Андре Брюйер
Войната на трите рози (14)

Глава XIV

Още в 6 часа сутринта докторът се отправи и стигна пред замъка. Без да го е грижа за ранния час, той заповяда на Бернар да съобщи веднага за идването му на господарите си.

И понеже никой не бързаше да изпълни нареждането му, с решителни стъпки господин Гино изкачи стълбата и отиде направо в стаята на болния. Там нямаше никой. Напразно се взираше съвестният настойник из мрачните ъгли. Внезапно една странична врата се отвори и най-после… най-после докторът видя тайнствената личност, която отдавна желаеше да срещне. Черната маска му се поклони учтиво.

Настойникът забеляза, че мъжът беше много висок, тънък и елегантен. Той каза гневно:

— Най-после ще може да се обясним.

— Аз очаквах този час може би по-нетърпеливо и от вас, докторе. На ваше разположение съм.

Спокойният, ясен и звучен глас усмири войнствения старец. Той заговори по-меко:

— Часът на обяснението дойде. Приканвам ви да разкриете тайната, с която сте се обгърнали. Аз се скарах заради вас с братовчед ви Ернест.

— Зная, той ми каза. Съжалявам много за тази неприятност, която несъзнателно съм ви причинил, и ви моля, докторе, да се помирите и да му разрешите още днес да види годеницата си.

— Не, господине, не мога да ви обещая подобно нещо. Преди да направя това, много неща трябва да ми се изяснят. Вие смутихте душата на едно невинно дете, играейки пред него подозрителната комедия на влюбен без образ и име. Кажете ми с какво име да нарека вашето поведение?

Мъжът се изправи. Сините му очи блестяха сред черната маска.

— Лъжете се, за нея аз не съм без образ. Аз играх тази комедия, която ви се вижда подозрителна, заради нейното и моето щастие. Ако не съм я осветлил по някои въпроси, главните, единствените, които са от значение за мен, са й изяснени напълно. Розалин ме обича и аз я обичам. Тя видя лицето ми и не избяга. Тя е съгласна да живее само за своя беден и дойде при мен откровено, честно, давайки ми без никакви сметки неоценимите съкровища на сърцето си и чистата си душа. Аз станах друг човек, тя събуди в мен желание за живот… Можех ли с една дума, с едно движение да я отблъсна? Не, не, това не беше по силите ми! Аз оставих чистата любов, която ми се предлагаше, да закрепне, чаках Розалин да стане изцяло моя и тогава й открих това, което преди може би щеше да я отблъсне от мен и което сега, надявам се, не е от никакво значение за нея. Чуйте ме добре, докторе! Когато Розалин започна да ме обича, в нейните очи аз бях беден, стар и грозен — три обстоятелства, които са в състояние да отблъснат всяко друго сърце, освен нейното. А сега…

— Сега!

— Погледнете, аз съм пак грозен, и никога не ще мога да скрия този белег, който ме превърна в чудовище. Погледнете и сам ще се уверите!

Той махна с трескава ръка маската си и откри обезобразеното си лице, гордото лице на честен мъж, което все още носеше следи от рядка красота. Бледото и незаличимо петно, което покриваше едната му страна, беше страшно.

— Затова ли се криехте? — запита докторът.

— Аз съм страшен — прошепна отчаяно мъжът, — но какво от това, тя ме обича въпреки всичко.

— Значи тя ви е видяла и е скрила от мен! Я гледай ти!

— Не се сърдете, докторе. Аз самият я помолих да постъпи така. Тя трябваше да ме види, заради нея и заради мен, макар че съм грозен, за да разбере, че не съм стар. Аз не съм много по-голям от Ернест. Той е на двадесет и пет години, а аз съм на двадесет и девет. Розалин знае това, но…

— Но? — запита докторът заповеднически, предвиждайки някоя страшна катастрофа.

— Аз не съм беден, но скрих това от Розалин. Аз съм страдал толкова много от това богатство, което позлатява раните ми и превръща гримасите на отвращение, които предизвиква видът, на лицето ми, в любезни усмивки. Станах недоверчив към хората и бях такъв до идването ми във Валироз, където смятах да се скрия, но вместо да намеря в този кът мир и забрава, вие знаете кого срещнах в страната на розите. Най-хубавата от розите, прелестната дива роза, чиста, добра, чужда на долни сметки и интереси! Вместо да избяга от мен, тя ми подари приятелството си, тя облекчи мъката ми. Точно затова поисках да остана за нея такъв, какъвто ме видя за първи път. Не й казах нищо за богатството си, което може би щеше да я пропъди. Сега се обръщам към вас, докторе. Във ваша власт е единственото благо, което желая на този свят. От вас зависи да го имам или да го загубя. Ще ме приемете ли за съпруг на Розалин?

Реми повика Ернест, който влезе усмихнат.

Доктор Гино се обърна към двамата:

— И във вашите очи, и в тези на племенника ви Ернест блести честност и моите рози няма да са нещастни!

И след това прибави:

— Значи сме на чисто. Няма болен вуйчо, няма двама племенници, а има само двама млади мъже, които желаят да се оженят за моите възпитанички.

Ернест се поклони важно:

— Докторе, имам честта да ви поискам ръката на госпожица Жилберт дьо Сент Гол.

Реми последва примера му:

— И аз — ръката на госпожица Розалин дьо Сент Гол.

Докторът, малко смутен, но много доволен, се изправи с достойнство:

— Господа, думите ви ме правят много щастлив, но аз трябва преди всичко да се посъветвам с настойничката на момичетата, госпожица Изьолт дьо Сент Гол. Ще й разкажа всичко, което току-що научих от вас, и за мен ще бъде голямо удоволствие да ви съобщя отговора й, който, надявам се, ще бъде благоприятен за вас.

