Андре Брюйер
Войната на трите рози (3)

Глава III

Последваха няколко спокойни за доктора дни. Той не видя отново Ернест Вилиан, който беше отишъл по работа в Тулуза, и не се появи нито за момент в Оранжерията.

В неделя вечерта, когато тъкмо се прибираше у дома си, му съобщиха, че го викат в замъка за болния господин. Щом приключи вечерята си, докторът се отправи към Валироз.

Беше още светло, когато докторът се озова на обширната тераса на замъка, където го посрещна Глория Патри. Идиотът, станал важна личност, едва благоволи да го поздрави.

— Заведи ме при господин Реми Вилиан! — заповяда докторът.

Ужас се изписа по лицето на стареца и той прошепна:

— Господине, ако държите на живота си, не отивайте при него. Той не е обикновен човек.

Докторът повдигна рамене.

— Той е само неврастеник и нищо повече.

Докторът поиска да отмине, но Глория Патри го задържа и прошепна тайнствено:

— Господине, чуйте ме. Сигурен съм, че той не е християнин. Излиза само вечер, разхожда се съвсем сам в парка… Снощи го проследих, имаше луна… и видях лицето му… Е, добре, повярвайте на Глория Патри, господине… Той беше съвсем черен!

Докторът избухна в смях и без да слуша продължението на разказа на пазача на парфюма на розите, отмина, за да потърси някой прислужник, който да го отведе при болния. Точно в този момент се появи Бернар, довереният човек на Вилиан, и побърза да отведе доктора към апартамента на Реми Вилиан.

Отначало докторът не видя нищо. Пълен мрак цареше в стаята. Възрастният човек не можеше да направи крачка, без да се блъсне в някой стол или масичка, и тъкмо когато търпението му започваше да се изчерпва, се чу гласът на Бернар:

— Господин докторът е тук, господин Реми, той ще ви даде необходимото лекарство, за да прекарате спокойно нощта.

— Най-напред светнете — заяви докторът.

Един много слаб глас каза бавно и умолително:

— Без светлина! Не мога да я понасям.

— Тогава какво да правя? — попита не особено любезно докторът.

В отговор на въпроса му се чу дълбока въздишка.

Тогава Бернар се обади:

— Ще отворя едва най-отдалечения прозорец и господин докторът ще може да се движи свободно.

Когато светлината от залязващото слънце проряза тъмнината, докторът успя да различи предметите, които го заобикаляха. Леглото беше поставено в дълбока ниша и заградено с тежки завеси. В полумрака докторът забеляза фигурата на човек, свита между завивките.

Призовавайки цялото търпение, на което беше способен, раздразнителният старец се приближи и започна да разпитва болния.

Един много приятен и благороден глас му отговори. Господин Вилиан се извини, че го е обезпокоил и се оплака от непоносима болка в слепите очи и лявата ръка. Той самият се беше подложил на тъмнина и мълчание. Докторът одобри този режим и му даде успокоителни прахове.

Когато стана, за да си върви, спомни си за това, което Ернест му беше разказал за вуйчо си, и каза:

— Виждате ми се много отслабнал. Щом като мине кризата, ще трябва да започнете да излизате. Въздухът и слънцето много ще ви помогнат.

Понеже не последва никакъв отговор, докторът побърза да се сбогува.

— Извинете ме за тъжния ми прием — каза любезно гласът. — Надявам се, че когато положението ми се подобри, ще ви накарам да го забравите. Братовчед ми ми говори много за вас и зная, че дълго време сте били приятел на старите собственици на замъка. Надявам се, че вие няма да откажете приятелството си и на новите.

Докторът си помисли: „Този болен умее да говори добре, но ще трябва да ми държи още много подобни проповеди, преди да успее да ме привлече като младия си племенник. Да, разбира се, аз ще идвам във Валироз, но по-скоро заради веселия притежател, отколкото за тъжния му роднина. Той ме дразни с манията си да се крие… и може би Глория Патри има право да казва, че не е обикновен човек! За първи път в живота си давам съвет на болен, без да го видя!“.

Това изобщо не беше по вкуса на избухливия лекар. При все това той се сбогува любезно и се прибра у дома си, мислейки: „Ех, поне новият ми болен няма да е опасен съсед за възпитаничките ми! Няма да има нужда да се превърна в пазач, за да пазя тази лудетина Жилберт. Благодаря на бога! Вуйчото ми вдъхва повече доверие от племенника!“.

