Андре Брюйер
Войната на трите рози (12)

Глава XII

На другия ден Розалин прекара почти цялото време около леля си, която беше малко трескава и неспокойна поради отсъствието на господин Гино.

Вечерта, както винаги, дойде Ернест. Госпожица Дьо Боналюр, убедена, че докторът, изплашен от смелата й съпротива, няма да посмее да се появи в Оранжерията организира малка танцова забава. Розалин отказа да вземе участие в празненството и се настани в градината до един от прозорците на голямата стая. От мястото си тя виждаше всичко, което ставаше вътре. Действително Жилберт и Ернест танцуваха прекрасно. Матилд, облегната на пианото, ги гледаше и чакаше да дойде нейният ред, за да се понесе по паркета в обятията на красивия съсед. Госпожица Дьо Боналюр танцуваше с рядко умение валс. Руфин, прехласната, наблюдаваше танцуващите през открехнатата врата.

Точно в този момент Розалин забеляза на другата врата очертанията на внушителен силует, който напредваше застрашително. Тя позна веднага ловния костюм на доктора, широкополата му шапка, големия му нос и разгневените му очи. Беше много късно и Розалин не можеше да предупреди сестрите си. Когато танцуващите, след продължително въртене, се спряха, те се озоваха пред носа на доктора.

Уплахата беше обща. Жилберт извика глухо и Ернест, колкото и да беше безстрашен, не можа да не трепне.

— Какво има? — запита организаторката на танцовата забава, ставайки от мястото си. Но когато госпожица Дьо Боналюр забеляза доктора, пенснето й падна от аристократично заострения й нос.

Господин Гино, очарован от поразителното впечатление, което беше произвело появяването му, скръсти ръце и каза свирепо:

— Когато котката я няма, мишките танцуват.

— Сравнението е обидно, господине. Аз не мога повече да остана тук. Елате с мен, деца.

Матилд и Жилберт се присъединиха към нея.

— Не ви задържам, госпожици. На мен ми трябва само господинът.

Ернест каза учтиво:

— На ваше разположение съм, докторе.

Госпожица Дьо Боналюр нямаше вече желание да напусне стаята. Погледът, който хвърли на доктора, накара опонента й да се провикне:

— Страхувате се да не изям учителя ви по танци ли?

Ернест, виждайки, че положението става напрегнато, заяви:

— Вие не сте на себе си, докторе. Да оставим тази разправия за друг път.

— Я! Искате да се измъкнете! Въпреки това аз имам право да ви поискам някои обяснения.

— И аз също — отговори безсрамникът, — но смятам, че нито моментът, нито мястото са добре избрани, затова ви моля да ми кажете къде и кога можем да се срещнем.

— Не, господине, няма да отлагаме! Заявявам ви още сега: вашето присъствие ме дразни и аз ви моля да прекратите посещенията си до ново нареждане.

Търпението на Ернест се изчерпи.

— Аз не ще получавам нареждания от вас, господине. Аз идвам тук, канен от господарките на къщата и само те могат да ми забранят да ги посещавам.

— Господине — намеси се величествено госпожица Жан, — разчитайте винаги на моето благоволение. Вие ще бъдете приеман между нас винаги с дължимото уважение и любезност и ако думите на този… този… човек са ви обидили, знайте, че ние не ги одобряваме. Никой не е в състояние да развали голямото ни приятелство.

Госпожица Дьо Боналюр стана и като направи знак на племенниците си да я последват, излезе от стаята.

Доброто сърце на Ернест спаси положението. Той се приближи до доктора и заяви:

— Не бива да се караме пред дамите и да нарушаваме спокойствието на госпожица Изьолт. Аз съм единственият виновник, докторе, ако изобщо има виновен. Предлагам ви да продължим спора си на четири очи.

Докторът се поуспокои.

— Имате право, господине. Искате ли да дойдете у дома?

