П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (14)

Дванайсета глава

В онези сиви дни имаше една мисъл — една от многото, занимаващи ума ми, — която ми носеше известна утеха. Беше съзнанието, че това положение не може да продължава вечно. Учебният срок клонеше към края си. Скоро щях да бъда свободен от близостта, която парализираше усилията ми да се боря. Бях решил последният ден на срока да сложи завинаги край на връзката ми със Санстед Хаус и всичко, намиращо се вътре. Госпожа Форд трябваше да си намери друга марионетка. Ако щастието й зависеше от връщането на Малкото съкровище, трябваше да се научи да живее без щастие, като всички останали обитатели на този отблъскващ свят.

Но междувременно все още се чувствах задължен. Не знам какъв перверзен мисловен процес ме бе довел до извода, че отговарям пред Одри за охраната на Малкото съкровище и никакво охлаждане на отношенията ни не можеше да промени убеждението ми. Може би примесено към този мой възглед беше и доста по-неалтруистичното желание да натрия носа на Сам Мазника. Неизменното му присъствие в училището беше предизвикателство за мен.

Поведението на Сам ме озадачаваше. Не знам какво очаквах да направи, но положително не очаквах да не направи нищо. И все пак изтъркулваха се ден подир ден, а той не предприемаше нищо. Беше самото съвършенство в ролята си на иконом. Но взаимоотношенията ни в Лондон ме бяха оставили нащрек и бездействието му не ме приспиваше. То извираше от търпението, а не от някакво намаляване на целеустремеността или отчаянието пред евентуален неуспех.

Но когато извърши нападението си, бях подведен от изключителната му простота и единствено чистата случайност го провали.

Вече споменах, че учителският състав в Санстед Хаус, с други думи всички възрастни мъже в къщата с изключение на самия господин Фишър, се събираше след вечеря в кабинета на господин Абни на кафе. Беше церемония и като повечето церемонии в институции, подобни на училището, където нещата вървят по час, не се променяше никога. Понякога господин Абни ни оставяше веднага след церемонията, но никога не пропускаше първо да участва в нея.

Точно в онази вечер за първи път от началото на срока бях обхванат от отвращение към кафето. Последните няколко нощи бях спал зле и реших, че въздържанието от кафе може да ми помогне.

Изчаках проформа Глосъп и господин Абни да си напълнят чашите и се качих в стаята си, където легнах в тъмнината да се преборя с поредния, доста силно подчертан пристъп на депресията, която ме бе обзела. Самотата и мракът ми се струваха подходяща среда за черните ми мисли.

В онзи миг в тях нямаше място за Сам Фишър Мазника. Умът ми изобщо не си губеше времето с него. И следователно, когато вратата, която бях оставил открехната, полекичка се отвори, не застанах веднага нащрек. Може би някакъв едва доловим звук ме е извадил от унеса ми и е накарал кръвта ми да забушува в очакване. Може би беше начинът, по който се отвори вратата. Едно честно и почтено течение не отваря вратите крадливо, на пресекулки.

Седнах безшумно, напрегнат и нащрек. И тогава съвсем тихо някой пристъпи в стаята. Стана ми весело. Нахалството на плана сякаш ме гъделичкаше. Изглеждаше толкова чуждо на обичайните предпазливи методи на господин Фишър. Това промъкване и отмъкване положително беше отвличане де лукс. Бих го разбрал, ако беше в малките часове, но в девет вечерта, когато Глосъп, господин Абни и аз бяхме будни и имаше голяма вероятност всеки момент да цъфнем на стълбите, беше направо нелепо. Възхитих се от храбростта на Сам Мазника.

Лежах неподвижно. Представих си, че щом е влязъл, ще запали лампата. Направи го и аз го поздравих мило.

— Господин Фишър, какво мога да направя за вас?

За човек, врял и кипял в трудни ситуации, той прие доста зле шока. Нададе стреснат възклик и се завъртя към мен със зинала уста.

Не можах да не се възхитя от бързината, с която се съвзе. Почти веднага се превърна в цивилизования бъбрив Сам фишър, който беше излял теориите и мечтите си пред мен във влака за Лондон.