Той заспа, размишлявайки върху необикновеното си посещение при Реми Вилиан, без да подозира, че бъдещето му готвеше много забавни изненади, които щяха да подложат на голямо изпитание нетърпеливата му натура.

На другия ден, когато зората още не беше обляла в розова светлина долината на Сент Гол, в прелестния час, когато росните поляни изглеждат сребърно зелени, когато планините започват да се очертават на ясното небе, малката Розалин скочи пъргаво от леглото.

Руфин тихо я викаше. Двете момичета, почти на една възраст, се обичаха много въпреки голямата разлика в положението им. Приятелките зашепнаха на тясната площадка на стълбата.

— Никой няма да ме види — заключи Розалин тихо, — а ако ме чуят, ще помислят, че си ти.

Двете момичета направиха набързо сутрешния си тоалет, слязоха внимателно по стълбата и се разделиха в голямата стая. Руфин се отправи към селото, където я чакаха многобройни и деликатни задължения, а Розалин, като остана сама, напусна безшумно къщата.

Тя беше облечена в много тясна и къса рокля, защото единствената прилична дреха, която притежаваше, беше измърсена и Розалин отиваше да я изпере на потока в този ранен час, когато никой нямаше да я види.

Прикриването на бедността изисква тежки жертви и колкото и храбра да беше девойката, не можеше да не се измъчва, но вроденото й добро настроение скоро надделя. Руфин си беше направила първобитна, но много удобна пералня на бързата и пълноводна река, която течеше на края на поляната. Когато се озова там, Розалин потопи в хладната вода единствената си рокля.

В този ранен утринен час никой нямаше да я види. От другата страна на реката се простираше паркът на Валироз, където Розалин беше направила първите си стъпки.

Розалин избягваше да погледне всичко, което можеше да й отнеме смелостта, и навеждайки глава, се залови грижливо да пере роклята си. Трябваше скоро да свърши, защото слугите от замъка можеха да я забележат и много щяха да се учудят на тясната й и къса розова рокля и на черните й лъскави коси, разпилени в прелестен безпорядък по раменете.

Докато малките й ръце работеха бързо, птичките се събудиха в гнездата си и запяха. Слънцето блесна и обля в розова светлина поляната, парка и рекичката.

Тогава Розалин забрави бедността и грижите си, забрави всяко благоразумие и затананика весело с хубавия си и ясен глас, но скоро толкова се увлече, че запя с пълно гърло една стара игрива песен.

Гласът й не беше нито много силен, нито много хубав, но ясен и неизразимо свеж. И това беше гласът на пролетта, която пееше в тази ранна юнска утрин, когато хилядите рози от парка на Валироз разтваряха натежалите си от роса пъпки, хубав глас, пълен с недоизказани обещания и примамваща сладост.

Кой би устоял на този зов? Кой би бил толкова мрачен и обезсърчен, за да бяга от живота, който пее? Кой не би дошъл, неудържимо привличан, към тази разцъфнала пролет?

Розалин продължаваше да пее. Наведена над бистрата вода, тя приличаше на цвете. Малко полско цвете, което някой магьосник беше превърнал в стройна и пъргава девойка с хубаво невинно лице и топли блестящи очи.

Пролетта беше преобразила този скромен къс гасконска земя в приказен кът, където и най-баснословните и невероятни приключения изглеждаха възможни. Пепеляшка переше в пеещата вода на потока грубата дреха, която трябваше да скрие красотата й.

Да, така е. Това е халюцинация, която е последствие от безсънните нощи и успокоителните лекарства. Какво прелестно видение. Няма ли да е по-добре да седиш неподвижен, за да не пропъдиш прекрасния образ с някое неразумно движение или пума?

Изведнъж Пепеляшка вдигна глава, розовото й лице беше осветено от две живи очи, които се впиха в непознатия, разширени от изненада и скоро от ужас.

С едно движение Розалин се изправи на крака, но не можа да избяга, а остана прикована на мястото си, смразена от ужас.

Тя никога не вярваше в привидения, за които Руфин често й приказваше, но това, което беше пред очите й, преминаваше всички граници и малкото й сърце биеше лудо.

