен съм, че мога да се справя и сам.

— Две гбави са по-добри от едба — важно произнесе инвалидът и отново зарови лик в бурканчето.

— Много баби — хилаво дете — отвърнах аз. Щом разговорът щеше да се сведе до размяна на поговорки, можех да го поддържам, докато му писне.

Но той спря да подхранва интелектуалното равнище на дебата.

— Гбупости! — тросна се с раздразнението на човек, чиято поговорка е била затапена. Рядко го бях чувал да говори толкова остро. Разголването на Уайт очевидно го бе впечатлило. Притежаваше преклонението на обикновения мирен човечец пред професионалния детектив.

— Уайт ще ви придружи, господиб Бърбс — заинати се той.

— Много добре — отвърнах аз.

В края на краищата може би щях да успея да му се изплъзна. Лондон е голям град.

След няколко минути таксито пристигна и двамата с Уайт потеглихме към мисията си.

В таксито не разговаряхме много. Бях прекалено зает с мислите си, за да подхвърлям фрази, а и Уайт очевидно бе погълнат от свои проблеми.

Едва когато се настанихме в едно празно купе и влакът потегли, му дойде дар словото. Бях се запасил с книга като бариера срещу разговора и веднага се престорих, че чета, но той проби защитата ми.

— Интересна ли е книгата, господин Бърнс?

— Много — отвърнах аз.

— Животът е по-интересен от книгите.

Не отговорих на това проникновено откритие. Но той не миряса.

— Господин Бърнс — подхвана пак след няколко секунди мълчание.

— Да?

— Хайде да си поприказваме за разнообразие. Тези пътувания с влак са страшно дълги.

Отново ми се стори, че долових същата многозначителност в гласа му, която бях забелязал и при кратката ни размяна на реплики във вестибюла. Вдигнах очи и срещнах погледа му. Наблюдаваше ме по крайно особен начин. В тези интелигентни кафяви очи имаше нещо, което ме накара да се почувствам не съвсем добре. Нещо ми подсказа, че имаше определена причина да ми натрапва разговора си.

— Предполагам, че мога да ви заинтересувам далеч повече от тази книга, дори тя да е най-успешният плод на издателското дело.

— О!

Той запали цигара.

— Не искахте да дойда с вас при това пътуване, нали?

— Стори ми се съвсем ненужно да тръгваме и двамата — равнодушно отбелязах аз. — Но все пак може би две глави наистина са за предпочитане от една, както отбеляза господин Абни. Какво възнамерявате да правите, като пристигнем в Лондон?

Той се наведе и ме потупа по коляното.

— Възнамерявам да се залепя за теб като гербова марка, синко — заяви прочувствено. — Това възнамерявам да направя.

— Моля?

Открих, че гузната съвест ме затруднява да го погледна в очите и това ме ядоса.

— Искам да открия адреса, който тази сутрин даде на малкия Форд в двора на конюшнята.

Странно е колко буквални са някои литературни изрази. Чел съм истории, в които сърцето на някой смаян герой се качва в гърлото. За секунда ми се стори, че и моето направи точно това. Илюзията, че някакъв твърд предмет засяда в гръкляна ми, беше рядко правдива, а положително усетих и вакуум на мястото, където трябваше да се намира сърцето ми. Не бих могъл да произнеса дума дори срещу солидно възнаграждение. Не можех дори да дишам. Ужасяващата неочакваност на удара ме бе парализирала.

Но Уайт очевидно бе готов да продължи разговора и без моя помощ.

— Предполагам, не знаеше, че се навъртам наоколо, защото нямаше да говориш така. Е, бях наоколо и чух всяка твоя дума. Ето ти парите, каза ти, а той трябваше да ги вземе и да замине за Лондон, да отиде на адреса, написан на онази картичка, а приятелчето ти Смит да се погрижи за него. Предполагам, че и преди това е имало някакъв разговор, но не стигнах навреме да го чуя. Но чух всичко, което ми трябваше, освен адреса. И точно него ще открия, като стигнем в Лондон.

Произнесе тази смазваща информация с плътен и утешителен глас, сякаш беше нещо най-ежедневно. А на мен ми се стори като края на света. Представих си, че вече на практика съм арестуван. Какъв глупак бях да обсъждам подобен въпрос на място като двора на конюшнята, колкото и безлюден да ми се беше сторил. Би трябвало вече да съм разбрал, че в едно училище няма безлюдни места.