— Предавам се — мило заяви той. — Епизодът е приключен. Аз съм миролюбив човек и не допускам, че ще си останеш кротко в леглото, ако вляза в съседната стая и измъкна нашия млад приятел. Освен ако отново не си променил мнението си да делим по равно?

— Изобщо не съм го променил.

— Ясно. Просто питах.

— Ами господин Абни? Какво ще стане, ако го срещнем по стълбите?

— Няма да го срещнем по стълбите — уверено отсече Сам. — Предполагам, че тази вечер не си пил кафе?

— Не, не съм. Защо?

Поклати примирено глава.

— Направо не мога да повярвам! Питам те, млади човече, бих ли могъл да предвидя, че след като си пил кафе всяка вечер през последните два месеца, точно тази вечер ще го пропуснеш? Синко, ти явно си моят препъни камък. Направо ме закопа.

Думите му ме просветлиха.

— Да не си сложил наркотик в кафето?

— Дали съм сложил! Направих го така, че само една глътчица би накарала най-тежкия страдалец от безсъние да се отнесе в страната на Морфей, без да успее да каже: „Лека нощ“. Онова нещо, дето го е пил Рил Ван Уинкъл, е нищо в сравнение с моето кафе. И всичко на вятъра! Цъ, цъ!

Обърна се към вратата.

— Да оставя ли лампата да свети, или предпочиташ тъмнината?

— Остави я, моля те. В тъмното може и да заспя.

— Не и ти! А ако го направиш, ще сънуваш, че аз съм тук и ще се събудиш. Младежо, има моменти, когато ме докарваш до ръба на отчаянието и съм готов да зарежа всичко и да се захвана с честен труд.

Замълча.

— Но не съвсем. Все още имам един-два патрона в пълнителя. Ще видим какво ще стане. Още съм жив и шавам. Чакай само!

— Ще чакам и някой ден, както се разхождам по Пикадили, минаващ автомобил ще ме опръска с кал. Плутократ с дебела кожена яка ще ме изгледа надменно от купето и с леко трепване на изненада ще разпозная в него…

— Случвали са се и по-необичайни неща. Радвай се, докато можеш, синко. Засега печелиш, но този мой лош късмет няма да продължи вечно.

Излезе през вратата с известно достойнство. След секунда се върна.

— Хрумна ми нещо — рече той. — Деленето по равно не те впечатлява. Ще станат ли нещата по-лесни, ако ти предложа сътрудничеството си само за четвъртинка от печалбата?

— Ни най-малко.

— Предложението си струва.

— Прекрасно е. Но се опасявам, че изобщо не желая да преговарям.

Излезе само за да се върне още веднъж. Главата му се появи, втренчена в мен иззад вратата, лишена от тяло като на Чешърския котарак.

— По-късно да не се оплачеш, че не съм ти дал възможност? — разтревожено произнесе той.

Изчезна, този път трайно. Чух стъпките му надолу по стълбите.

Вече бяхме стигнали последната седмица на срока и последните дни на последната седмица. В училището цареше предваканционен дух. Сред момчетата той се изразяваше под формата на повишено непослушание. Момчета, които досега бяха карали Глосъп просто да крещи, сега го предизвикваха и да се поти, и да си скубе косата. Малкото съкровище заряза цигарите в полза на стара глинена лула, която откри в конюшнята.

Що се отнася до мен, чувствах се като изнурен плувец, който вижда брега почти на една ръка разстояние. Одри ме избягваше, доколкото можеше, а когато се срещахме, беше ледено вежлива. Но вече страдах по-малко. Още няколко дни и щях да съм приключил завинаги с този етап от живота си, а Одри за пореден път щеше да се превърне в спомен.

Поведението на господин Фишър се отличаваше с пълна летаргичност. Не се опита да повтори последния си опит. Кафето се внасяше в кабинета, несмесено с непривични дроги. Сам, също като гръмотевицата, никога не удряше два пъти на едно и също място. Имаше душа на артист и не обичаше да кърпи съдрани чували. Знаех, че ако направи друг ход, той ще е напълно нов.

Без да обръщам внимание на факта, че късметът беше изцяло на моя страна, бях склонен да изпитвам самодоволство по отношение на Сам. Бях изправил ума си срещу неговия и бях победил. Беше изпълнение, достойно за похвала, толкова повече, че бе извършено от човек, ненаправил нищо забележително в живота си до този момент.