Ернест се съгласи и двамата напуснаха полето на битката.

— Всъщност по-добре да отидем в замъка — каза докторът. — Трябва да поговоря малко с вуйчо ви.

Ернест отговори решително:

— Безполезно е, няма да го видите.

— Ако не видя него, ще видя втория му племенник. Тези истории с маски и привидения ми дойдоха до гуша. Някой се опитва да си играе с мен, но аз ще го хвана. Най-напред, господине, ще ви помоля да не ходите вече в Оранжерията.

— Все пак, докторе, ако искам да се оженя, струва ми се, че имам право да познавам бъдещата си годеница. И вие самият, колкото и да сте възмутен от мен, няма да ме отблъснете, преди да ме опознаете.

Докторът се спря рязко и изгледа събеседника си.

— Това предложение за женитба ли е?

— Мястото е зле избрано, съгласен съм — заяви непоправимият шегаджия, крачейки по прашния път, — ще ме извините, че не съм с подходящо за случая облекло, но…

— Престанете с вечните си шеги. За коя от племенниците ми искате да се ожените?

— Право да си кажа, не знам, докторе — призна Ернест без заобикалки.

— Тогава какви глупости ми разправяте? — запита докторът по-меко.

— Самата истина — отвърна смутено младият човек. — Аз съм завладян от очарованието на госпожици Дьо Сент Гол, но мога да запея песента „Между двете сърцето ми се колебае“. Червената роза или Жълтата роза! Колебая се и понеже изборът ми ще ми донесе щастие или нещастие за цял живот, не зная какво да предприема. Трябва да размисля добре.

— Е, добре, размислете у дома си, ако обичате — каза докторът с глас, който не допускаше възражение, и обръщайки гръб на изненадания Ернест, се отправи към замъка.

— Докторе, напразно ще ходите до Валироз, Реми не е вкъщи.

Като видя, че старият човек не го слуша, Ернест седна отстрани на пътя до една бразда и се замисли.

Той беше казал истината на доктора. Червената роза и Жълтата роза си бяха разделили сърцето му и не можеше още да разбере коя му харесва повече. Понякога, пленен от красотата на Жилберт, слагаше тържествено на бутониерата си жълтата роза, но само час по-късно, завладян от спомена за един поглед на Матилд, я заменяше с червена.

В този момент, обхванал главата си с ръце, Ернест размишляваше дълбоко, което не се случваше често с него. Той махна отчаяно с ръка. „Няма да успея сам — каза си младият човек. — Реми трябва да ми помогне.“

В това време докторът вървеше войнствено по главната алея на парка Валироз. Той се изкачи на терасата и позвъни. Бернар му съобщи, че господин Реми спи и никой не смее да го събуди.

— Ще чакам! — заяви докторът с решителен вид.

Измина един час, след него втори и бедният настойник, признавайки се за победен, си тръгна, проклинайки. Нощта напредваше и тъкмо когато слизаше по главната алея, господин Гино дочу гласа на Ернест:

— Казвам ти, че е много ядосан и не ще можеш лесно да се отървеш от него. Когато работата се отнася до възпитаничките му, той е непреклонен.

„Хъм, за мен говорят! — каза си непреклонният човек. — Удава ми се случай да си отмъстя. Изглежда, че болният вуйчо е напуснал леглото и разхожда ревматизма си по нощната прохлада. Чакай да чуя какво ще си говорят!“

Умът на господин Гино беше бърз и гъвкав, но същото не можеше да се каже и за тялото му. Въпреки предпазливостта му, пясъкът изскърца под краката му. Двамата мъже, които приказваха в съседна алея, чуха подозрителния шум, който издаваше присъствието на нежелан слушател, и се отдалечиха. Докторът дочу унизителната им забележка:

— Изглежда, че в този край човек не може да бъде спокоен и у дома си!