— Трябва да си призная, че подскочих, като те чух да говориш ония неща — продължи Уайт. — Не мога да се похваля, че притежавам детска доверчивост към хората около себе си, но дори за миг не бях заподозрял, че и ти си в играта. Това за сетен път доказва — философски добави той, — че когато налетиш на кокошчица със златни яйца, каквато е Малкото съкровище, трябва да подозираш всекиго.

Влакът не спираше да трака. Опитвах се да приведа мозъка си в работно състояние, да скалъпя някакъв план, но не успявах.

Като се изключи осъзнаването, че бях натикан в най-страшния капан в живота си, бях изцяло загубил възможността да разсъждавам.

Уайт продължаваше с монолога.

— Доста ме озадачи — призна той. — Не можах да те поставя на точното място. Най-напред, естествено, реших, че работиш с Бък Макгинис и хората му. После тази вечер стана онова и разбрах, че за когото и да работиш, не е Бък. Но сега ми е ясно. Не работиш за никого. Играеш за собствена сметка. Готов съм да се обзаложа, че е първата ти работа — открил си възможността да спечелиш тлъста сумичка, като притиснеш стария Форд, решил си, че е по-добро от учителстването, и си се възползвал.

Наведе се и отново ме потупа по коляното. В това му действие имаше нещо безкрайно дразнещо. Като човек с опит мога да заявя, че макар винаги да е гадно да те арестува детектив, да те арестува такъв с бащински снизходително държане е направо влудяващо.

— Виж сега — продължи той, — можем да се обединим в тая работа.

Предполагам, че споменът за същите думи от устата на Бък Макгинис ме накара да подскоча и да го зяпна.

— Ще бъдем страхотен екип — заяви той със същия нежен глас. — Ако някога е имало случай, достоен за делене по равно, това е този. Ти държиш хлапето, аз държа теб. Не мога да го докопам без твоята помощ, а и ти не можеш да се измъкнеш с него, ако не ме укротиш. Мъртва точка. Единственият начин е да участваме заедно в играта и да делим по равно. Става ли?

Засия любезно при вида на объркването ми, докато вадеше цигара и палеше клечка кибрит. После изпусна доволно облак дим, кръстоса крак връз крак и се облегна комфортно назад.

— Синко, когато ти казах, че съм човек на Пинкъртън — заяви той, — бях на километри от голата истина. Но ти ме спипа да стрелям в имението и трябваше да ти дам някакво обяснение.

Пусна кръгче дим и го занаблюдава мечтателно, докато то се стопи във въздушния поток от вентилатора.

— Аз съм Сам Фишър Мазника — довърши той.

Когато се сблъскат два вида чувства, по-слабите се предават. Каквато и изненада да бях в състояние да изпитам, тя бе погълната от облекчението ми. Ако бях в състояние да се смайвам, информацията на събеседника ми щеше да ме смая. Но не бях. Бях толкова облекчен, че не е служител на Пинкъртън, че направо не давах пет пари какъв е.

— В тези дребни случаи имам отдавнашен навик — продължи той — да оставям другите да свършат грубата работа и да се намеся едва когато ми разчистят пътя. Това пести грижи и разноски. Не пътувам с цяла банда като тъпанаря Бък. Каква беше ползата от бандата му? Само се мотаят в краката един на друг и развалят всичко. Погледни Бък! Къде е той сега? Паднал и сразен. Докато аз…

Усмихна се самодоволно. Държането му ме подразни. Не бях съгласен да бъда разглеждан от този негодник като обикновена маша.

— Докато вие… какво? — попитах. Погледна ме с лека изненада.

— Как какво, идвам с теб, синко, и си получавам дяла като джентълмен.

— Нима?

— Как, не е така?

Загледа ме полуукорително, полулюбящо като мил възрастен чичо, който спори с твърдоглав племенник.

— Млади човече — каза той, — положително не си въобразяваш, че можеш да ме изпързаляш в този бизнес, нали? Признай си, че не ме бъркаш с онзи дебелоглав простак. Синко, и през ум да не ти е минало, че не съм подготвен за всеки ход в тази игра. Да не се самозаблуждаваш с идеята, че не съм си опекъл работата? Да чуем какво те тревожи. Май си набил в главата си някакви глупости. Да ги обсъдим спокойно.

— Ако не възразявате — заявих аз, — не съм съгласен. Не желая да разговарям с вас, господин Фишър. Не ми допадате и не харесвам вашия начин да си печелите хляба. Бък Макгинис е достатъчно лош, но поне е прям. А за вас няма оправдание.

— Май сме извънредно праведни по това време на денонощието, а? — кротко запита Сам. Не отговорих.

— Това не е ли професионална завист?

Беше прекалено.

— Да не би дори за миг да сте си въобразили, че правя всичко това за пари?