Ако всички поговорки, наливани в главата ми от ранно детство, и катастрофата с Одри не бяха достатъчни, би трябвало да си припомня предупреждението на Сам да не смятам победата за гарантирана, докато битката не е приключила. Както беше заявил Сам, късметът рано или късно се обръща.

Човек разбира тези истини на теория, но практическото им приложение рядко не предизвиква шок у него. Изживях своя в предпоследната сутрин на срока.

Малко след закуска ми съобщиха, че господин Абни желае да ме види в кабинета си. Отидох без никакво предчувствие за катастрофа. По-голямата част от работата в училището се обсъждаше в кабинета след закуска и си въобразих, че е нещо, свързано с подробностите около утрешното грандиозно изнасяне на учениците.

Заварих господин Абни да препуска из кабинета с разтревожен вид. На писалището, седнала с гръб към мен, Одри пишеше нещо. Част от работата й беше да се занимава с деловата кореспонденция на заведението. Не вдигна глава нито когато влязох в стаята, нито когато господин Абни ме назова по име, просто продължи да пише, сякаш не съществувах.

В поведението на господин Абни имаше някакво смущение, което в началото не можах да си обясня. Беше достолепен, но с някакво предизвикателно достолепие, предхождащо съобщенията му, че се налага да отскочи до Лондон и да ме остави да върша работата му. Изкашля се веднъж-дваж, преди да се захване с деловата процедура.

— А, господин Бърнс — най-сетне рече той, — мога ли да ви запитам дали плановете ви за ваканцията… ъъъ… за началото на ваканцията са уредени? Не? Ъъъ… отлично.

Измъкна писмо от купчината върху писалището.

— Ъъъ… отлично. Това значително опростява нещата. Нямам право да ви моля за това, за което… ъъъ… всъщност ще ви помоля. Нямам никакви права върху времето ви през ваканцията. Но при така стеклите се обстоятелства може би ще се съгласите да ми направите огромна услуга. Получих писмо от господин Елмър Форд, което ме поставя в особено затруднение. Не желая… всъщност това е в разрез с политиката ми… да не се съобразявам с желанията на родителите на момчетата, които са поставени под моя… ъъъ… опека, и бих желал, ако е възможно, да направя това, което иска господин Форд. Изглежда, някакви важни делови въпроси налагат присъствието му в Северна Англия за няколко дни и това прави невъзможно да приеме малкия Огдън утре. Нямам обичай да критикувам родителите, които са ми направили комплимента да ми поверят синовете си в този особено формиращ характера и важен период от живота им, но съм длъжен да отбележа, че малко по-ранно предупреждение би било… ъъъ… едно удобство. Но господин Форд, подобно на толкова много свои сънародници, е човек, който не се задържа дълго на едно място. Прави го и сега. С две думи, той държи да остави малкия Огдън в училището през първите няколко дни от ваканцията и ще съм ви крайно задължен, господин Бърнс, ако решите, че ще ви е удобно да останете тук и… ъъъ… да се грижите за него.

Одри спря да пише и се обърна на стола — първият знак, че е чула думите на господин Абни.

— Не е необходимо да безпокоите господин Бърнс — заяви тя, без да ме поглежда. — Мога прекрасно да се грижа за Огдън и сама.

— В случай, че беше… ъъъ… обикновено момче, госпожо Шеридан, не бих се поколебал да го оставя само на вашите грижи, както тъй любезно предложихте да останете и да ми помогнете. Но трябва да си припомните не само… говоря откровено… не само особеното… ъъъ… поведение конкретно на това момче, но и факта, че е твърде възможно онези негодници, които влязоха посред нощ в къщата, да се възползват от случая и да направят пореден опит. Не смятам, че е… ъъъ… оправдано да ви товаря с такава тежка отговорност.

В думите му имаше логика. Одри не отговори. Чух писалката да потрепва по писалището и отгатнах чувствата й. Самият аз се чувствах като затворник, който едва успял да изпили решетките на килията си, е преместен в друга в деня на бягството. Така се бях самонавил да изтърпя само до края на срока и нито ден повече, че това отлагане на освобождаването ми направо ме съкруши.

Господин Абни се изкашля и доверително сниши глас.

