Андре Брюйер
Войната на трите рози (5)

Глава V

Цяла нощ Глория Патри не затвори очи.

Напразно Бернар го убеждаваше да не се страхува от Мира, негърката. Нищо не можеше да убеди пазача на парфюма на розите в безобидността на старата готвачка. Призори, овладявайки страха си, той събра сили да се надигне от леглото си и да излезе да подиша свежия утринен въздух. Внезапно една щастлива мисъл го осени. Ако негърката е действително дяволско изчадие, светената вода ще я накара да избяга. Глория Патри взе едно шише и се отправи към селската черква, където намери и приятелката си Руфин. Смахнатият й довери щастливата си идея, а тя му съобщи на ухото средството на госпожица Жилберт.

Така, двойно осигурен, Глория Патри се почувствува готов да се опълчи на цял полк негри и смело пое обратния път към замъка. В парка той срещна младия господар, който с ръце в джобовете се разхождаше из цъфналите алеи.

— Откъде идвате толкова рано? — попита любезно Ернест.

— Много е просто — обясняваше му Глория Патри. — Трябва само да се снабдите с малко светена вода, а такава винаги може да си набавите, защото в случай на нужда свещеникът може да благослови цялата река.

— Ами ако настане суша? — попита сериозно Ернест.

Глория Патри замахна победоносно.

— Е, тогава ще употребите средството на госпожица Жилберт. Тя е чела много книги и много знае. Вижте, не е мъчно!

И Глория Патри, като застана на левия си крак, изрече тържествено три пъти заклинанието.

— Не е лошо — заяви Ернест, който успя да сдържи смеха си. — Тази госпожица трябва да е страшно умна. Коя е тя? Селската учителка ли?

— Не, господине, тя е втората госпожица Дьо Сент Гол — Жълтата роза.

— Аха, разбирам — промърмори Ернест заинтригуван.

— На колко години е тази госпожица?

— Мисля, че е на двадесет.

— Хубава ли е?

— Сигурно, господине — отговори Глория Патри със снизхождение. — Нали ви казах, че Жълтата роза е най-красивата, най-благоуханната… Вчера надвечер господин Гино и свещеникът се разхождаха и разговаряха за госпожици Сент Гол… И аз чух от него да казва: „Струва ми се, че съвършенството на госпожица Жилберт е дар от Бога“, а намусеният настойник отговори: „Кой знае, може и да е от дявола!“.

Разказът на Глория Патри задоволи немирния младеж. Той нахлупи шапката си с бързо движение, прие вид на завоевател и попита:

— Къде живее Жълтата роза?

— У дома си, господине, с леля си и сестрите си. Цялото наследство на Сент Гол е продадено: замъкът, чифлиците и земите. Остана само Оранжерията на брега на потока и там живеят Розите.

— Да не би да искате да кажете, че дамите Сент Гол живеят в Оранжерията? — учуди се Ернест.

— Но да, господине. Те се крият там и само докторът има достъп до дома им.

— Ще видим — процеди през зъби Ернест.

Той се канеше да разбере по-големи подробности за семейството Сент Гол, когато забеляза Мира, с поднос в ръце, да се приближава към тях. Глория Патри я видя едва когато беше съвсем близо до него. Той реши, че няма достатъчно време да изпита средствата си и се спусна да бяга, за да се заключи в стаята си.

Развеселен от бягството, Ернест прегледа разсеяно писмата, които Мира му беше донесла. Мислите му бяха завладени от разказа на Глория Патри и той съжали, че не можеше да продължи забавния разговор.

„Да отидем да потърсим Розите — помисли си той. — И толкова по-зле, ако докторът се сърди.“

Ернест се отправи към рекичката, за която му беше говорил Глория Патри, и се спусна по брега, оглеждайки околностите, но паркът беше много обширен, времето горещо и слънчево и нашият герой скоро изгуби търпение. Той се умори и седна на тревата.

Седнал под сянката на един стар бук, Ернест се вслушваше в игривия шум на потока. Скоро безполезното чакане му омръзна и тъкмо беше решил да си тръгва, когато весел и приятен смях го закова на мястото му.