— Останах с такова впечатление. Сбърках ли? Да не отвличаш милионерски синчета за здраве?

— Обещах да върна момчето на майка му. Затова му дадох парите да отиде в Лондон. Затова и прислужникът ми трябваше да го заведе в… там, където е госпожа Форд.

Не ми отговори с думи, но ако веждите можеха да говорят, неговите казаха: „Нима, скъпи ми господине?“ Не жах да остана безучастен пред изразеното от тях недоверие.

— Това е самата истина — настоях аз. Той сви рамене като човек, който си мисли: „Тъй да бъде. Да сменим темата.“

— Току-що каза, че е трябвало да го заведе. Да не си променил плановете си?

— Да, ще върна момчето в училището.

Засмя се с плътен, къдрав смях. Двойната му гуша доволно се затресе.

— Няма да стане — отсече той и поклати глава с шеговит упрек. — Няма да стане.

— Не ми ли вярвате?

— Честно казано — не.

— Много добре — отвърнах аз и се зачетох в книгата.

— Ако смяташ да ми се изплъзнеш, трябва да го направиш по-умно — захихика той. — Представям си как връщаш Съкровището в училище.

— Можете и да го видите, ако искате.

— Интересно какъв адрес му даде — заразсъждава той на глас. — Е, скоро ще разбера.

Потъна в мълчание. Влакът се носеше към Лондон. Погледнах си часовника. Наближавахме.

— Настоящата договореност за делене по равно — наруши Сам дългото мълчание — е в сила, разбира се, само в случай, че прекратиш тия глупави игрички и си почтен спрямо мен. Ще ти го кажа ясно. Или сме партньори, или сме съперници. Ти решаваш. Ако си разумен и ми дадеш онзи адрес, аз ти давам думата си…

— Вашата дума на честен човек? — презрително възкликнах аз.

— Крадците също имат чест! — отвърна Сам с несмутима любезност. — Не бих те измамил за нищо на света. Но ако смяташ, че ще можеш да се справиш и без моята помощ, тогава мой тъжен дълг ще бъде да те проследя до хлапака и да прибера него и парите изцяло за своя сметка. Да разбирам ли — продължи той, защото не му отговорих, — че предпочиташ войната пред съюза?

Обърнах страницата на книгата и продължих да чета.

— Ако Младостта знаеше! — въздъхна той. — Млади човече, аз съм почти два пъти по-възрастен от теб и по скромни изчисления съм около десет пъти по-умен от теб. И въпреки това в своето всепоглъщащо самодоволство, с твоето неподражаемо нахалство, ти си въобразяваш, че можеш да ми подложиш динена кора. На мен! Смехотворно!

— Смейте се! — вметнах аз. — Смейте се, докато можете.

Поклати неодобрително глава.

— След няколко часа няма да си толкова боен, синко. Опасявам се, че ще се хапеш там, където не се стигаш. А още по-късно, когато колата ми те опръска с кал на булевард Пикадили, ще вкусиш цялата горчивина на разкаянието. Е, предполагам, че Младостта трябва сама да натрупа своя опит!

Погледнах го срещу себе си — седеше си дебеличък, розов и самодоволен, пафкаше с цигарата и сърцето ми се затопли към стария разбойник. Беше невъзможно да поддържаш отношение на справедлив гняв спрямо него. Можех да ненавиждам начина му на живот, да го мразя като представител, и то виден такъв, на една от най-презрените търговии в света, но от него се излъчваше някакъв слънчев чар, който ме караше да не изпитвам враждебност към него като човешко същество.

Затворих с трясък книгата и избухнах в смях.

— Вие сте истинско чудо! — възкликнах аз.

Той също се засмя на това, прие го като доказателство, че се приближавам към неговия дружелюбен и разумен подход към въпроса.

— Значи смяташ да преразгледаш… — рече той. — Отлично! Сега, скъпи ми младежо, майтапът настрана, ще ме заведеш ли на онзи адрес, или не? Забелязваш, че не желая да ми го кажеш. Нека помежду ни не стои сянката и на най-малко съмнение за измама. Всичко, което искам от теб, е да ми разрешиш да те придружа до мястото, където се крие Съкровището, а после да разчитаме на по-големия ми опит в тези игри да го измъкнем спокойно и да започнем преговорите с татенцето му.

— Предполагам, че имате богат опит? — попитах аз.

— Доста, доста богат.

— Не ви ли тревожи това, че причинявате големи тревоги и нещастия?

