Андре Брюйер
Войната на трите рози (10)

Глава X

Животът в Оранжерията не течеше вече така спокойно, както преди. Госпожица Изьолт вдигна ръце от двете си племеннички и заживя настрана, сломена от мъка и телесни страдания. Розалин й беше вярна другарка и те често отиваха на полянката при бедния на Розалин.

Тази вечер времето бе лошо. След вечерята госпожица Жан подхвърли:

— Този дъжд ме нервира, но нека бъде добре дошъл, ако отнесе със себе си тропическите горещини, които ни измъчиха. Подготвихме за утре една прелестна разходка.

Розалин запита с недоверие:

— Разходка? Каква разходка, братовчедке?

— Нали знаете, дете, че утре е празникът на „Нотр Дам дьо Дезер“. Вашите сестри смятат да отидат.

— Но „Нотр Дам“ е далеч — каза Розалин смаяна. — Има четиридесет километра дотам. Не виждам как ще отидете, освен ако докторът не ви даде кабриолета си.

— А, с неговата каруца и крантата му! — провикна се госпожица Дьо Боналюр. — Слава богу, имаме на разположение друго, по-добро превозно средство.

— По-добро от кабриолета на доктора? Сигурно сте си поръчали аероплан?

— Не, миличка, само автомобил, но какъв автомобил! Мощен, бърз, тих и удобен!

Очите на Розалин светнаха.

Госпожица Изьолт пребледня.

— Каква е тази лудост? — запита тя, стараейки се да се овладее.

— Чисто и просто очарователна действителност, мила моя. Нашият любезен съсед даде колата си на наше разположение.

— И ще ви придружи ли?

— Струва ми се, че има право! — отговори величествено госпожица Жан.

— Това не трябва да стане — каза сериозно болната. — Мои деца, къде отиде благоразумието ви? Вие не трябва да приемете това предложение.

— Просто смешно! — провикна се сърдито госпожица Дьо Боналюр. — Няма нищо неприлично в тази разходка и в моето общество подобни на нея се предприемат много често. Колко пъти съм виждала малките Кроа дьо Либран да излизат с приятелките си и братята на братовчедките им!

— По мое време не възпитаваха така младите момичета — продължи болната, задъхвайки се. — Много ще ми е неприятно племенничките ми да престъпят фамилните нрави.

— Не е ли достатъчно моето присъствие? — запита надуто братовчедката. — Струва ми се, че съм в състояние да покровителствам племенничките си.

Спорът ядоса Матилд и тя каза:

— Празникът не е много оживен, черквата е разположена далеч в полето и никой не ни познава.

— И после, ние не правим нищо лошо, за да се крием — отсече Жилберт.

Госпожица Жан привърши спора, като заключи:

— Всичко е готово за заминаването ни и вече е много късно да се откажем.

Леля Изьолт разбра, че загуби сражението. Тя опря треперещите си ръце на раменете на Розалин, която следеше възбудена разпрата.

— Виждам, че не желаете да ме послушате. Правете каквото искате, скъпи мои, но аз ви заявявам, че съм против тази разходка. Нека умът и съвестта ви подскажат как трябва да постъпите.

Тя излезе, поддържана от Розалин, стараейки се да се овладее, но щом остана сама, бедната жена даде свобода на мъката си. Розалин я утеши колкото можа и я напусна едва когато тя заспа. Момичето излезе тихо и отиде в кухнята, където Руфин я викаше тайнствено.

— Какво има пак? — запита Розалин, която бързаше да отиде в стаята си и да заспи, преди Жилберт да се е прибрала.

— О, госпожице, ако знаехте само!

Руфин затвори внимателно вратата и каза трагично:

— Дъщерята на кантонера развалила сватбата.

— Толкова по-зле за нея — каза Розалин. — Не виждам защо ние да се тревожим за това.