Смаян, господин Гино видя, че отдалечаващите се в мрака бяха двама млади мъже, много високи и тънки, с почти еднаква походка и държане. Докторът се отдалечи с бързи стъпки и щом се прибра у дома си, седна пред писалищната си маса и написа следното писмо за господин Реми Вилиан в замъка Валироз:

„Господине,

Въпреки че отричате, току-що се уверих, че имате двама племенници. Видях ги със собствените си очи в парка на замъка, когато си отивах, след като ви бях чакал напразно цели два часа. Трябва непременно да ви видя. Днес забраних на Ернест Вилиан да посещава Оранжерията без мое разрешение. Няма да допусна този хлапак, под предлог на колебание на чувствата, да компрометира възпитаничките ми.

Все пак предпочитам от племенниците ви този, който има смелост да се покаже пред хората. Другият, чиято физиономия още не сме видели, не ми харесва особено.

Поради гореизброените причини, господине, искам да ви видя и ще успея даже и ако продължавате да се криете.

Преди обаче да предприема някои нежелателни мерки, апелирам към чувството ви за чест и ви моля да ме приемете, за да ми дадете обясненията, които искам от вас.

Бъдете уверен в добрите ми чувства.“

Като подписа писмото, докторът го запечата и с решителен вид го занесе на пощата. Той пресметна, че щеше да пристигне в замъка на другата сутрин. Следователно отговорът можеше да се очаква чак вечерта.

Успокоен от първата си решителна стъпка, господин Гино се прибра у дома си и цялата вечер прекара в размисъл.

Рано на другата сутрин докторът извика прислужницата си.

— Клоти, занеси веднага това в Оранжерията.

Добрата жена, учудена, забеляза, че господарят й показваше пътната си чанта.

— Господинът заминава?

— За няколко дни. Ще предупредя зидаря, къщата е толкова влажна, че не е зле да се възползува от хубавото време, за да я поизмаже.

Появяването на дебелата Клоти, натоварена с багажа на господаря си, предизвика неописуема изненада сред обитателите на Оранжерията.

— О, велики боже! Цяло варварско нашествие! — изохка госпожица Дьо Боналюр. — Тази къща вече не е обитаема.

— Къде ще настаним доктора? — прошепна Розалин.

— В сламата или в килера! Ще му оставим свободен избор — отговори дръзко Матилд.

Пристигането на господин Гино сложи край на всички коментари.

— Здравейте, госпожици! — каза той, влизайки в стаята. — Идвам да ви помоля за една услуга. Къщата ми е в ръцете на селския зидар и понеже останах без подслон, моля ви да ме приютите.

— Лошото е, че не можем да ви настаним добре — започна да се безпокои болната. — Къде да ви сложим?

— Къде? Тука. В онзи ъгъл… Един параван, едно походно легло и един стол! Това е всичко, което искам.

— Значи всичко ще се уреди — въздъхна с облекчение болната.

— Целия ден ще прекарвам в селото, където съм необходим на болните си, но вечерите си посвещавам изключително на вас.

— Чудесно! — заяви госпожица Дьо Боналюр със стиснати устни.

Докторът, очарован от начина, по който ги беше изиграл, се запъти към селото, потривайки самодоволно ръце.

В Оранжерията настъпи голямо вълнение. Противниковият лагер очакваше посещението на Ернест.

— Докторът не е посмял да му забрани да ни посещава! — възкликна Матилд.

Жилберт, с безпокойство в очите, каза по-благо:

— Не забравяй, че той дължи известно уважение на нашия настойник.

И по-неравнодушна към Ернест от сестра си, тя си мислеше: „Дано любовта му устои на това изпитание!“.

Присъствието на господин Гино радваше само Розалин.

Времето следобед измина и Ернест не дойде. Голямо беше разочарованието, когато вместо него, от градината се зададе докторът. Светналите от надежда лица се помрачиха и тези, които бяха станали да посрещнат дълго очаквания гост, седнаха отново по местата си.