— Бих останал самият аз, но истината е, че ме викат в Лондон по крайно спешна работа и няма да успея да се върна няколко дни. Доскорошният ми ученик… ъъъ… граф Бъкстън има… разчитам на дискретността ви, господин Бърнс… има някакви неприятности с управата в Итън и настойникът му, мой стар приятел от колежа… всъщност херцог Бесбороу, който криво или право изпитва… ъъъ… значително доверие в съветите ми, бърза да се консултира с мен по въпроса. Ще се върна при първа възможност, но лесно ще разберете, че при така стеклите се обстоятелства няма да мога да разполагам с времето си. Трябва да се поставя безрезервно на… ъъъ… разположение на Бесбороу.

Натисна звънеца.

— В случай, че забележите в околността да се навъртат някакви съмнителни лица, телефонът е на ваше разположение веднага да се обадите в полицията. А ще разчитате и на помощта на…

Вратата се отвори и влезе Сам Фишър Мазника.

— Позвънихте ли, сър?

— А! Влезте, Уайт, и затворете вратата. Трябва да ви кажа нещо. Тъкмо информирах господин Бърнс, че господин Форд ми писа с молба да разреша синът му да остане в училището през първите дни на ваканцията.

Обърна се към Одри.

— Госпожо Шеридан, несъмнено ще останете крайно изненадана, и вероятно… ъъъ… малко смутена, като научите особеното естество на престоя на Уайт в Санстед Хаус. Уайт, нали не възразявате да уведомя госпожа Шеридан, с оглед на факта, че ще работите заедно? Точно така. Уайт е детектив и работи за агенция Пинкъртън. Господин Форд — на високомерното му чело се появи лека бръчка — е уредил настоящия му пост, за да охранява сина му в случай, че… ъъъ… бъде направен опит за отстраняването му оттук.

Видях как Одри трепна. Лицето й бързо се покри с червенина. Издаде лек вик на изумление.

— Точно така — изкоментира господин Абни. — Вие, естествено, сте изненадана. Цялата работа е крайно необичайна и бих казал… ъъъ… тревожна. Както и да е, Уайт, вие трябва да изпълнявате дълга си към вашия работодател и, разбира се, ще останете тук с момчето.

— Да, сър.

Открих, че се взирам в едно ясно кафяво око, светнало от неподправен триумф. Другото беше затворено. Във възторга си от момента Сам Мазника бе проявил лошия вкус да ми намигне.

— Уайт, ще разполагате с помощта на господин Бърнс. Той най-любезно се съгласи да отложи заминаването си за краткия период, в който ще съм задължен да отсъствам.

Не си спомнях да съм се съгласявал, но нямах нищо против да се смята така, защото с удоволствие забелязах, че господин Фишър, макар и незабелязано за господин Абни, беше видимо раздрусан от тази информация. Но изпълни едно от скоропостижните си възстановявания.

— Много мило от страна на господин Бърнс — заяви той с най-сладкия си глас, — но не смятам, че се налага да търпи неудобството от промяната в плановете си. Сигурен съм, че господин Форд би предпочел цялото изпълнение на задачата да е в мои ръце.

Не беше избрал най-подходящия момент да спомене името на милионера. Господин Абни беше методичен мъж, който мразеше всяко разместване на установената рутина в живота и писмото на господин Форд го беше разстроило. Семейство Форд — баща и син — в момента бяха крайно непопулярни в очите му.

Така че той направо сряза Сам.

— Какво би предпочел или не би предпочел господин Форд по въпроса няма никакво значение. Отговорността за момчето, докато се намира в границите на училището е… ъъъ…моя и ще взема такива предпазни мерки, каквито аз преценя за подходящи и достатъчни, независимо какво по ваше мнение може да се стори уместно на господин Форд. Тъй като самият аз не мога да бъда тук, поради… ъъъ… неотложна работа в Лондон, положително ще се възползвам от любезното предложение на господин Бърнс да остане като мой заместник.

Млъкна и си издуха носа — неизменен негов навик след редките му словесни изригвания. Сам не беше се поклатил след бурята. Изчака невъзмутимо края й.

— Опасявам се, че ще трябва да бъда по-конкретен — изтърси той. — Надявах се да избегна скандала и неприятностите, но виждам, че е невъзможно.

Смаяното лице на господин Абни бавно изникна иззад носната кърпа.