— Госпожице, а кърпичките! Забравяте кърпичките, нали ви казах, че не са обикновени? Едва от една седмица са в къщата на кантонера и ето че донесоха нещастие. Казах ви аз, госпожице, да не носим тези кърпички, по-добре щеше да бъде, казах ви…

Търпението на Розалин се изчерпа и тя избухна:

— Ти си наистина глупачка. Глория Патри ти е замътил главата. Суеверието е голям грях и вие трябва веднага да отидете да се изповядате, защото иначе мястото ви в рая не е много сигурно.

Тази мисъл ужаси Руфин и тя едва не изпочупи чиниите, които миеше. Розалин побърза да се прибере в стаята си.

На другия ден рано сутринта, връщайки се от селото, където беше ходила по работа, Розалин срещна автомобила на Вилиан. Девойката се дръпна настрани от пътя и автомобилът мина безшумно покрай нея. Въпреки бързината, тя можа да забележи госпожица Боналюр, седнала на почетното място, до нея беше Матилд, а срещу тях седеше Жилберт до младия и строен Ернест.

Автомобилът покри пътя с облаци прах и Розалин побърза да се прибере вкъщи.

— Лельо — каза тя, — тази разходка ще има може би неочаквани последици. Твърде е възможно Дева Мария да подари на сестрите ми благоразумие, макар че, уверена съм, те ще я помолят да им подари съвсем други неща. Все пак сега ние ще прекараме един хубав и спокоен ден.

Сутринта мина в домакинска работа. Следобед двете жени останаха в Оранжерията, защото госпожица Изьолт беше много изнемощяла и не можеше да излиза. Розалин въздъхна при мисълта за своя приятел, който щеше да я чака напразно. Времето, което сутринта обещаваше да бъде ясно и спокойно, започваше да се разваля. Беше се смрачило, чуваха се глухи тътнежи, вихрушки от прах се вдигаха по пътя. Буря се задаваше, затова Руфин побърза да тръгне към селото. Тя отиваше в черквата, за да извърши някаква сложна и тайнствена работа, за която беше специално повикана от сестрата на свещеника — добра, наивна и непохватна стара мома.

Седнали една до друга в полумрака до един прозорец, лелята и племенницата, забравили грижите си, разговаряха спокойно, когато бурята се разяри внезапно. Девойката побърза да затвори капаците на прозорците.

В мрачината воят на вятъра звучеше зловещо и госпожица Изьолт, почти трепереща, се ослуша със страх. Изведнъж тя се изправи съвсем пребледняла.

— Чука се…

— Сигурно е Руфин, не се страхувай, лельо, сега ще ида да й отворя.

Девойката изтича към дъното на стаята и отвори една от стъклените врати. Облак прах я заслепи, но тя успя да различи един познат силует. Розалин не трепна, бледото й лице поруменя и тя извика радостно:

— Влезте веднага!

Когато той се подчини, тя затвори бързо вратата, и то тъкмо навреме, защото ослепителна светкавица разцепи мрака, последва оглушителен гръм и град зачука по покрива и прозорците на Оранжерията.

— Лельо — подвикна Розалин, — нашият беден дойде. Какво щастие!

Госпожица Изьолт поздрави мило неочаквания посетител.

— Бъдете добре дошъл в Оранжерията. Бедните ви приятелки са щастливи, че могат да ви приемат.

Розалин му предложи стол близо до болната.

— Моля ви се — промълви мъжът, — предпочитам да остана в полумрака, ще се чувствам много по-добре.

— Както искате — казаха и двете, познавайки болезненото му желание да бъде невидим.

Момичето седна отново до леля си. Навън бурята бушуваше със страшна сила, но тримата приятели не забелязваха това. Госпожица Изьолт не се страхуваше вече, а Розалин се усмихваше весело в мрака.

— Ние не ви очаквахме — каза тя.

— Вчера самотата страшно ме измъчи и днес рано-рано отидох на мостчето и когато видях, че наближава буря и разбрах, че няма да дойдете, реших аз сам да ви потърся.

— Благословена буря! — заяви госпожица Изьолт. — Тя ви накара отново да дойдете между хората.

— Не всички хора са като вас — каза той с тъга. — Аз съм страдал толкова много от тях…

Той изведнъж замлъкна… Двете жени разбраха чувствата, които го вълнуваха, и се постараха да променят разговора. Навън валеше като из ведро.

