П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (16)

1

По стар обичай зад бара се мъдреше госпожица Бенджафилд, величествена както винаги, и даваше отдих на масивния си ум с евтино романче.

— Госпожице Бенджафилд, кой беше мъжът, който си тръгна? — запитах аз.

Отбеляза страницата с пищен палец и вдигна поглед.

— Мъжът? А, онзи! Той е… но вие бяхте тук, господин Бърнс, онази вечер през януари, когато…

— Американецът?

— Точно той. Не знам какво търси тук. Преди доста време изчезна и не бях го виждала. Нито пък исках да го виждам. Тази вечер пак се появи като черен гологан. Ще ми се да знам какво е наумил. Не е стока, ако питате мен.

Предразсъдъците на госпожица Бенджафийлд трудно се стопяваха. Гордееше се, както често сама огласяваше, че държи на мнението си.

— Тук ли е отседнал?

— Не и в „Перата“. Ние подбираме гостите си.

Благодарих й за комплимента, поръчах си бира, за да подпомогна заведението, запалих лулата и седнах да обмисля това ново развитие.

Лешоядите-отмъстители се събираха. Сам отвътре, Бък отвън, също като в доброто старо време, само че този път и аз бях от погрешната страна на училищната врата.

Не беше трудно да си обясня повторната поява на Бък. Естествено, беше пуснал разузнаването си да получи ранна информация за движенията на господин Форд. Би било съвсем лесно да открие, че милионерът е привикан на север и че Съкровището още обитава Санстед Хаус. И ей го на, готвещ се за грандиозна атака.

Бях избързал, като свалих името на Бък от списъка на действащите войни. Счупените крака заздравяват. Не би следвало да го забравям.

Осъзнах, че присъствието му на сцената ще внесе огромни промени в планираната кампания. В този миг покупката на браунинга загуби абсурдността си и в светлината на събитията придоби блясъка на умен стратегически ход. Със Сам като единствено зло бях готов да изчаквам, да наблюдавам действията отдалеч, готов да се притека на помощ, ако се наложи. Но за да спра Бък, се налагаха по-силови методи.

Решението бе взето. С Бък, този разпален привърженик на фронталната атака на бойното поле, трябваше веднага да ида в Санстед Хаус и да застана на пост.

Дали възнамеряваше да нападне още тази нощ? Този въпрос занимаваше ума ми. От гледна точка на негов опонент, можех да кажа за господин Макгинис, че не е рафиниран. Можех с висок процент вероятност да предвидя, че ще предприеме нещо директно. Рано или късно щеше да извърши едно от бурните си фронтални нападения над крепостта. Единственият открит въпрос беше — щеше ли да го направи тази нощ? Щеше ли професионалната съвест да го накара да пропусне съня си за красота?

Не ми допадаше идеята да прекарам нощта, патрулирайки из имението, но беше изключително важно къщата да се охранява. После ми хрумна, че най-подходящ за бдението е Сам. Ако появата на господин Макгинис от една страна усложняваше положението, то от друга го опростяваше, защото правеше излишна нуждата от тайнственост, която беше в основата на досегашния ми план. Пристигането на Бък ми даваше възможност да изляза и се бия на открито, вместо да бродя около Санстед Хаус като местното привидение. Утре щях да елиминирам Сам. Тази вечер щях да го използвам. Цялата работа се сведе до тристранен турнир, в който Сам и Бък щяха да излязат първи на тепиха.

Обадих се пак по телефона. Чаках дълго, преди някой да вдигне слушалката. Чух гласа на господин Фишьр. Очевидно Одри не беше се прибрала веднага в къщата, след като се разделихме.

— Ало! — рече Сам.

— Добър вече, господин Фишър.

— Брей! Ти ли си младо приятелче? От Лондон ли се обаждаш?

— Не. В „Перата“ съм.

Засмя се сочно.

— Не можеш да се откъснеш, а? Стяга те шапката? Слушай, какъв е смисълът? Защо не зарежеш тая работа, синко? Само си губиш времето.

— Леко ли спите, господин Фишър?

— Не те разбирам.

— По-добре тази нощ не заспивайте дълбоко. Бък Макгинис се завърна.

На отсрещния край на жицата настъпи мълчание. После го чух тихичко да ругае. Значимостта на информацията не беше убягнала на господин Фишър.

— Вярно ли е това?

— Да.

— И не ме заблуждаваш?

— Естествено, че не.

— Сигурен ли си, че беше Бък?

— Нима човек би забравил това личице?