Радостен и оживен смях долиташе от другия бряг на потока. Ернест стана безшумно. Той предчувстваше кой се смее там и с бдителността на индианец по пътеката на войната напусна тихо мястото си и се скри зад един жив плет, откъдето свободно можеше да наблюдава цялата околност.

Той забеляза старата Оранжерия на Гол, скътана при един остър завой на реката. Чудното убежище на последните потомци на благородната фамилия беше с огромни прозорци. До главната постройка се забелязваше по-малка, която, изглежда, беше обитавана от госпожиците Сент Гол. Обширната поляна се простираше пред Оранжерията.

Всъщност постройката беше на втори план в картината, която се разкри пред очите на Ернест, и това, което той видя на първи план, го очарова много повече. Впери очи и наостри уши, готов, без да го гризе съвестта, да не пропусне нищо от разговора, който се водеше на отвъдния бряг.

Поляната беше току-що окосена и млади косачки трупаха сеното на копи с повече старание, отколкото опит. Работата не беше много лека, затова най-младата, облечена в износена розова рокля, се отпусна безцеремонно на земята и се провикна:

— Ох, да си починем малко!

Друга девойка последва примера й. Тя беше висока, с красив бюст. Ернест я гледаше очарован. Въпреки че роклята й беше съвсем обикновена, за опитното око на младежа не останаха скрити кокетството и старанието, които момичето беше вложило в облеклото си. Гледайки прекрасната й фигура и вродените й грациозни движения, човек не забелязваше грубия сив плат, който я обгръщаше.

Двете уморени работнички, седнали една до друга на брега, започнаха да викат и третата девойка, която продължаваше да работи.

— Ела да си починеш. Ще свършим след малко.

Момичето се подчини веднага, приближи се до реката и извика с провлечен глас:

— Олеле, че е горещо. Струва ми се, че ще завра.

„Хъм — помисли си любопитният младеж, — да не би пък тази да е Роза? По-скоро ми прилича на зелка!“

Руфин продължи оплакванията си:

— Ще пукна, госпожици! Цяло нещастие е да работиш по такова време!

Тя се отпусна тежко до другите две момичета.

— Не говоря за себе си — продължи тя. — Аз съм родена в сеното, но вие, госпожици Сент Гол, не сте създадени за такава работа! Тъжно е, тъжно!

— А! — каза по-малката, чиито весели очи блестяха. — Лъжеш се, Руфин. Може да е трудно, но не е тъжно. Помисли колко много се смяхме!

Усмивка грееше още на лицето й.

Наивната Руфин продължи:

— Вярно, госпожице Розалин, и не мога да разбера защо се смеете толкова много с госпожица Жилберт, когато си спомняте за черния човек. Аз умирам от страх, като се сетя за него.

Ернест заслуша с още по-голямо внимание.

— Изглежда, че Валироз е станал много страшен — продължи момичето. — Появили са се изневиделица някакви черни маски… Не мога да се начудя как докторът се осмелява да ходи още там. Сигурно не се страхува от нищо!

Руфин имаше толкова учуден вид, че двете девойки избухнаха във весел смях.

— Как можете да бъдете толкова весели? — чу се хубав и надменен глас и притежателката му, красивата Матилд, появила се незабелязано на поляната, се запъти към трите момичета.

Зад живия плет закачливият Ернест повдигна леко шапката си и се поклони на надменната и прелестна новодошла.

Матилд изглеждаше много ядосана. Тя упрекна сестрите си за безгрижието им, когато такива неприятности ги измъчваха.

— Мислиш ли, че сме ги забравили? — отговори троснато Жилберт. — Сигурно ни тежат повече, отколкото на тебе, защото докато ти се излежаваше, ние дойдохме тук, за да работим.

Матилд повдигна презрително красивите си рамене и попита:

— Докога ще се занимавате с тази смешна работа?

Здравият разум на Руфин се разбунтува.