Заговориха за сестрите й, които по всяка вероятност щяха да се приберат късно поради бурята. След това Розалин си спомни за забавната си приятелка Руфин и за невероятните приключения, които развеселиха черната маска. Тя разказа живо историята за кърпичките и нещастието, което беше сполетяло дъщерята на кантонера.

— Руфин и Глория Патри смятат, че кантонерът е жертва на някаква магия, но всъщност истинската причина за развалянето на сватбата е, че бъдещата свекърва на момичето смята, че то не е достатъчно богато за сина й. Бедният кантонер не може да даде нищо на дъщеря си, защото през целия си мъчен и оскъден живот не е успял да спести двадесет франка. Какво нещастие! О, защо не съм богата?

— Защо? — запита черната маска строго. — Мислех, че не държите на парите!

— На самите тях — не, но с тях могат да се направят толкова добрини… О, лельо Изьолт, помисли само колко ще е хубаво! Няма да има един нещастен в целия Сент Гол — дъщерята на кантонера ще има зестра, свещеникът ще получи нова статуя на Дева Мария, за която отдавна мечтае, и всички старци в селото ще ядат бял хляб. О, колко ще е хубаво, ще правим добрини, без никой да знае! Сутрин рано, когато сакатата стара Мариет още спи, аз ще вляза в колибата й и ще оставя на масата й хляб, шоколад, вино, нова рокля и малко пари. На стария Жако, когото синовете му изоставиха, няма никога да му липсва тютюн и бедната Жан ще има винаги дърва, за да топли болните си крака… И колко много работи има още да се направят…

— Миличка, ти мечтаеш — каза благо лелята.

— Приятно е да мечтаеш — въздъхна момичето, — но тъжно е, когато видиш, че мечтите ти са далеч от действителността и почувствуваш безсилието си.

— О, колко съжалявам, че не мога да ви осигуря по-сносен живот — въздъхна болната.

Тя изглеждаше така отпаднала, така отчаяна, че Розалин я прекъсна:

— Лельо, нима не е достатъчно, че сме всички заедно.

Реми се постара да промени разговора. Той обичаше страстно музиката и помоли Розалин да попее.

— Ще се опитам само за да ви направя удоволствие. Най-много се страхувам от акомпанимента.

Девойката седна пред пианото. Клавишите едва се забелязваха в полумрака. Тя запя с ясния си, но необработен глас тъжна провансалска песен.

Бурята бушуваше с удвоена сила около Оранжерията. От време на време силни светкавици осветяваха обширната стая. Госпожица Изьолт се беше свила страхливо във фотьойла си, но черният човек не трепваше.

Болната седеше малко зад него и успя да различи при блясъка на светкавицата очертанията на едрата му фигура. Той беше оставил на един стол палтото и шапката си.

Скрил лице в ръцете си, мъжът слушаше с цялата си душа. Зачестилите светкавици караха болната да трепва от уплаха. Изведнъж тя подскочи, но не от ужас, а от изненада и въпреки че беше страхлива, пожела горещо мълниите да продължат все така бляскави и чести.

Не, тя не се лъжеше, тя беше видяла добре. Човекът, седнал на две крачки от нея, беше рус. Руфин имаше право. Господин Ернест е двоен! Но кой е двойникът му?

Розалин, която не беше забелязала нищо, прекъсна песента си при един много силен гръм. Бурята беше към своя край. Валеше тих ситен дъжд, който обещаваше да продължи дълго време.

— Ще вали цялата нощ — въздъхна девойката.

Черният човек каза със съжаление:

— Трябва да ви напусна.

— Защо бързате? — запита неволно Розалин. Отговор не последва. Тя помисли, че въпросът й го е смутил и за да го развесели отново, каза шеговито:

— Бързате да отидете при бедния ви стар вуйчо? Как е той? Тази сутрин Бернар казал на прислужницата на доктора, че се безпокои много за господаря си. Толкова ли е болен?