— Какъв мил прием! — усмихна се докторът. — Честна дума ви казвам, цяло щастие е за един закоравял стар ерген като мен да вкуси от радостите на семейния живот!

Усмихнат любезно, той има смелостта да седне до госпожица Дьо Боналюр и да се възхити от работата й.

— Това килимче е чудесно. Доколкото разбирам, работата ви е истинско изкуство, при все това, струва ми се, че този лъв има само три крака.

— Това е хералдично животно, господине. Може би не можете да познаете герба…

— О, селяци като мен не са посветени в сложната наука за гербовете, но много би ми се искало да ме осветлите по някои въпроси. Какво е това хубаво, малко вцепенено цвете, госпожице?

— Това е емблемата на нашия род, господине, стилизирана лилия.

— О! Аз мислех, че е някой рядък вид бодил!

Тази грубост задуши госпожица Дьо Боналюр. В нейно лице беше обидена цялата Света империя. Тя реши да не отговаря на просташките атаки на селяка, но светналите й от гняв очи, заостреният й нос и свитите й устни бяха достатъчно красноречиви.

За щастие в този момент едно непредвидено събитие предотврати бурята, която насмалко щеше да избухне. Дойде шофьорът от замъка и предаде на доктора писмо, след което поднесе на дамите поздравите на господин Ернест Вилиан, заминал ненадейно.

— Избягал! — каза презрително Матилд, когато човекът от замъка си отиде.

Жилберт не откъсваше очи от настойника си и писмото, което той бързаше да отвори.

Лукавият фелдфебел не можеше да се нарадва на безпомощността на взвода си. Той зачете невъзмутимо писмото, към което бяха насочени всички погледи.

Най-после хитрият старец благоволи да си вдигне главата и да обясни на заобикалящите го жени:

— Писмото е от болния. Вчера ходих в замъка, за да поговоря с него, но не го намерих. Видях само ония хлапаци, двамата му племенници. Ето какво ми отговаря сега вуйчото:

„Драги господине,

Много съжалявам, че едно недоразумение, което ще поправя в най-скоро време, ни попречи, да се видим снощи. Моят племенник ми довери изцяло намеренията си. Зная, че ви се е представил като кандидат на госпожици Сент Гол и че вие сте му предложили да размисли известно време. Одобрявам напълно постъпката ви и понеже желая да изпълня дълга си към моя роднина, предложих му да предприемем заедно кратко пътешествие, през време, на което, надявам се, ще може да опознае сърцето си. Веднага след завръщането си той ще се представи в Оранжерията и вярвам, драги докторе, че ще го приемете така, както заслужава.

Тъй като вие и вашите възпитанички преди всичко трябва да познавате точното положение на племенника ми, моля ви от негово име да поискате нужните сведения от нотариуса ни в Тулуза, чийто адрес ви изпращам. Моля ви настоятелно да се отнесете до този човек, защото твърде е възможно неговият отговор да има непредвидени последствия.

Ние ще се върнем може би след седмица. Дотогава вие и вашите възпитанички ще имате достатъчно време да се осведомите за положението на племенника ми. Надявам се, че развръзката ще бъде благоприятна за него и ще му донесе щастие.

Що се отнася до втория ми племенник, трябва да ви кажа, че не сте се излъгали, когато сте видели двама млади мъже в парка. Обещавам ви, че веднага след завръщането ми ще получите исканите обяснения. Те ще са в състояние да ви задоволят, колкото и големи да са вашите изисквания.

Ще ви помоля вие да дойдете в замъка за исканата среща, защото здравословното ми състояние не ми позволява да правя посещения. Надявам се, че в най-скоро време вашите грижи ще възстановят силите ми.

Имайте добрината да предадете поздравите ми и тези на моя племенник на любезните обитателки на Оранжерията. Бъдете уверен в голямата ни симпатия към вас.“

Докторът прочете писмото на глас и когато млъкна, в стаята се възцари пълна тишина. Всички размишляваха мълчаливо.