— И двете са съвсем временни. Освен това погледни на нещата от друг ъгъл. Помисли за радостта и облекчението на осиротелите родители, когато синчето отново им цъфне у дома! Не си ли струва да изпиташ временен потрес, за да изживееш подобно щастие? В известен смисъл можеш да ме наречеш хуманен благодетел. Научавам родителите да ценят децата си. Знаеш ги какви са. Някоя сутрин тати има служебни неприятности. И какво прави, като се прибере? Разтоварва се, като крещи на малкия Уили. Госпожа Ван Първо Семейство забравя да покани мамчето на тежкарската си вечеря. И какво става? Мамчето си го изкарва на Уили. Може би го обичат, но са твърде свикнали с него и го приемат като една безспорна даденост. Не разбират какво е той за тях. И тогава един паметен следобед той изчезва.

Каква мъка! Какви угризения! „Как можах да кажа на горкото ми ангелче да спре да ми врещи на главата!“, — стене бащата. „Пляснах го! — хлипа майката. — С тази обсипана с пръстени ръка шляпнах изчезналата душичка!“ — „Не сме достойни да го имаме! — вият и двамата. — О, само да можеше да се върне!“ Е, то се връща. Получават си го обратно в момента, в който решат да се появят с чувалче небелязани стодоларови банкноти. А след това сериозно се замислят, преди пак да си излеят нервите върху клетото хлапе. Тъй че аз внасям универсално щастие в домовете. Не твърдя, че татко не побеснява всеки път, когато съзре ямата в банковата си сметка, но, по дяволите, за какво са парите, ако не за харчене?

Подсмръкна, обхванат от алтруистичен възторг.

— Защо си толкова вманиачел да отвлечеш Огдън Форд? — запитах го аз. — Знам, че е скъп, но вече би трябвало да си се напечелил. Доколкото разбрах, практикуваш този специален вид филантропия от много години. Защо не се оттеглиш?

Въздъхна.

— Млади човече, мечтата на живота ми е да се оттегля. Може и да не ми вярваш, но инстинктите ми са изцяло на домошар. Когато имам време да се отдам на мечти, те се въртят около уютна къшурка с приятна веранда и течаща топла вода.

Загледа ме внимателно, сякаш да прецени дали съм достоен за тези откровения. В кафявите му очи се четеше копнеж. Предполагам, че огледът завърши благоприятно, а може и да беше в едно от ония настроения, когато човек трябва да се разтовари пред някого, защото продължи да излива сърцето си пред мен. Явно човек от неговия бранш трудно намира довереници и понякога напрежението наистина става непоносимо.

— Изпитвал ли си любовта на някоя добра жена, синко? — Помечта сантиментално за миг, после продължи и според мен поизпорти впечатлението от встъпителните си думи. — Любовта на добра жена е най-прекрасното проклятие, което може да те връхлети. Знам го. Изпитал съм го.

Искрица от цигарата падна върху ръката му. Изруга стреснато.

— Родени сме в едно и също градче — започна той, след като се възстанови от тази болезнена намеса. — Като деца ходехме в едно училище. Вървяхме заедно до училището… аз носех кошничката с обяда й и й помагах да прескача оградите… Същото беше и като пораснахме. Бяхме неразделни. Беше преди двайсет години… Уговорката бе да замина и да спечеля пари да купя къща, а после да се върна и да се оженим.

— По дяволите, защо тогава не сте го направили? — сурово му поисках сметка аз. Поклати глава.

— Млади човече, ако знаеше нещо за мошениците — заобяснява той, — щеше да си наясно, че извън своята област те са най-големите наивници. Вярват на всичко. Поне аз винаги съм бил такъв. Веднага щом насъберях парички и тръгвах към родния град, се появяваше някакъв мазен непознат и ме увещаваше да вложа парите в нещо крайно изгодно, за да ги утроя за една седмица, след което се налагаше да се върна пак на работа. Това се повтори няколко пъти и когато най-сетне успях да се добера до дома със сухото, открих, че се е омъжила за друг. На жените им е трудно — кавалерски заяви той. — Изпитват самота, а Рупърт Странникът го няма, тъй че се омъжват за Хенри Домоседа, само и само да избягат от тази участ.

— Значи сега тя е госпожа Домоседова? — съчувствено се заинтересувах аз.

— Беше допреди година. Вече е вдовица. Покойният не постигнал разбирателство с някакъв мърляч, поне така научих. Мисля, че беше добър човек. Като се изключи пердахът, който ядеше от мен в училище, не го познавах много добре. Видях я точно преди да тръгна насам. Обича ме, както винаги ме е обичала. Всичко е уредено, стига да успея да свържа двата края. А и тя не иска много. Колкото да живеем спокойно.

— Желая ви щастие — рекох аз.