Отново изруга.

— Струвате ми се разтревожен — отбелязах аз.

— Къде го видя? — запита Сам.

— Излизаше от „Перата“ с крайно свиреп и целеустремен вид. Буйната кръв на Макгинисови е кипнала. Ще успее или ще умре. Опасявам се, че това означава нощно дежурство за вас, господин Фишър.

— Мислех, че си го извадил от бизнеса!

В гласа му имаше свадлива нотка.

— Само временно. Направих каквото можах, но като го видях преди малко, дори не накуцваше.

Той замълча. Сетих се, че обмисля това ново развитие.

— Благодаря, че ми подшушна, синко. Все пак е нещо, което си струва да знам. Защо го направи?

— Защото те обичам, Самюел. Лека нощ.

Станах късно и закусих, без да бързам. Покоят на английската провинция ме обгръщаше, когато отместих назад стола и запалих първата лула за деня. Времето насърчаваше човек за велики дела — преждевременното лятно слънце грееше, сякаш да ни помогне да се справим с ледения вятър на ранната пролет. Лъчите му струяха през отворения прозорец. Долу в двора домашни пернати издаваха успокояващи звуци. Мисълта за насилие изглеждаше крайно неуместна в такова утро.

Излязох да се поразходя по площада. Не бързах да приключа този междинен период на покой и да се впусна в това, което здравият разум би нарекъл обсада.

След обяда реших, че имам достатъчно време да започна кампанията.

Часовникът на черковната кула удари два, когато тръгнах с куфар в ръка към училището. Лекотата от сутринта все още трепкаше в сърцето ми. Забавляваше ме мисълта как щях да изненадам господин Фишър. Онова намигване още ми държеше влага.

Докато вървях през гората, забелязах в далечината Одри да се разхожда със Съкровището. Заобиколих ги и влязох в къщата.

Вътре цареше същата атмосфера на омагьосана тишина, която висеше и над имението. Безмълвието беше още по-натрапчиво. Бях свикнал с безкрайния шум и жужене откъм стаите на момчетата и докато прекосявах смълчания вестибюл, изпитах почти гузно усещане за нахлуване. Почувствах се като крадец.

Реших, че целта на посещението ми — Сам, — ако изобщо се намираше в къщата, трябва да бе в икономската стая — уютно апартаментче в коридора, водещ към кухнята. Реших да проверя най-напред там и като дръпнах полупритворената врата, бях възнаграден с гледката на чифт крака в черни панталони, проснати пред мен от дълбините на огромно кресло. Отвъд тях едрият торс се извисяваше като малко хълмче, което ритмично се повдигаше и спадаше. Лицето му бе покрито с копринена кърпичка, изпод която долитаха на равни интервали тихи и спокойни похърквалия. Картината беше мирна—добрият човек си отдъхва, а за мен криеше допълнителна привлекателност с това, че Сам вършеше през деня онова, което му бях попречил да стори през нощта. За мен бе известна утеха, че снощи, докато се опитвах да успокоя тревожния си ум и да поспя, господин Фишър също не беше мигнал.

Колкото и приятна гледка да беше Сам в състояние на натюрморт, неотложността на работата ме принуди да го приведа в режим на действие. Сръгах го леко в центъра на издигнатата територия над черните панталони. Изгрухтя недоволно и седна Кърпичката падна от лицето му и той замига срещу мен — най-напред с обърканата замаяност на новосъбуден, а после с израз като на „Пробуждащата се душа“, който се разля по лицето му, докато се стопи в приятелска усмивка.

— Здравей, младежо!

— Добър ден. Изглеждате уморен.

Прозя се с уста като пещера.

— Божке! Каква нощ беше!

— Бък отби ли се?

— Не, но всеки път, като чувах скръцването на дъска, решавах, че е той, и не посмях и за миг да затворя очи. Случвало ли ти се е цяла нощ да стоиш буден и да чакаш да дойдат таласъмите, които ще те отвлекат, щом затвориш очи? Е, повярвай ми, не е като на пикник.

Лицето му се разцепи в нова гигантска прозявка. Вложи в нея цялото си сърце, сякаш нямаше друга цел в живота. Виждал съм подобно нещо само при алигаторите.

Изчаках сеизмичният трус да отмине. После се захванах за работа.

— Съжалявам, че сте прекарали неспокойна нощ, господин Фишър. Трябва да си наваксате днес следобед. Ще видите, че леглата са много удобни.

— Какво, какво?