Господин Гино си отиде, жаден за тишина и спокойствие, за да успее да подреди обърканите си мисли. Двамата мъже го придружиха в парка.

— Минете през мостчето, докторе — му казаха те, — ще стигнете по-скоро, а ние ще чакаме тук известие от вас.

Изпратен от двамата си бивши неприятели, докторът напусна мирно и тихо замъка, където беше дошъл с най-войнствени намерения. Той премина преградата на мостчето и обръщайки се, видя две млади лица, които гледаха с очакване и копнеж към Оранжерията.

Лукавият настойник не можа да не се засмее подигравателно: „Е, приятели мои, сега аз ви държа в ръцете си! Овладейте нетърпението си, времето е хубаво, слънцето блести. Не ме чакайте под бряста, а под тополите“.

Старият настойник забърза към Оранжерията, вълнувайки се при мисълта за това, което щеше да съобщи на петте жени.

Той влезе в голямата стая, където го очакваха, събрани, неспокойните обитателки на Оранжерията. Вълна от въпроси го заля.

— Всичките ли изядохте, докторе? — запита пискливо госпожица Дьо Боналюр.

— Какво ви каза невидимият вуйчо? — закачи го Матилд.

Даже и госпожица Изьолт запита:

— Видяхте ли втория племенник?

Жилберт не смееше да заговори за първия, но беше съвсем пребледняла, а Розалин се страхуваше да погледне доктора в очите.

Господин Гино не беше жесток, затова се настани в един фотьойл и започна:

— Госпожици, моля ви да ме изслушате внимателно. Това, което ще ви кажа, е много сериозно, въпреки че удивително прилича на приказка.

И доктор Гино разказа всичко, което научи в замъка.

— Да — каза доктор Гино, завършвайки разказа си, — черната маска съществува. Аз най-после успях да я уловя и да узная всичко, което желая. Няма болен вуйчо, няма втори племенник! Има само един млад мъж, измъчен и тъжен, когото всички мислят за старец. Единствено малката роза е отгатнала истината. Тя е разбрала, че бедният й приятел я обича и понеже имала пълна вяра в любовта му, не попитала кой е и какъв е. Тя не се интересувала поради какви причини приятелят й искал да остане неизвестен за нея. Тези причини обаче той не скри от мен. Черната маска е Реми Вилиан!

Докторът се приближи към Розалин и я прегърна бащински:

— Малка Розалин, не се плаши, аз узнах само хубави работи за Реми Вилиан.

В този момент незабелязано Ернест се появи и без да се смущава, се поклони на дамите.

— Тук ли бяхте, докато говорех? — запита докторът, вдигайки вежди.

— Но да! Вашият разказ не беше за изпускане!

Младият човек има смелостта да се приближи до Жилберт. Той я прегърна и каза възмутено:

— Грешката е ваша, докторе. Слънцето печеше страшно на полянката и не беше изключено да получим слънчев удар… Тук е по-сенчесто.

— Е, добре — усмихна се докторът, — за наказание продължете разказа ми!

— Веднага! С най-голямо удоволствие! Реми, ела, имам нужда от теб!

Влизането на един млад рус човек без маска предизвика смайване сред обитателките на Оранжерията. Ернест съобщи:

— Бедният стар и болен вуйчо е един мил, здрав и богат млад човек!

Без да обръща внимание на учудените възклицания на присъстващите, Реми се отправи към Розалин, която, трепереща, се сгуши в прегръдките му.

— Моя малка Роза — промълви той, — прости ми тази последна лъжа в името на бедните, които ще бъдат щастливи при царуването на Розалин.

Девойката се усмихна плахо, а Реми продължи тихо:

— Аз винаги ще си остана бедният на Розалин, бедният, чиято молба Бог изпълни.

Девойката склони глава на гърдите му. От очите на двамата бликаше щастие. Докторът извика весело:

— Всичко е добре, щом краят е хубав!

Обръщайки се към госпожица Дьо Боналюр, той я запита закачливо:

— Какво мислите, госпожице, добре ли режисирах тази забавна трагикомедия, която ви накара да забравите блясъка на Меран?

Неприятелката му се изправи величествено:

— Много се мамите, господине. Вашата задача не е свършена. Вие имате три възпитанички, а само две от тях се женят. Изглежда, че аз ще трябва да се погрижа за третата.

— Оставете тази грижа на мен, госпожице — усмихна се любезно господин Гино.

Ернест се намеси:

— Забравяте ли, че Червената роза може винаги да разчита на Реми и на мен.

Матилд каза гордо:

— Благодаря ви, че се грижите толкова за скромната ми личност, но Червената роза трябва да разчита само на себе си. Аз няма да приема милостиня от никого.

Госпожица Изьолт спаси положението, казвайки кротко:

— Днешният ден е щастлив за нас, не бива да го помрачаваме с излишни думи.

Ернест я прекъсна, провиквайки се нетърпеливо:

— Искам разрешение от настойниците да целуна годеницата си.

Реми, по-бърз от племенника си, беше забравил да поиска разрешение. Докторът, твърде досетлив, остави двете двойки и започна да закача госпожица Дьо Боналюр. В този момент Матилд, виждайки сестрите си в прегръдките на своите годеници, отиде при настойника си. Необикновено мило изражение смекчаваше надменното й лице.

— Скъпи докторе — каза тя тихо, — аз съвсем не съм за съжаление, защото сега няма да разделям с никого вашата любов.

Господин Гино разбра обещанието, което се съдържаше в тези думи, и развеселен и щастлив, се провикна:

— Да живее Червената роза! Нека пием за бъдещите й успехи! Дано никога вече не се поднови войната на трите рози.