— Да — отговори черната маска, — но по-скоро е нещастен, отколкото болен. Той не може да забрави разочарованията, преживени на младини, и споменът за тях му пречи да оздравее.

— Какво е било разочарованието му? — запита момичето и леля й я смъмри за любопитството.

— Не се сърдете на малката Роза, госпожице, бедният Реми не крие разочарованието си. По времето, когато всеки човек мисли да си свие гнездо, той избра за годеница момиче, което обожаваше сляпо до деня, в който разбра, че тя обича повече от всичко златото и че любовта й към него… беше…

— Ясно — намеси се Розалин, — когато е разбрала, че е беден, тя го е изоставила. Това е много грозно. Надявам се, че Бог е наказал това създание…

Стъпки в градината прекъснаха възмущението на Розалин.

— Руфин! Скрийте се — каза тя, смеейки се. — Тя ще припадне, ако ви види, пък и вие няма да сте много доволен.

С един скок мъжът стана, грабна шапката и палтото си, сбогува се бързо и изчезна. Руфин влезе напълно спокойна, без да подозира, че само преди миг черният човек беше в Оранжерията.

Сестрите й се прибраха много късно. Времето за вечеря беше минало отдавна, когато автомобилът спря пред Оранжерията.

Госпожица Боналюр влезе шумно в стаята:

— Скъпи мои! Каква буря! Колко се безпокоях за вас.

Матилд и Жилберт също бяха много учтиви. Явно беше, че с милите си грижи искаха да загладят лошото впечатление от вчерашното си непочтително държане, но госпожица Изьолт не се омилостиви и вечерта мина в понижено настроение.

На другия ден отново дойде Ернест, особено весел и със странно блестящи очи.

Госпожица Изьолт беше в стаята и той се отправи към нея.

— Позволете ми да ви предложа това, госпожице.

„Това“ не бяха рози, нито ноти, а две хубави яребици, опръскани с кръв.

— Вие ли сте ги убили, господине? — запита възхитена братовчедката Жан.

За момент младият човек се поколеба и после каза със смях:

— Мислите ли, че не съм способен, госпожице?

Госпожица Боналюр заяви, че тези бедни красиви животни сигурно ще възбудят апетита на скъпата Изьолт, без да прибави, че деликатният стомах на наследницата на четиридесет и четири благороднически поколения също нямаше да се откаже от такова вкусно ядене. Повикана, Руфин отнесе птиците в килера и никой не помисли, че ловът още не беше открит.

Следващия ден яребиците бяха последвани от пъдпъдъци.

— Все някак трябва човек да се развлича на село — заяви младият човек сериозно, — а и ловът много ме забавлява.

Изведнъж той заяви тържествено:

— Риболовът ме интересува не по-малко от лова!

— Прекрасно! — възкликна госпожица Боналюр. — Вие сте ценен човек, драги господине.

Това мнение на братовчедката Жан се затвърди съвсем, когато на другия ден „ценният човек“ дойде да поднесе няколко чудесни риби.

— Започва да става прекалено — заяви Розалин възмутено.

— Но как можеш да изпъдиш един толкова любезен човек, още повече, когато носи такива апетитни скумрии?

— Изглежда, че сте отличен рибар и ловец — каза Жилберт, очарователна в бялата си рокля.

А по-голямата забеляза:

— Вие ни отрупвате с подаръци, но скоро ще започнем да не ги приемаме.

— О, моля ви се! — запротестира любезният младеж. — Не ми отнемайте това удоволствие. Мисълта, че ще мога да ви предложа плода на моя труд и търпение ми дава сили да седя с часове на брега на блатото.

Розалин каза без заобикалки:

— Аз мислех, че скумриите са морски риби.

— Има и сладководни — отвърна Ернест безочливо.

Държането му се видя подозрително на Розалин.

Госпожица Дьо Боналюр погледна презрително жалкото момиче, което се опитваше да смути един толкова прелестен младеж.