— Напълно съм съгласен с вас, сър, че някой трябва да остане да ми помага да се грижа за момчето, но това не трябва да е господин Бърнс. Съжалявам да го кажа, но нямам доверие на господин Бърнс.

Изумлението на господин Абни се задълбочи. Аз също бях изненадан. Не беше типично за Сам да гърми патроните си с подобни фронтални атаки.

— Как така? — властно запита господин Абни.

— Самият господин Бърнс е по петите на момчето. Дошъл е тук да го отвлече.

Господин Абни, съвсем основателно, изгрухтя от смайване. Аз постигнах звънкия смях на развеселената невинност. Не можех да проумея какви ги върши Сам. Не можеше да допуска, че някой би повярвал на дивите му твърдения. Реших, че разочарованието е причинило временна загуба на ума му.

— Луд ли сте, Уайт?

— Не, сър. Мога да докажа думите си. Ако последния път не бях отишъл с него в Лондон, положително още тогава щеше да избяга с момчето.

За секунда ми хрумна неприятната мисъл, че може да крие някакъв коз, нещо, което не ми е известно и което го поощряваше да предприеме тази неочаквана атака. Отблъснах я. Нямаше какво да е.

Господин Абни се беше извърнал към мен с израз на безнадеждно объркване. Вдигнах вежди.

— Нелепо — отсякох аз.

Това беше единствената дума, която сякаш съвпадаше с мнението на господин Абни. Обърна се към Сам със смешния гняв да добър човек.

— Уайт, какво си въобразявате, като се явявате при мен с подобна невъзможна история?

— Не твърдя, че господин Бърнс е искал да отвлече момчето по обикновения начин — без да трепне отвърна Сам, — като ония мъже, които нахлуха онази нощ. Той има специална причина. Както, естествено, знаете, сър, господин и госпожа Форд са разведени. Господин Бърнс се опитва да отвлече момчето и да го върне на майка му.

Чух Одри тихичко да ахва. Гневът на господин Абни се поусмири от леко съмнение. Видях, че тези думи, изместили обвинението от чистия абсурд към нещо вероятно, го бяха впечатлили. За пореден път ме налегна тежкото чувство, че Сам ще разиграе неочаквана карта. Може и да блъфираше, но звучеше зловещо.

— Може да се каже — мазно продължи Сам,         — че това прави чест на сърцето на господин Бърнс. Но от гледна точка на работодателя ми, а също и от ваша, този рицарски импулс трябва да се озапти. Бихте ли прочели това, сър?

Подаде на господин Абни писмо, господин Абни намести очилата си и се зачете — най-напред равнодушно и отегчено, после със смаян интерес.

— Реших, че се налага да претърся документите на господин Бърнс, сър, с надеждата да открия…

Тогава разбрах какво е открил. От самото начало синият лист ми се стори познат. Сега го познах. Беше писмото на Синтия, този уличаващ ме документ, който бях имал безумието да му прочета в Лондон. Предсказанието му, че късметът ще се обърне, се сбъдна по най-невероятен начин.

Улових погледа на Сам. За втори път прояви безчувствеността да ми намигне. Беше изразително сочно намигване, богато и радостно като колежански крясък.

Господин Абни беше смлял писмото и се бореше да намери думи. Разбирах чувствата му. Ако не беше съвсем приютил змия в пазвата си, беше я доста затоплил на това съкровено местенце. Директорите на училища неизменно питаят най-силно презрение към евентуалните отвличащи.

Що се отнася до мен, главата ми се въртеше. Липсваше ми какъвто и да бил план, нямах дори зародиш на план, който да ми помогне да изляза от това тежко положение. Бях смазан от изключителната си безпомощност. Да разоблича Сам беше невъзможно, да обясня относителната си невинност беше точно толкова немислимо. Внезапността на набега ме бе лишила от силата на свързаната мисъл. Бях съсипан.

Господин Абни говореше.

— Господин Бърнс, името ви Питьр ли е?

Кимнах. Нямах сили да продумам.

— Това писмо е написано от… ъъъ… една дама. Моли ви да ускорите… ъъъ… отвличането на Огдън Форд. Желаете ли да ви го прочета? Или признавате, че сте запознати със съдържанието му?

Зачака отговор. Не дочака.