— Но, госпожице Матилд, ние не можем да платим на никой да я свърши!

— Да платим! Да платим! Вечно повтаряте тази грозна дума.

— А! — отговори невинно Руфин. — Да платим! Не е толкова грозно, колкото е мъчно!

— Вярно — продължи Жилберт. — Да платим! Но как като не можем?

— Много сме нещастни!

— Докторът има право — каза и Розалин. — Трябва да намерим някакъв начин, за да излезем от това безизходно положение.

— Какво значи това? — запита Руфин.

Жълтата роза отговори:

— Това значи, дете на природата, че трябва да се постараем да станем отново богати или поне не толкова бедни, колкото сме!

— Да, положението ни е ужасно — прибави Матилд. — Братовчедката Жан трябва непременно да дойде, за да ни помогне. По-добре да напуснем страната, отколкото да понесем такова падение. Аз не знам вече какво да правим.

— И аз не знам — въздъхна Жилберт.

Розалин каза, изпълнена с надежда:

— Но ако работим? О, зная, че ще започнете отново да ми се подигравате за смешните ми бродерии, но при все това досега и вие не сте направили нещо по-добро.

— Това е много мизерно средство и ни осъжда на убийствен живот — заяви Жилберт. — Потомките на Сент Гол заслужават по-добра съдба.

— Тогава?

— Тогава — сигурна съм, че и братовчедката Жан ще е на моето мнение — ще направим като всички нещастнички от нашата класа: ще се постараем да си намерим богати мъже и по този начин ще си възвърнем живота, за който сме създадени.

— Какви груби сметки! — каза Розалин възмутена.

Матилд се подигра.

— А къде ще го откриеш богатия мъж, който ще ти възвърне старото положение? Ще дойде да ни потърси в Оранжерията ли? Ще открие ли благородната ти кръв под дрипите?

— Открих! — провикна се Руфин доволна и стана, за да съобщи сензационното си откритие. — Трябва да се омъжите за господаря на Валироз!

Луд смях последва думите й. Въпросният господар, скрит зад оградата, започваше добре да се забавлява.

— За кого? — попита Жилберт. — За черния човек, който изплашил толкова много Розалин, преди да поведат философски спор в четири часа сутринта, пред сапунената вода ли?

— Не, не — поклати глава Руфин, очарована от себе си, — не за него. Той е стар, грозен и беден.

„Бедният Реми — помисли си Ернест, — добре го наредиха!“

Руфин продължи:

— Не за него, а за другия, хубавия, младия, богатия. Чух, че винаги бил засмян и учтив. Глория Патри ми разказа, че бил много любезен.

— Хайде де! — провикна се Жилберт. — О, много ми харесва този младеж и съм готова да се омъжа за него даже, без да го познавам.

Матилд я погледна презрително.

— Ти си способна и на това! Да се продадеш — ти, Жилберт дьо Сент Гол, на някой простак, чието единствено достойнство са парите, с които ще те купи.

— А ти си способна на друго, Матилд дьо Сент Гол, ти си способна да се омъжиш за всеки, даже и за черния човек, колкото и да е отвратителен, само за да завладееш Валироз.

Двете съпернички се гледаха право в очите.

Розалин се намеси:

— Пак ли ще се карате за глупости?

— Глупости? Завладяването на Валироз? Колко леко гледаш на този важен въпрос, наивно дете — подигра се Жилберт. — Не виждаш ли, че сестра ти мечтае само за това?

— Да — каза голямата. — Аз мисля само за Валироз. Той е част от мене, обичах всяко негово кътче, обичах славното му минало и тихото му настояще. Старите му стени ме зоват. Не мога, не мога да живея далеч от него!

— Присадената Червена роза! — опита да се пошегува Розалин, но нещо в тона на сестра й я беше трогнало.

Безкрайна скръб трептеше в гласа на Матилд и никой не се смееше, когато тя заговори отново:

— Завладяването на Валироз! Колко нощи съм мечтала за него! Но действителността е още по-горчива след опиянението на мечтите! Валироз е загубен!