— Много учена сте станали, миличка. Толкова ли често сте яли риба, та знаете коя е от морето и коя от реките? По-добре ще направите да извикате Руфин и да се посъветвате с нея как най-добре да сготвите този прекрасен дар.

Естествено Ернест не забрави да дойде и вечерта. Докато той забавляваше дамите в стаята, Розалин шиеше дванадесет ризи по последната мода на Сент Гол. Девойката работеше усърдно и се стараеше да вложи всичките си вродени шивашки способности. Тя беше толкова заета, че едва надвечер можа да се откъсне от работата си и да отиде до мостчето, за да се види с приятеля си, но той не дойде. Вместо него, на отсрещния бряг се появи Глория Патри. Блажено спокойствие се разливаше по лицето му.

— Какво правите там? — запита момичето.

— Работя — отговори тържествено той, скръствайки ръце.

— Но вие не държите нищо в ръцете си — каза Розалин учудено.

— Така ви се струва — беше отговорът.

Девойката се поклони дълбоко на Глория Патри и си отиде.

„Колко много държа на приятеля си — помисли си тя с тъга. — Страдам, когато не го видя, макар и само един ден.“

Тя се беше спряла сред градината и очите й гледаха замечтано.

Сподавен вик я изтръгна от мислите й. Тя позна гласа на Руфин, но напразно очите й търсеха закръглената фигура на селянката.

— За бога, къде си се скрила? — повика я девойката.

— По-тихо, госпожице, по-тихо, той още е тук. — Гласът идваше от малиновите храсти.

Розалин се приближи и откри селянката, свита сред малинака.

— Десертът ли събираш?

— Преструвам се, госпожице. За бога, говорете по-тихо и се престорете, че ядете малини. Не трябва да ни забележат.

Розалин разбра, че ще научи някоя нова сензация и изпълни съвета й.

— Госпожице — прошепна момичето, — погледнете към голямата стая.

— Виждам, виждам — отговори девойката, също шепнейки. — Леля Изьолт реши да не се прибира в стаята си и братовчедка ми, сестрите ми и господарят на замъка я забавляват.

— Господарят на замъка, а, добре! — Сподавен смях придружи това възклицание. — Дяволът се е вселил в него, госпожице. Аз се скрих тук, за да мога, без да ме забележат, да гледам краката му.

— Краката му? А! Да не би да мислиш, че има копита?

— Не, госпожице, но на подметките на дявола горят винаги малки сини пламъци. Тези пламъци се виждат само ако знаеш предварително, затова ще седя и ще чакам докато мине господин Ернест.

— Кой знае докога ще чакаш — каза младата й господарка. — Аз ще си вървя.

— Почакайте малко. Имам толкова работи да ви разказвам. Бях в селото при сестрата на свещеника и научих чудни работи. Цялото село е омагьосано, госпожице!

— Невъзможно! — отговори невъзмутимо девойката.

— Страшни работи стават, госпожице, страшни! Дъщерята на кантонера се сдобрила със свекърва си и щяла да се жени, свещеникът получил нова статуя на Дева Мария, старата Мариет намерила един наполеон и храна на масата си, Жан, сакатата, получила нова рокля, а старият Жако намерил на прозореца си пакет тютюн и не си спомням още какво. Кажете, не е ли чудно?

Руфин имаше право. Всичко това беше много чудно. Розалин остави селянката да чака Ернест и се прибра в стаята си, за да може да събере разбърканите си мисли.

„Всичко е толкова сложно и объркано! — въздъхна момичето. — Но какво от това, важното е, че аз го обичам!“

При тази мисъл тя поруменя. Ненадейно истината блесна пред нея. Тя обичаше своя беден и не забелязваше вече черната му маска и странния му вид. Той нямаше име, нямаше възраст. Единственото нещо, което Розалин познаваше, беше душата му и на нея тя беше дала своята.

Вечерта тя взе ръкоделието си и се усамоти в градината, но сестрите й не я оставиха на спокойствие и тя беше принудена да изслуша изповедите им.

Най-напред дойде Жилберт. Тя повдигна презрително с върха на пръстите си работата й.