— Можеш да направиш нещо повече. Можеш да ме заведеш на онзи адрес.

Избегнах темата.

— А какво смята тя за начина ви да печелите пари? — попитах.

— Не го знае и няма да го научи. Не виждам защо човек трябва да споделя с жена си всяка дреболия от миналото. Мисли, че съм търговски пътник и пътувам до Англия да продавам стоките на някаква фирма. Не би понесла другото дори за секунда. Много е особена. Винаги е била такава. Затова се каня да спра, след като спечеля паричките от Малкото съкровище. — Загледа ме с надежда. — Ще ме заведеш на адреса, нали?

Поклатих глава.

— Няма ли?

— Съжалявам, че ще трябва да сложа прът в колелата на една романтична любов, но не мога. Ще трябва да потърсите друг дом, в който да внесете щастие. Домът на Форд е затворен за вас.

— Голям инат си, младежо — изрече той тъжно, но без някакво видимо лошо чувство. — Не мога ли да те убедя?

— Не.

— Е, добре! Значи ще бъдем съперници, а не съюзници. Ще съжаляваш, синко. Казвам ти, горчиво ще съжаляваш. Когато ме видиш в колата ми…

— Да, вече споменахте за колата си.

— А! Вярно.

Влакът беше спрял, както винаги правят влаковете на английските железници, преди да навлязат в гарата. После тръгна колебливо напред, сякаш си казваше: „Дали наистина съм желан тук? Ще ме посрещнат ли с радост?“ Най-сетне, след секундно спиране, бавно се плъзна към перона.

Скочих в движение и изтичах до стоянката. Бях седнал в таксито и тръгнал от гарата, преди влакът да беше спрял.

Надникнах през задния прозорец, но не видях Сам. Реших, че бързите ми действия са го объркали. Бях го оставил прав в купето.

Пътят до апартамента ми с такси беше петнайсет минути, но на мен, в тревогата ми, ми се стори къде-къде повече. Успехът или провалът ми беше въпрос на минути. Ако беше изпълнил указанията ми, Смит трябваше да тръгне с компаньона си за ферибота същата вечер и като прецених разстоянията, докато пристигнех, можеше вече да е тръгнал. Зоркият надзор на Сам на гарата в Санстед не ми позволи да му изпратя телеграма. Налагаше се да разчитам на шанса. За щастие влакът ми, като по чудо, нямаше закъснение и със сегашната скорост на придвижване можех да хвана Смит минути преди да напусне сградата.

Таксито спря. Изтичах нагоре по стълбите и отворих вратата на апартамента.

— Смит! — кряснах аз.

По пода се затътри стол, в края на коридора се отвори врата. Появи се Смит.

— Слава богу, че не сте тръгнали. Боях се, че ще ви изпусна. Къде е момчето?

— Момчето ли, сър?

— Момчето, за което ти писах.

— Не е пристигнало, сър.

— Не е пристигнало ли?

— Не, сър.

Загледах го тъпо.

— Откога си тук?

— Цял ден, сър.

— Не си ли излизал?

— След два следобед не съм, сър.

— Не разбирам — казах аз.

— Може младият господин да е променил решението си и изобщо да не е тръгнал, сър.

— Знам, че тръгна.

Смит не излезе с друго предложение.

— Сър, след като посещението на младия господин се отменя, оставам ли в Лондон?

Зад гърба ми заговори плътен глас.

— Какво! Не е ли пристигнал?

Обърнах се. Там, сияещ и благоразположен, стоеше господин Фишър.

— Хрумна ми да потърся името ти в телефонния указател — обясни той. — Трябваше да се сетя по-рано.

— Влезте — поканих го аз и отворих вратата на хола. Не исках да обсъждам въпроса пред Смит. Той огледа възторжено стаята.

— Значи тук живееш — рече той. — Добре се справяш, младежо. Та както разбрах, Съкровището се е загубило по пътя. Дали междувременно не е променило плановете си?

— Нищо не разбирам.

— А аз разбирам! Даде ли му достатъчно пари?

— Да. Достатъчно да стигне до… докъдето отиваше.

— Тогава, доколкото познавам момчето, бих казал, че ги е използвало за нещо друго. Вероятно вършее из Лондон и съм сигурен, че си прекарва страхотно. — Изправи се. — Естествено, това съществено променя всяка договореност, до която бихме стигнали, синко. Всяка идея за партньорство е изключена. Не ти желая злото, но вече не си ми нужен. Някъде из големия град се крие Малкото съкровище и аз ще го открия, изцяло за своя сметка. Тук пътищата ни се разделят, господин Бърнс. Лека нощ.