— В „Перата“. На ваше място бих отишъл там. Цените са много разумни, а и храната е добра. В „Перата“ ще ви хареса.

— Не те разбирам, синко.

— Опитвах се деликатно да ви внуша, че се изнасяте от къщата. Сега. Веднага. Хвърлете последен поглед към родния дом, Сам, и поемайте пътя към широкия свят.

Гледаше ме въпросително.

— Май говориш, младежо, от устата ти се изливат думи, но смисълът им, ако има такъв, ми се изплъзва.

— Смисълът е, че се каня да ви изхвърля. Връщам се тук, а под този покрив няма място за двама ни. Тъй че ако не искате да си тръгнете мирно и тихо, ще ви грабна за яката и ще ви изритам. Сега ясен ли съм?

Позволи си един сочен смях.

— Бива си те, младежо. Е, не ми е приятно да изглеждам недружелюбен. Харесвам те, синко. Забавляваш ме, но има моменти, когато човек предпочита да е сам. Имам да наваксвам часове сън. Чупката, детенце, и спри да тормозиш чичо си. Кръгом и да те няма. Довиждане.

Креслото изскърца, когато намести тежкото си тяло. Взе кърпичката.

— Господин Фишър — заявих аз, — нямам желание да засиля побелялата ви глава надолу по алеята, затова ще ви обясня още нещо. Физически съм по-силен от вас. Наистина ще ви изхвърля. Как можете да ме спрете? Господин Абни го няма. Не можете да му се оплачете. Полицията е на отсрещния край на телефонната жица, но не можете да се оплачете и на нея. Тъй че какво можете да направите, освен да си тръгнете? Сега разбрахте ли ме?

Заобмисля положението в дълбоко мълчание. Не позволи никакво чувство да се отрази на лицето му, но знаех, че значимостта на думите ми е намерила място. Почти следвах мислите му, докато проверяваше позицията ми точка по точка и откриваше, че е непробиваема.

Когато заговори, бе приел поражението жизнерадостно.

— Ти наистина си моят лош късмет, младежо. Открай време го повтарям. Твърдо ли си решил да се махна? Нито дума повече. Тръгвам. В края на краищата в странноприемницата е тихо, а какво повече може да иска човек на моята възраст?

Отидох в градината да поговоря с Одри.

Разхождаше се напред-назад по игрището за тенис. Съкровището, проснало се на един шезлонг, очевидно спеше.

Тя ме видя, като излязох иззад дърветата, и спря. Изпитах мъчителното изживяване да вървя в открито пространство под враждебен поглед. Поздравих я кратко.

— Добър ден. Разговарях със Сам Фишър. Ако изчакаш, ще го видиш да минава надолу по алеята. Напуска къщата. А аз се връщам.

— Връщаш ли се?

Каза го недоверчиво, или по-скоро като че ли думите ми не носеха никакъв смисъл. По същия начин бе говорил и Сам. Умът й, също като неговия, се нуждаеше от време, за да се нагоди към неочакваното.

Като осмисли думите ми, трепна.

— Връщаш се? — Очите й се разшириха. Червенината на бузите й се задълбочи. — Но аз ти казах…

— Знам какво ми каза. Каза, че не ми вярваш. Това е без значение. Връщам се, независимо вярваш ли ми, или не. Къщата е във военно положение и аз поемам командването. Положението се промени след снощния ни разговор. Снощи бях готов да те оставя да действаш както намериш за добре. Възнамерявах да държа нещата под око от странноприемницата. Но сега всичко е различно. Вече не става въпрос само за Сам Фишър. Ти би се справила със Сам. Говорим за Бък Макгинис — човекът, който онази нощ дойде с колата. Видях го в селото, след като се разделихме. Той е опасен.

Погледна покрай мен, някъде по посока на алеята. Проследих погледа й. Надолу по нея се придвижваше пълна фигура с куфар в ръка.

Усмихнах се. Очите й срещнаха моите и видях стаения в тях гняв да изплува на повърхността. Брадичката й се вирна в старото предизвикателно положение. Съжалих, че се усмихнах. Беше единствената ми грешка — неприкрито самодоволство.

— Не ти вярвам! — извика тя. — Не ти вярвам!