— Пак работиш за чужди хора! Това не може да продължава, Розалин! Скоро ще разберат в селото, че не Руфин, а ти работиш и това ще направи много лошо впечатление. Помисли какво ще си каже господин Вилиан!

— Малко ме интересува! Аз няма да се женя за него.

Жилберт се усмихна и поруменя.

— Обичаш ли го? — запита малката. Тя искаше да узнае истинските чувства на Жълтата роза.

— Обичам го! — заяви сестра й. — Той е толкова хубав, любезен и весел!

— И толкова богат — продължи Розалин. — Не забравяй едно от най-ценните му качества!

— Имаш право. Той може да ми даде мечтания живот, пътешествия, тоалети, хубав замък…

— Кажи, Жилберт, сигурна ли си, че обичаш самия Ернест? Ако разбереш, че няма нито замък, нито богатство, ще се омъжиш ли за него?

— Няма да ми е много приятно — заяви тя.

Искреното й признание разсмя Розалин.

— Значи тогава ще се откажеш от него.

— Героизмът не ме привлича и не обичам да си представям какво ще направя и какво няма да направя при подобни обстоятелства. Излишно е да мислим за неща, които никога няма да се случат, а ако случайно мислиш, че си остроумна, мамиш се, Розалин.

Разсърдена, Жълтата роза си отиде.

„Въпросите ми я смутиха — помисли си малката, — накарах я да чете в душата си и това, което прочете, не й хареса. Бедната Жилберт, тя е по-скоро лекомислена, отколкото лоша и ако се намери човек, който да съумее да събуди сърцето й, възможно е да стане и добра.“

Матилд дойде и прекъсна мислите й.

— Работиш, както виждам, скъпа!

— Да, хората са създадени, за да работят.

— Но не и потомците на Сент Гол — отговори надменно голямата. — Забравяш ли от какъв произход сме?

— Няма значение. Важното е, че сме били родени в старинен замък, напуснали сме го и никога вече няма да се върнем в него. Вярното е, че трябва да работим, за да живеем.

— Откъде знаеш какво ще ни донесе бъдещето?

— И ти не знаеш повече от мен. Сент Гол не са вече господари на Валироз, друг царува под старите му стени.

Матилд отговори като Жилберт:

— Ако този цар ми предложи да споделя короната и царството му?

„Бедният Ернест, коя ли ще избере?“ — помисли си малката.

Тя каза гласно:

— Ще приемеш ли да бъдеш негова царица?

— Скъпа, аз ще стана царица, но той никога няма да бъде цар. Забравяш ли плебейския му произход?

— Бедничкият мил Ернест! Значи за тебе той ще бъде винаги съпругът на царицата?

— Малка чест ли е да бъде мой съпруг? Надявал ли се е някога той, човек от долен произход, да се ожени за една Сент Гол? Нека благодари на случайността, която го направи притежател на замъка на дедите ни. Аз ще се пожертвувам заради старото ни и благородно име.

Матилд се отдалечи. „Решително предпочитам Жълтата роза пред Червената — каза си Розалин. — Тя не прави тънки сметки.“

Изведнъж у нея се породи страстно желание да поговори с някого, който не гледа по този начин на любовта. В този момент виковете на Руфин я изтръгнаха от тъжните й мисли.

— Елате да видите, елате да видите колко е хубава!

Възторгът на Руфин беше предизвикан от нов подарък на Ернест.

Розалин каза горчиво:

— Докога ще приемаме милостиня от този господин? Леля трябваше да откаже.

Действително този път госпожица Изьолт искаше да откаже, но не можа да устои на любезността на добрия младеж. Бедната жена горещо желаеше докторът да се завърне по-скоро. Най-после тя се реши да му пише и писмото й беше отчаян зов за помощ:

„Елате вашето присъствие е необходимо.

Боя се не само за Матилд и Жилберт, но и за Розалин. Бедната, съвсем невинно ми причини големи грижи. Нейната добрина и доверчивост ни увлякоха в едно приключение, което понякога ми харесва, а понякога ме плаши. Очаквам ви с нетърпение.“