— Защо загубен? — каза Жилберт. — Кой може да предвиди бъдещето? Кой знае какво ще ни донесе то?

И понеже и трите бяха много млади, устните им почти неволно изрекоха желанията им. Те бяха искрени и различни, както и характерите им.

— Да работим! — каза Розалин. — С труд и смелост ще завладеем отново замъка.

Жилберт, познаваща по-добре живота, се пошегува:

— Това е мъжка работа. Да се борим с женски оръжия. Една от нас трябва да се омъжи за новия господар на замъка и всичко ще бъде наред.

Матилд изправи гордо глава.

— Не, Валироз не може да бъде завладян с цената на един неравен брак. Трябва да търсим богат и благороден мъж, който от любов към нас да откупи замъка.

Розалин се засмя.

— Смятам, че сте малко смешни. Разполагате със замъка, като че ли непременно трябва да ви принадлежи. Той не е ваш, мои мили, и новите му господари ще решат дали да го продадат, или да го задържат.

— Глупачка! — каза Матилд с явно презрение. — Ти имаш характера на победените, на малките, на тези, които са доволни да бъдат бити.

— Не — каза Розалин с пламнали страни, — грешиш. Аз също страдам, но не искам да изгубя времето си в безплодни съжаления.

— Аз, аз ще се боря до края — провикна се с жар Матилд. — Да завладея Валироз е моето най-голямо желание и ще направя всичко, за да го осъществя!

— Омъжи се за черния човек или за племенника му — отговори Жилберт, — или не, отстъпвам вуйчото на теб, понеже си по-възрастна, а аз ще взема племенника.

Руфин се обади:

— Да, но трябва и той да иска да се ожени за вас, госпожице, и вуйчо му да хареса Червената роза… и после, може би те са женени.

Звънкият смях на Розалин последва думите на селянката.

Матилд се надигна високомерно:

— Вие сте две глупави малки момичета и никой не е искал ценните ви съвети.

Жилберт заяви на свой ред:

— Вървете да трупате сено и да мечтаете за кърпене, готвене и прочие приятни домакински задължения.

Розалин се поклони дълбоко на сестрите си.

— Вървете да се излежавате, мечтаейки за завладяването на Валироз, госпожици, но внимавайте само да не си пожелаете сърцето на един и същи мъж. Той не е благородник и вие не знаете даже как изглежда, но в очите на Жилберт той е богат, а в очите на Матилд е притежателят на Валироз. Това е достатъчно, за да стигне работата до война. Войната на двете рози!

— Защо не войната на трите рози? — извика засегната Жилберт. — Ти прекалено се стараеш да минеш за безучастна, Розова роза! Кой знае дали и ти няма да вземеш участие в борбата…

— Никога! — отвърна девойката с пламнали очи.

По-голямата й сестра отговори:

— Бъдещето ще ни разкрие и твоите карти, госпожице. Във всеки случай ние, способните на всякакви компромиси, не сме способни да разговаряме в четири часа сутринта с маскирани хора.

— Всъщност — каза Жилберт — ти си направила вече първата крачка.

Розалин вдигна хубавата си главичка.

— Никога няма да съжалявам за постъпката си и вие напразно се стараете да откриете нещо компрометиращо в нея. А няма и за какво да ми завиждате! Черният човек е беден, стар и грозен и не е господар на Валироз! Успокойте се, виждате, че не съм ви конкуренция!

Тя избяга, отвеждайки със себе си Руфин.

— Всичко хубаво! — провикна се тя. — Червената роза срещу Жълтата роза! Ура!

Двете по-големи сестри също напуснаха поляната и най-после Ернест излезе от скривалището си. „Ох — каза си той, протягайки вдървените си крайници, — измъчих се, но не съжалявам. Понякога не е зле да се подслушва по плетовете.“ Тръгна към замъка. Закачливите му очи блестяха повече от обикновено. „Дръжте се, докторе — мислеше си той, — колкото и добре да пазите Розите си, ще вляза в градината ви.“