Странно е как мотивът на човек да предприеме нещо се променя или изчезва напълно в хода на събитията. Веднъж започнал нещо, човек го продължава автоматично, независимо от първоначалните си мотиви. Бях започнал този втори етап от работата с Малкото съкровище, след като зарязах каузата на Синтия в полза на каузата на Одри, с ясната идея защо го правя. Бях решил да се противопоставя на различните сили, които се стремяха да отделят Огдън от Одри поради една простичка причина — обичах Одри и исках да й помогна. Този мотив, ако все още съществуваше, беше единствено под формата на абстрактно кавалерство. Личните ми чувства към нея сякаш бяха претърпели пълна промяна от момента, когато се разделихме на пътя миналата вечер. Открих, че мога да отговоря на враждебността с враждебност. Гледах я критично и си казах, че магията й най-сетне се е разсеяла и че ако тя ме ненавиждаше, аз бях най-малкото равнодушен към нея.

И все пак, напук на променените си чувства, решимостта ми да й помогна не се разклати. Опазването на Огдън не беше моя работа, но бях го прегърнал като върховно задължение.

— Не те моля да ми вярваш — срязах я аз. — Този въпрос е решен. Няма защо да се връщаме към него. Мисли каквото щеш. Аз съм взел своето решение.

— Ако се каниш да останеш, предполагам, че не мога да те спра.

— Именно.

Сам се мярна отново в отвор между дърветата — вървеше бавно и замислено, сякаш отстъпваше от своята Москва. Очите ми го проследиха, докато напълно изчезна.

— Ако желаеш — продължих аз с горчивина, — можеш да смяташ, че го правя от професионално съперничество. Щом съм влюбен в госпожа Форд и съм тук да открадна Огдън заради нея, естествено е да направя всичко, за да предотвратя попадането му в лапите на Бък Макгинис. Няма защо да гледаш на мен като на съюзник само защото работим заедно.

— Ние не работим заедно.

— Но скоро ще заработим. Бък няма да чака още една нощ, без да предприеме нещо.

— Не вярвам, че си го видял.

— Както обичаш — рекох аз и се отдалечих. Какво значение имаше вярва ли, или не вярва?

Денят се точеше едва-едва. Привечер времето внезапно се промени, какъвто е обичаят на пролетта в Англия. Проливен дъжд ме подгони към кабинета.

Беше още десет часът, когато телефонът звънна. Обаждаше се господин Фишър.

— Здрасти. Ти ли си, синко?

— Аз съм. Желаете ли нещо?

— Искам да си поговоря с теб. Делово. Мога ли да намина?

— Щом държите.

— Тръгвам веднага.

Петнайсет минути по-късно чух в далечината звук от автомобилен двигател, фаровете святкаха между дърветата и скоро колата взе завоя на алеята и спря пред входа. Солидна фигура слезе и натисна звънеца. Наблюдавах всичко това от прозорец на първия етаж над стъпалата пред входа и извиках през него.

— Вие ли сте, господин Фишър?

Отстъпи от вратата.

— Къде си?

— Колата ваша ли е?

— На един мой приятел е.

— Не знаех, че ще дойдете с компания.

— Само трима сме — аз, шофьорът и приятелят ми Макгинис.

Възможността, или по-скоро вероятността, Сам да потърси Бък и да се съюзят срещу мен, ми беше хрумнала и бях подготвен за нея. Стиснах автоматичния пистолет в ръката си.

— Господин Фишър.

— Тук съм.

— Помолете приятеля си господин Макгинис да бъде така добър да пристъпи в светлината на лампата и да хвърли оръжието си.

Последва неясен разговор. Чух гласа на Бък да кънти като влак, минаващ под мост. Изискването ми сякаш не му допадна. Последва период на утешителни слова от страна на господин Фишър. Не успях да различа думите, но схванах, че му посочва, че този и само този път посещението им е с цел преговори, а не за нападение, и поради това на пистолетите може да се гледа като на несъществени. Каквито и да бяха аргументите му, успяха, защото най-накрая, превил гръб и ломотещ недоволно, Бък пристъпи в светлото петно.

— Добър вечер, господин Макгинис — казах аз. — Радвам се да видя, че кракът ви се е оправил. Няма да ви бавя. Просто бръкнете в джобовете си, хвърлете малко от оръжията си и ще можете да се приютите от дъжда. За да предотвратя всякакво неразбирателство, трябва да заявя, че и аз съм въоръжен. В момента се целя във вас.

— Нямам оръжие.

— Хайде, хайде, не е време за лекомислени приказки. Извадете ги.

След моментно колебание малък черен пистолет тупна на земята.

— Други няма ли?

— За полк ли ме вземаш?

— Не знам какъв сте. Е, ще се доверя на думата ви. Влезте един по един с вдигнати ръце.

Слязох и отворих вратата, стиснал пистолета като защита от неочакваното.