Андре Брюйер
Войната на трите рози (2)

Глава II

Докторът не беше сгрешил, че в плановете си за бъдещето беше запазил място за случайността, защото още на другия ден тя му се представи в два различни образа.

Първия път под образа на запъхтяната и закръглена Руфин, която рано-рано донесе новините от Оранжерията.

— Госпожица Изьолт е много болна и ми заповядаха да дойда веднага да ви кажа, господин докторе. Госпожица Матилд каза на госпожица Жилберт: „Не е ли смешно, че ние и четирите не можем да направим една крачка без този настойник?“. А другата отговори: „Същинска казарма! Четирима войници и фелдфебелът“. И може да не вярвате, господине, но те, които се бяха карали преди една минута, започнаха да се смеят заедно. Нищо не разбрах и дойдох тук, но сега ще си вървя, защото работа ме чака.

Руфин изчезна като вихрушка и остави доктора слисан. „Фелдфебела“ го засегна, защото той разбра това, което Руфин не беше схванала. Искаше му се да се откаже от тези неблагодарнички.

В този момент пред вратата шумно спря една кола. Още веднъж случайността идваше да безпокои доктора.

Един мъж с правилни черти слезе пъргаво от колата. Неговата открита физиономия спечели почти веднага доктора. Непознатият се представи без заобикалки:

— Ернест Вилиан. Дойдох да посетя Валироз, въпреки че още не е дошъл денят, който определихме с нотариуса.

С няколко учтиви думи той се извини за безпокойството, но понеже здравето на братовчед му налагало незабавното преместване на чист въздух, какъвто липсвал в Тулуза, родното им място, двамата приятели решили да дойдат, без да дочакат определения ден.

— Аз съм на ваше разположение — заяви докторът, на когото харесваше непринуденият и уверен вид на новодошлия — и ще ви придружа веднага до Валироз.

Докторът взе бастуна и шапката си. Когато тръгнаха, той попита:

— Сигурно колата ви чака. Ще има ли място и за мене? Валироз е доста далече от селото.

Ернест Вилиан се смути, което не отговаряше изобщо на хубавите му открити черти, и най-после каза:

— Колата не чака вече, докторе. Братовчед ми избърза напред. Той е малко болен, както ви казах, затова само аз ще имам честта да ми покажете замъка.

Докторът се поколеба за момент, но искреният поглед на Ернест го накара да се реши.

— Да вървим — каза той с усмивка. — Добре че пътят е хубав, а и вие ще можете да се полюбувате на красотата на парка.

Скоро докторът свърна от пътя по една странична пътека.

— Оттук ще стигнем по-бързо парка и ще видите веднага розовите градини, които са гордостта на замъка. Държа да покажа Валироз на новия му притежател в най-хубавия му вид.

— Но… — започна Ернест Вилиан, увлечен от вродената си откровеност.

След това той замълча и докторът, който го наблюдаваше под око, видя, че прехапа устни, сякаш се мъчеше да прикрие усмивката си.

Я гледай — каза си старият скептик, — това хлапе като че ли ми се надсмива, но пословицата казва: „Най-добре се смее този, който се смее последен!“.

Скоро те навлязоха в парка. Едва бяха направили няколко крачки и пред очите им се откри чудна гледка — Валироз, окъпан от слънчевите лъчи и потънал в цветя.

Ернест Вилиан не можа да сдържи възклицанието си. Около него, докъдето се простираше погледът, в гигантски арки, живи плетове, алеи и лехи цъфтяха хиляди и хиляди рози. Имаше от всички цветове и всички видове. Около натежалите от утринната роса чашки на розите бръмчаха насекоми, а лекият аромат упойваше.

Ернест прошепна възхитен:

— Ето земния рай. Това е дело на артист.

Докторът болезнено сви устни. Той мислеше за създателя на розовите градини, за стария приятел, за нещастния Юбер дьо Сент Гол, който беше умрял далеч от любимите си рози.

При този спомен докторът се намръщи още повече и му се видя невъзможно да разкаже поетичната и трогателна история на парка Валироз на веселия Ернест. Колкото и симпатичен да изглеждаше новият собственик, можеше ли да забрави стария си приятел от детството?