— Изплаших ли ви, извинете!

Гласът беше приятен.

Розалин простря умолително ръцете си:

— За бога, кой сте вие?

Един мъж я гледаше от другия бряг на реката. Той беше много едър и малко приведен и се навеждаше напред, за да я види по-добре. Сянката на силно нахлупената му шапка скриваше очите му, но това, което ужаси Розалин, беше съвсем черната долна част на лицето.

— Кой сте вие? — повтори тя.

Отговорът последва бавно и гласът изглеждаше сломен:

— Един нещастник!

Тази единствена дума беше достатъчна, за да се трогне доброто сърце на Розалин и тя почти забрави уплахата си, повтаряйки:

— Един нещастник!

— Да, един човек, лишен от всичко, човек, когото всички отблъскват, от когото всички се страхуват и бягат, който няма приятел.

— О, много съжалявам!

Розалин не се страхуваше вече.

— И защо — попита тя, — защо ви избягват, кажете, защо всички се ужасяват от вас?

Човекът наведе глава. Признанието му беше мъчително.

— Аз съм обезобразен — каза най-после той. — Една злополука ме направи толкова грозен, че никой не може да ме гледа, затова съм принуден да се крия.

— А вашето семейство?

— Нямам семейство. Единственият роднина, който имам и който е извънредно добър към мен, ми е съвсем чужд по характер и аз страня от него толкова, колкото ми е възможно.

— Значи вие винаги сте сам?

— Не — каза той горчиво, — имам една неразделна приятелка, която ме следва винаги и навсякъде и която вечер бди над леглото ми — скръбта, която ме измъчва и никога няма да ме напусне.

— О! — каза девойката съчувствено. — Не губете смелост. Господ ще ви помогне.

— Господ ме е изоставил.

Поразена, тя отстъпи крачка назад.

— Съжалявам ви още повече, задето мислите така — каза тя кротко. — Струва ми се, че най-голямото ви нещастие е, че сте изгубили вяра в Божията милост.

— Ето моето най-голямо нещастие! Вижте го!

Той повдигна леко шапката си. Тогава тя видя, че обезобразеното му лице беше покрито с черна маска, която покриваше и цялото му чело. Две живи очи дебнеха неспокойно впечатлението й.

— Е, добре, още ли не сте избягали, още ли не сте припаднали? Та какви са вашите нерви? Но вие виждате само превръзката, а това, което тя скрива, е отвратително. Нищо в света не е по-ужасно от моето нещастие.

Отговорът на Розалин беше ясен и твърд:

— По-добре да сте нещастен, отколкото виновен.

Той не отговори, но наведе глава. Увлечена, Розалин повтори:

— По-добре е да сте нещастен, отколкото виновен. Колкото и да страдате, колкото и да сте нещастен, остава ви Бог — и този приятел струва повече от всички земни приятели.

— Вие сте млада — засмя се човекът горчиво, — но почакайте малко, когато животът ви поднесе изпитанията си, когато на свой ред бъдете нещастна и болна, когато изгубите всичко, което сте обичали… Когато настъпи и за вас времето на изпитанието, тогава ще ви попитам какво е останало от вашите химери!

— Това време е настъпило за мен — каза тя спокойно.

Той я погледна. Момичето беше така красиво, така чисто в бедната си износена рокля!

Розалин разбра погледа му. Тя имаше здраве и младост — дарове, които бяха скъпоценни за един неизлечимо болен. Той не виждаше мъката в нейния живот и тя не се поколеба да каже:

— Аз съм бедна, толкова бедна, че тази сутрин бях принудена да изпера тайно единствената си рокля на потока. И моето положение не е много весело, съгласете се!

— Какво значение има бедността, когато сте здрава?

— Да, но тази, която обичам, която замества майка ми, е болна и аз нямам необходимите средства, за да й възвърна здравето. Има дни, когато парите не ни достигат даже за лекарства, но вие не познавате тази мъка, защото сте сам… и може би не сте толкова беден, колкото нас. Вие живеете в замъка.

— А, това ли възбужда завистта ви? — каза той. — Знаете ли при какви условия живея там? Но вярвайте ми, замък или хижа е все едно, само щастие да ги обитава. Не губете времето си в безполезни съжаления и понеже още вярвате в Бога, приемете безропотно скромното място, което ви е отредил.