— Не отричате, че сте дошли в Санстед Хаус с изричната цел да отвлечете Огдън Форд?

Нямах какво да кажа. Зърнах лицето на Одри — студено и намръщено — и бързо преместих поглед. Господин Абни преглътна. На лицето му се изписа укорителния израз на шаран, измъкнат от водата на края на влакно. Гледаше ме с болезнена погнуса. Оня стар мошеник и пират Сам правеше същото. Същински шокиран епископ.

— А аз… ъъъ… ви вярвах безрезервно — простена господин Абни.

Сам недоволно закима с глава. С искрица висок дух го изгледах зверски. Това го вдъхнови да закима още по-енергично.

Струва ми се, че това бе най-черният момент в живота ми. Заля ме диво желание да избягам на всяка цена. Този израз на лицето на Одри разяждаше мозъка ми като киселина.

— Отивам да си събера багажа — казах аз.

— Това е краят на всичко — повтарях си аз.

Бях преустановил опаковането, за да седна на леглото и се отдам на тежки мисли. Бях крайно потиснат. В живота на мъжа има кризи, когато Здравият разум не успява да донесе никаква утеха. Напразно се опитвах да си внуша, че случилото се беше точно онова, което желаех преди двайсет и четири часа. Свеждаше се до това, че Одри най-сетне бе напуснала завинаги живота ми. От сега нататък не можех да имам никакви отношения с нея. Не беше ли това, което тъй силно желаех преди двайсет и четири часа? Не бях ли си казал преди двайсет и четири часа, че ще замина и никога вече няма да я видя? Несъмнено. И въпреки това седях и стенех наум.

Беше краят на всичко.

Нежен глас прекъсна размишленията ми.

— Мога ли да помогна?

На вратата стоеше Сам, засиял от непобедимо добро настроение.

— Сгъваш ги неправилно. Дай на мен. Още секунда и щеше да развалиш ръбовете.

Установих, че от ръцете ми немощно висят чифт панталони. Той ги взе, сгъна ги спретнато и ги положи в куфара.

— Не се впрягай толкова, синко — започна той. — Това е късметът във войната. Освен това какво ти пука? Съдейки по онзи крайно лъскав апартамент в Лондон, имаш предостатъчно средства за млад човек. Загубата на работата ти тук няма да те разори. А ако се тревожиш за госпожа Форд и чувствата й, недей! Сигурен съм, че вече напълно е забравила за Съкровището. Тъй че горе главата. Нали ти си добре!

Протегна ръка да ме потупа по рамото, но размисли и я отдръпна.

— Ако искаш да се почувстваш добре, помисли за моето щастие. Повярвай ми, младежо, то е голямо. В състояние съм да запея! Божичко, само като си помисля, че пътят е чист и нямам повече грижи, съм готов да затанцувам! Не знаеш какво значи за мен благополучното привършване на тази сделка. Бих искал да познаваш Мери! Така се казва. Трябва да ни дойдеш на гости, синко, когато си построим къщичката. За теб винаги ще има нож и вилица. Ще бъдеш част от семейството! Божке! Представям си къщата ясно, както виждам теб. Приятна боядисана къщурка с хубава веранда… Аз, седнал в люлеещ се стол по риза, пуша пура и чета новините за бейзбола. Мери е в друг люлеещ се стол, кърпи чорапите ми и храни котката! Със сигурност ще имаме котка. Две котки. Обичам котките. И козичка в предната градина. Ей, няма ли да е страхотно!

С тези думи, допуснал чувствата да надделеят над разума, той удари с тлъстата си ръка превитите ми рамене.

Всяко нещо си има граница. Скочих на крака.

— Вън! — изревах аз. — Вън оттук!

— Разбира се — любезно се съгласи той. Изправи се, без да бърза, и съчувствено ме изгледа.

— Горе главата, синко! Научи се да губиш достойно!

Има моменти, в които и най-добрите мъже стават мелодраматични. Това е обяснението на следващите ми думи. Свих юмруци, изгледах го свирепо и изкрещях:

— Все пак ще те победя, мръснико!

Някои хора нямат усет към драматичното. Усмихна се разбиращо.

— Разбира се — заяви той. — Щом казваш, Отчаяни разбойнико. Забавлявай се. И си отиде.