Той се задоволи да покаже на Ернест само замъка, който беше много стар и интересен. Докторът знаеше цялата му история и я разказваше по много забавен начин. Ернест го слушаше толкова внимателно, очарован от начетеността и лекия му хумор, че загуби представа за времето. Селският часовник, който удари дванадесет пъти, го накара да подскочи.

— Вече е обяд — извика той, — а аз съвсем забравих бедния Реми!

При това име у доктора, който беше забравил сутрешната случка, се събуди пак неясната неприязън.

— Къде се бави още братовчед ви? — попита той.

— Сигурно се разхожда в парка, а възможно е да е останал и в колата. Ще отида да го потърся, защото той е в състояние да забрави и за обеда, понеже съвсем се е отрекъл от този прозаичен свят.

Докторът побърза да каже:

— Трудно ще намерите храна в селото. Приемете без официалности скромното гостоприемство на моята маса. Това за вас е единственият начин да не умрете от глад.

— Приемам поканата ви на драго сърце — отговори младият мъж, който не беше привърженик на формалностите, — изчакайте малко само да предупредя братовчед ми.

— Но той ще дойде с нас.

— Кой? Реми?

Тонът, с който Ернест каза това, беше красноречив отговор. Докторът се засегна. Ернест го почувства.

— Извинявайте — каза той бързо, — но братовчед ми е саможив и този непредвиден обяд у непознат човек ще е истинско мъчение. Бъдете снизходителен към него, докторе, а когато го опознаете по-късно, ще видите, че е бил прав. Засега приемете ни такива, каквито сме, без да се опитвате да ни промените.

Те се отправиха към главния вход на парка. Когато се приближиха, забелязаха малка група, която оживено спореше.

Колата на Ернест беше спряла пред вратата, пред която се беше изпречило странно същество. Един слаб и прегърбен човек беше сложил ненормално дългите си ръце на железните пръчки.

— Няма да ви пусна! — заяви той с напевен глас и на съвсем неразбираем френски.

Кочияшът се нервираше.

— Казах ти, че водя новия притежател, стари твърдоглавецо. Как смееш да не го пускаш!

— Какви лъжи ми разправяш, вие сте крадци! Притежателят е вътре с нашия доктор. Аз самият им дадох ключовете.

От колата слезе възрастен мъж, който приличаше на доверен слуга от стар дом. Той се опита да вразуми старото джудже. Напразно! Изкривените пръсти се вкопчиха по-силно в ръждясалата брава.

— Няма да ви пусна, кълна се в честта на Глория Патри!

За щастие в този момент се приближиха докторът и Ернест.

— Отвори вратата! — заповяда Ернест, докато докторът мъмреше старика:

— Твърдоглавец! Кога ще престанеш най-после?

Ернест беше излязъл и преговаряше с някого в колата. Слугата, застанал по-назад, слушаше почтително. Докторът започна да се нервира.

Най-после Ернест се върна при него.

— Приемам вашата любезна покана, докторе — каза веселият младеж. — Братовчед ми ще остане в замъка. Бъдете така добър и кажете на този ужасен цербер да отвори широко вратата.

— Хайде, Глория Патри — каза докторът, — послушай, новият господар ти заповядва.

Странното същество започна да разглежда най-нахално Ернест почти под носа му. Вместо да се разсърди, младият човек се усмихна. Той ставаше много симпатичен, когато усмивка откриваше белите му зъби.

Глория Патри вдигна шапката си почтително и каза с глас на оракул:

— Новият господар е хубав, да живеят розите под неговото царуване.

Ернест се вгледа с любопитство в старика, който се беше навел пред него като роб пред господаря си. И какъв особен роб при това, с изкривено като лозница тяло, с безформени ръце, с гърбица и с тържествено и същевременно глупаво лице.

Ернест избухна в силен смях.

— Човече — каза той, — вие имате грешка…

Сдържано покашляне го спря. Ернест, подсетен, прие сериозен вид:

— Да живеят розите под моето царуване, а това, за да отпразнуваш пристигането ми.

Голяма монета падна в сухата ръка на човека. Нито един мускул на лицето на Глория Патри не трепна, само изкривените му пръсти се затвориха жадно.

„Охо! С този лесно ще се разберем“ — помисли си Ернест и попита:

— Как се казваш?