Госпожица Дьо Боналюр заговори първа:

— Аз предсказах съвсем вярно. Господин Ернест иска да се ожени за тези млади момичета.

Матилд и Жилберт поруменяха леко, но се изчервиха като божур, когато Розалин се провикна:

— Не мога да разбера на коя от двете иска ръката! Това писмо е малко неясно.

Докторът се засмя лукаво.

— Оставям на вас да разрешите тази загадка — подигра се той. — Госпожици, войната на розите не е свършила още. Досега никоя от двете противни страни не е имала предимство. Красивият Ернест заяви, че е еднакво очарован и от Червената, и от Жълтата роза. Скоро ще настъпи най-решителният момент в битката.

— Каква е тази шега? — запита Матилд с подчертана надменност.

— Много просто. И двете сте кокетирали толкова добре и толкова много, че сте успели да омагьосате този нещастен млад човек. Сега остава той сам да открие коя от вас го обича повече.

Смехът на Розалин спаси положението.

— Та това е истински роман!

Докторът, винаги практичен, заяви:

— Ще пиша веднага на нотариуса на Вилиан. Изглежда, че ще трябва да чакаме отговора му, преди да вземем каквото и да е решение. Не поражда ли това у вас известни съмнения, госпожици? Господин Реми казва, че отговорът, който ще получим, е в състояние да измени досегашния ход на събитията.

След кратък размисъл госпожица Жан стана изразителка на общото впечатление:

— Сигурна съм, че тази постъпка на Ернест Вилиан е плод на прекалената му чувствителност. Изглежда, че родът Вилиан е от много по-скромен произход, отколкото предполагаме, и поради това двамата му потомци държат да ни изтъкнат цветущото състояние на голямото си богатство и с това да загладят този печален факт.

Докторът беше склонен да мисли същото. При все това, за да изпълни желанието на вуйчото, той написа писмото до нотариуса.

В очакване на отговора, два дни изминаха тихо и спокойно.

Втората вечер дойде раздавачът и донесе писмо за доктора. Господин Гино не беше в Оранжерията и госпожица Дьо Боналюр, без да се смущава, започна да разглежда с любопитство плика.

— От нотариуса е — каза тя със задоволство. — Скоро ще узнаем всичко.

До идването на доктора всички мълчаха, обхванати от безпокойство. Щом пристигна, настойникът се настани в един фотьойл и отвори писмото.

Розалин, която не го изпускаше от очи, докато четеше, го видя да мени последователно цвета на лицето си, на което бяха изписани изненада и учудване.

— Какво има, докторе?

И всички разбраха, че нещо се беше променило. Докторът слагаше и сваляше развълнувано очилата си и сгъваше и разгъваше писмото. Най-после той се реши да обясни всичко и започна да говори с малко прегракнал глас.

— Понякога животът ни поднася много необикновени изненади. Сега ще ви прочета писмото на нотариуса:

„Господине,

В отговор на вашето писмо, изпращам ви исканите сведения, за чиято истинност отговарям, тъй като аз от дълги години съм нотариус на рода Вилиан. Ернест Вилиан, когото мислите за притежател на замъка Валироз, е всъщност само гост на своя роднина. Състоянието, което той има, въпреки че е задоволително, не би му позволило покупката на замък като Валироз. С една дума Ернест Вилиан притежава богатство, предостатъчно за човек със скромни изисквания. Неговото положение е значително подобрено от известни предимства, които му е дал господин Реми Вилиан. На него именно принадлежи Валироз и е една нищожна част от неизброимите му богатства, които са били спечелени с честна търговия от дядото на неговата майка. Реми Вилиан е наследил богатството от майка си. Вярвам, че сега ще си обясните голямата разлика в материалното състояние на двамата Вилиан.