Тя почувствува презрението му и благородната й кръв се събуди.

— В очите на света аз не съм на мястото, което ми е отредено. Аз се наричам Розалин дьо Сент Гол, родена съм в този замък и в чест на моето раждане са засадени поляните с розовите рози.

Тя млъкна. Старите спомени я натъжиха. Необикновеният й събеседник също мълчеше и размишляваше. Изведнъж те се усмихнаха един другиму като стари приятели.

— Извинете ме — каза той, — не ви познах.

— О! — отговори девойката с пленителна простота. — Какво от това, че сте взели дъщерята на старите владетели на замъка за някоя перачка. Няма никакво значение, но вярвам, че се убедихте, че не само вие сте нещастен. Ние сме близки по съдба.

Той каза развълнувано:

— Дано Бог да ви запази от съдба като моята.

Розалин се засмя радостно.

— Виждате ли, че не сте толкова невярващ, както казахте. Току-що се помолихте на Бога за мен.

Години бяха минали, откакто не беше се молил, и по-късно той си спомняше с голяма радост, че за първи път се бе обърнал към Големия приятел, молейки се за Розалин.

Тази сутрин той само се усмихна слабо.

— Аз съм скаран с молитвите. Та и какво бих могъл да искам?

— Всичко, защото всичко ви липсва.

Той знаеше, че всичко му липсва, но неоспоримата истина, изречена от тези невинни уста, му причини болка. Розалин продължи, без да подозира мислите му:

— Поискайте му всичко, каквото нямате… Здраве… богатство…

— И богатство ли? — каза той подигравателно. — Мислите ли, че ми е толкова необходимо?

Розалин размисли. Тя беше слушала да разказват, че господарят на Валироз беше приютил в замъка един възрастен и болен роднина и не се поколеба да каже:

— Да, богатството ви е необходимо, за да ви даде независимост, за да ви осигури старините.

Непознатият попита:

— Значи според вас това е единственото нещо, което мога да очаквам от бъдещето? Осъден съм да остарея, без никаква обич да ми помогне да понеса скръбта си?

— О, не, това е много тежко! Представям си какво би станало с леля ми, ако нямаше около себе си сестрите ми и мен. Трябва Бог да ви изпрати някой, който с обичта и нежните си грижи да сподели старините ви!

Тя и не подозираше ужасната ирония, която се криеше в думите й. Трудно е да разговаряш с човек, когото не виждаш и чиито мисли ти са съвсем неизвестни. Девойката продължи:

— Поискайте също и радост. Няма толкова тъжен живот, от който да не може да се създаде щастие.

Човекът се изсмя.

— Даже и от моя? Това е милосърдна лъжа, която няма да посмеете да повторите, ако видите чудовищното ми лице.

Тя се приближи към него толкова, колкото й позволяваше реката, и напевният й глас се понесе над водата:

— Вие сте грозен, вие сте стар и беден, но можете да бъдете щастлив, ако вместо да се бунтувате, кажете: „Господи, никога нищо няма да ми липсва, ако си винаги с мен“.

Настъпи дълго мълчание. Високите тополи, в които шумеше утринният ветрец, се оглеждаха в бистрата и бърза вода на реката. Птиците запяха по-силно. Лицето на Розалин изглеждаше по-чисто и очите й по-благи.

На Реми Вилиан се стори, че се събужда от някакъв кошмар, който постепенно изчезваше и отнасяше със себе си ужаса и отчаянието.

Той протегна ръка, като че искаше да помоли Розалин да продължи да му говори, но в този момент черковната камбана заби за утринната молитва и малката фея на Надеждата стана отново смирената Пепеляшка.

— Сбогом — чу се хубавият й глас. — Трябва да си вървя. Времето напредна. Не забравяйте това, което ви казах!

Той искаше да я повика, да й разкрие истината, да попречи на недоразумението, което можеше да възникне между тях.

Вече беше късно. Девойката тичаше по нацъфтялата поляна и роклята й беше само едно малко розово петно. Тогава мъжът каза с жар:

— Бъди винаги с мен!

Той не знаеше точно към кого отправяше молбата си — към Божествения приятел или към едно смирено и нежно човешко същество.