— Глория Патри.

— Et Filie — продължи Ернест непоколебимо, — вижда се, че си добър християнин, но я ми кажи как те викат?

— Глория Патри!

— Стига — прекъсна го Ернест, — отговори сериозно.

Докторът се намеси:

— Има недоразумение. Глория Патри няма друго име, освен това. Той е безобидно създание, което дойде един ден в селото бог знае откъде. Тогавашните владетели на замъка, които бяха много милосърдни, го прибраха. Беше през един много студен зимен ден. Завели го в кухнята, а той, след като се стоплил и нахранил, се почувствувал така добре, че никой след това не бил в състояние да го изгони. Госпожица Дьо Сент Гол, трогната от неговия умствен и физически недъг, го задържа. Той не напусна Валироз дори и когато Сент Гол си отидоха. Нотариусът, който уреждаше семейните работи, му позволи да остане и оттогава Глория Патри беше официално назначен пазач на замъка. Отпуснаха му малка сума и той поддържа парка. Разбирате, нали, че за неговия неразвит ум идването на новия притежател е едно епохално събитие. Кой знае дали в своя помрачен мозък не се мисли господар на всичко? Във всеки случай вашето идване сигурно го кара да се страхува за насъщния си хляб. Може би вие не ще се нуждаете от пазач.

Този път Ернест не се поколеба, а с тържествен глас заяви:

— Глория Патри, провъзгласявам те за главен градинар на замъка. Ти ще се грижиш за розите.

Спаруженото лице на ненормалния засия от щастие. Глория Патри беше разбрал. Отсега нататък можеше да спи спокойно, но Ернест, воден от вродената си закачливост, продължи:

— Гледай си добре и внимавай някой да не открадне аромата им!

В това време слугата се беше качил в колата и тя тръгна. Докторът се приближи да поздрави саможивеца, който отказваше неговото гостоприемство, но по случайност или не, точно в този момент се спусна пердето и поздравът на доктора остана без отговор.

Ернест се престори, че нищо не е забелязал. Той хвана доктора, заявявайки, че умира от глад, и пресили доброто си настроение, правейки се, че не вижда обиденото изражение на старика.

Веселият нрав на Ернест Вилиан привличаше всички. Той спечели окончателно доктора, когато, след като уталожи глада си, благоволи да даде някои сведения за странния си роднина.

— Моят братовчед е нещастник — заяви той без заобикалки, понеже разбираше какви мисли помрачаваха челото на домакина. — Всъщност не трябва да го наричам братовчед, защото той по-скоро ми е вуйчо. Но разликата, в годините ни не е голяма. Той е много нещастен и болен. Страхувам се, докторе, че и вие няма да сте в състояние да го излекувате.

— От какво страда?

— Много сложно е. Преди много години, още като дете, той е бил обезобразен при една катастрофа и останал инвалид с лявата ръка. Но смятам, че катастрофата е повлияла най-много на характера му. Той страда не само от много силна парализа вследствие от нещастието, но и от това, че не прилича на останалите хора. Учуденият поглед, който не могат да овладеят тези, които го виждат за първи път, го засяга така болезнено, че той предпочита да се крие. Неговото отшелничество е много по-мъчително, понеже ние нямаме семейство и аз съм единственото същество, което той вижда. Но аз няма да му липсвам никога — продължи Ернест енергично, — не, той никога не трябва да почувствува нужда от нищо. Реми и аз сме отрасли заедно, надявам се, че животът няма да ни раздели, въпреки че характерите ни са съвсем различни, ние се разбираме отлично, т.е. аз слушам с търпение проповедите, които ми държи многоуважаемият вуйчо. От известно време успях да го убедя, че тихият живот сред природата ще е от полза не само за него, но и за мене. Видяхме в един вестник обявата за продажбата на Валироз и веднага го купихме. Надявам се, че местността ще се хареса на Реми, защото аз се реших да дойда в Сент Гол с единствената цел да го разсея и да му възвърна здравето.

Добрият доктор Гино, забравяйки обичайния си скептицизъм, започна да се възхищава от този рядък племенник, който, напускайки града и развлеченията, се е погребал на село, за да развлича един саможив и при това беден вуйчо.

„На света още се срещат добри хора“ — помисли си той.

За да награди добрината му, той започна да налива щедро в чашата на Ернест най-хубавото вино от избата си. Разговорът стана много весел и времето мина незабелязано. Едва сега докторът се сети, че го чакат в Оранжерията, а Ернест реши да се върне във Валироз. Двамата нови приятели се разделиха, възхитени един от друг.

По пътя за Оранжерията докторът се замисли. Заразителното веселие на Ернест го накара да забрави за малко грижите си, но колкото повече се приближаваше към къщата на приятелките си, толкова повече безпокойството му нарастваше.

Едва беше пристъпил прага на Оранжерията и малкото търпение, с което се беше въоръжил, се изпари на момента. Той попадна в разгара на една шумна караница. Както обикновено, поводът беше съвсем незначителен, но Матилд и Жилберт се бяха увлекли до такава степен, че не обръщаха внимание на леля си, която се беше свила във фотьойла си, бледа и отчаяна.

Настойникът се намеси:

— Престанете вече с караниците си. И двете сте ужасни и отказвам да ви слушам. Това поведение на възпитани момичета ли е? Престанете!

Те, поразени, погледнаха уплашено нахалника, който се осмеляваше да им се кара. Розалин сдържа с мъка смеха си, когато сприхавият настойник заяви:

— Искам в моята казарма да има ред. Понеже има фелдфебел, войниците ще го слушат.

— Тъй вярно, докторе — отговори Жилберт, която беше по-разбрана и по-весела от голямата. — От утре започвам да си кърпя чорапите, а Матилд ще мие чиниите и…

— И ще бъдем образцови момичета според разбиранията на доктора.

При нахалния тон на Матилд докторът подскочи и втората част на речта му беше още по-остра от първата:

— Вие сте две глупачки, натъпкани с предразсъдъци. Имате претенции, че сте религиозни, а не изпълнявате най-елементарните Божи заповеди. Руфин, която работи през целия си живот, е много по-благородна, отколкото вие в срамното си безделие. Ако продължавате така, ще взема Розалин оттук, защото ме е страх, че ще развалите и нея.

Матилд беше пребледняла от гняв, големите очи на Жилберт гледаха със страх. Госпожица Изьолт реши, че моментът е удобен да припадне. Всички се спуснаха към нея.

Розалин каза с плач на настойника си:

— Това е вторият припадък от сутринта.

Пренесоха болната в стаята й. Докторът остана дълго при нея и след щателен преглед подозренията, които имаше отдавна, се потвърдиха.

Той успокои болната, препоръча й пълна почивка и отиде при възпитаничките си. С едно движение ги накара да го последват и те излязоха вън, за да могат да говорят на спокойствие. Той каза с ясен и твърд глас:

— Мина времето на глупостите и детинщините. Току-що се убедих, че леля ви е сериозно болна. Нещастията и грижите са сломили издръжливостта й — дробовете и сърцето са засегнати. Необходим й е охолен и спокоен живот. Още няколко припадъка като този и ще можете да се похвалите, че сте ускорили смъртта й.

Жилберт не издържа и проговори веднага:

— Никога — каза тя — вече няма да я тревожим, даже ако трябва да прехапвам езика си.

— Помни тези свои думи и най-вече гледай да ги изпълниш — промърмори докторът.

Той познаваше това лекомислено момиче, което често се увличаше, когато слушаше доброто си сърце.

Матилд не каза нищо. Тя беше много сдържана. Докторът знаеше, че у нея има повече дълбочина и възвишени чувства, но гордостта й помрачаваше всичко.

Ударът, който им нанесе, беше достатъчно силен, за да събуди съвестта им. Той се въздържа от коментар и продължи:

— Освен това леля ви се нуждае от охолен живот, съвсем различен от този, който води сега. Оставям на вас да помислите.

Този път Матилд проговори:

— Всичко, което зависи от нас, ще бъде направено, дори и нещо повече.

Докторът знаеше това. Тази, която говореше, нямаше да спести труда си, но имаше други неща, които не бяха по силите й. С глас, който беше лишен от обичайната й гордост, тя прошепна:

— Но нямаме пари. Ние живеем по-бедно от най-бедните в селото. Как да доставим това, което е необходимо за болната?

С болка те пресметнаха малкия си бюджет. Целият им приход се състоеше от малката рента, която им даваше богата роднина, и от градината, която Руфин разработваше. Всичко стигаше, колкото да не умрат от глад.

— Трябва добро вино, месо — продължаваше докторът с непоколебим глас.

Това бяха продукти, които почти не се появяваха на масата в Оранжерията. Доктор Гино го знаеше, понеже сам често им помагаше от личните си средства, но той не само че не беше богат, а отгоре на всичко издържаше своя племенник, който следваше медицина в Париж.

Матилд вдигна отчаяно ръка.

— Никога няма да можем да й ги доставим.

Докторът я погледна остро, но Розалин, която беше разбрала накъде клони разговорът, заяви смело:

— Ще работим!

— Ще работим! — Руменина заля нежното лице на Матилд. — Да работим за пари!

— Може би предпочитате да просите! — подхвърли докторът.

— Мислите ли, че съм способна на такова нещо? — попита тя гордо.

Строгият настойник не се поколеба и нанесе решителния удар:

— Та от какво живеете вие сега? Не живеете ли от милостинята, която ви дава братовчедка ви, госпожа Боден? Какво ви пречи сами да си изкарвате хляба?

Страшен гняв обзе Матилд, но съвестта й заговори: докторът имаше право. Тя опита да се защити:

— Госпожа Боден е наша братовчедка и тона, което ни дава, не е милост, а помощ, естествена и задължителна между роднини…

— Не, не извъртайте… Това е чисто и просто милостиня. Роднинските ви връзки я задължавали да ви помага! Как можахте да го измислите! Щях да съм на друго мнение, ако бяхте стари и болни, но вие сте млади и здрави и с какво право не спазвате Божията заповед: „Ти ще печелиш хляба си с пот на челото“?

Матилд замълча, но Жилберт подхвърли заядливо:

— Докторе, знаем, че сте стар безбожник и във вашите уста Божиите заповеди не звучат много убедително.

— Въпреки това моята религия е по-добра от вашата, госпожице, и на ваше място бих се срамувал да се наричам християнин, когато животът ми не отговаря на принципите ми… но въпросът не е за мен. Съгласни ли сте да работите?

— Добре, но какво? Не виждам каква работа може да се намери в това забутано село.

— Тук е невъзможно да работим — заяви Матилд. — Всички ни познават… и после няма и какво да правим.

— А аз мисля, че има — отсече докторът, хващайки ръката на Розалин, — защото най-малката от вас успя да си намери работа.

Двете по-големи сестри се спогледаха учудено. Розалин поруменя.

— Да — продължи докторът, — моята малка Рози си е доставила с помощта на Руфин всички необходими неща за бродиране и се е заловила на работа. Виждате, че когато не липсва желание, всичко е възможно.

Розалин вдигна смело глава.

— Вярно е, започнах да работя и надявам се, че ще спечеля малко пари.

Лицето на Матилд придоби строго изражение.

— Ти си опетнила името ни!

— Без силни думи! — заповяда докторът. — Умението, с което Розалин е работила, е достойно за похвала. Тя сама ще ви разкаже подробностите. Сега ви оставям да размислите и да разрешите въпроса, който не търпи отлагане. Как ще намерите средствата, необходими за нуждите на леля ви? Нека сърцата ви подскажат. Размислете добре, защото Розалин не може да насмогне сама. Разбира се, не забравяйте, че винаги можете да разчитате на мен.

През полето, което настъпващата нощ постепенно обгръщаше, докторът се отправи към спокойното си жилище.

Вечерта, разхождайки се из градината си, той си припомни откровеното лице на Ернест Вилиан и като добър настойник, потърка доволно ръце: „Много добре направих, че не разказах на този хлапак историята на трите ми рози. Той е в състояние да ги омагьоса всичките и само това липсваше, за да ни се объркат съвсем работите. За щастие госпожица Изьолт е станала още по-необщителна поради болестта си и той няма да може да влезе във връзка с тях. Пък и най-после аз за какво се навъртам около Оранжерията!“.

И с доволен вид докторът натъпка лулата си, уверен, че би надхитрил всички рози на света, били те червени или жълти и даже съюзени с млади господари на замъци, обладани от завоевателни амбиции.