На ваше разположение съм за всички сведения, които бихте поискали допълнително. Моля ви, господине, да бъдете уверен в… и пр. и пр.“

Мълния да беше паднала сред стаята, нямаше да порази присъстващите така, както ги порази това писмо.

Госпожица Дьо Боналюр се провикна задъхано:

— Това… това е невъзможно… Това е клевета.

За Розите този удар беше ужасен. Всяка от тях го посрещна по свой начин. Много бледа и трепереща, Матилд се облегна на един прозорец.

— Завинаги загубен! — каза тя твърдо и очите й, които не искаха да плачат, се отвърнаха с усилие от гордия стар замък, в който никога вече нямаше да се върне.

— Червената роза се отказва от борбата? — запита докторът, който не изпускаше от очи възпитаничките си.

Матилд повдигна рамене. Докторът я разбра и в този миг той почти я мразеше.

— А вие? — обърна се той към Жилберт.

Жълтата роза не отговори. Тя също беше много пребледняла, но се мъчеше да преглътне сълзите си и неспособна повече да се владее, избяга от стаята.

— Бедният Ернест! — каза докторът, изпълнен със съжаление към този, когото често наричаше хлапак.

На другата сутрин след успокоителен сън докторът намери, както винаги, цялото семейство събрано в голямата стая.

Господин Гино каза предпазливо:

— Е, добре, размислихте ли? Какво да кажа на Ернест, когато ни посети?

Госпожица Дьо Боналюр се обади, дълбоко възмутена:

— Жестоко е от ваша страна, господине, да чоплите рана, която още не е зараснала. Вие би трябвало да подкрепите тези нещастни деца и да им помогнете да се борят докрай. Една лъжлива стъпка не е нищо. Всеки може да сгреши, но човек трябва да има достатъчно съобразителност да поправи, доколкото е възможно, грешката си.

— Доколкото разбирам, госпожице, струва ми се, че искате да кажете да изоставим това мило момче само защото няма приходите, които му приписвахме. Вашият морал ме учудва!

— Аз гледам морално на живота. Вървели сме по грешен път! Да се опитаме да тръгнем по правия!

— Значи отблъсквате го окончателно! Изглежда, че аз единствен, който преди седмица се стараех да ви попреча да се компрометирате с Ернест Вилиан, ще го приема сега. Какво да му кажа? „Забравете лъжливите подмилквания на възпитаничките ми! Те са обичали златото, а не вас!“ А ако този нещастник си е изгубил сърцето във вероломната ви игра? Ако страда?…

— Ще се утеши! Всичко е решено! Заминаваме за Меран и ви натоварваме да уредите тази глупава история с вроденото ви умение и предпазливост!

— Няма да си заминете, преди да ме изслушате докрай. Тези деца са не само ваши, но и мои. Те ще послушат стария намусен приятел, който замества баща им. Деца, пазете се, тръгвате по грешен път. По-добре е да бъдеш щастлива жена в скромен дом, отколкото бедна и благородна девойка, тръгнала по света да търси богат съпруг. Тази жалка за младостта ви роля става смешна и грозна, когато годините отнемат една по една всички прелести.

В увлечението си докторът забрави, че госпожица Жан беше жив пример на думите му, които я засегнаха дълбоко. Забрави, че гневът и омразата можеха да й станат лоши съветници, които да не зачитат нито истината, нито дълга.

— Вие заслужавате по-добра съдба — продължи настойникът. — Вие сте толкова млади, размислете още малко и ако някоя от вас има сърце, няма да пренебрегне мъжа, когото излъгахте.

Двете девойки заобиколиха братовчедка си и сякаш търсеха нейната подкрепа. В този миг докторът ги видя такива, каквито бяха в действителност. Червената роза — пияна от гордост, надъхана с фалшиви предразсъдъци. Жълтата роза — красива и жадна да живее и да се забавлява, и двете уморени от бедността и еднообразния живот.

Госпожица Дьо Боналюр хвана ръцете им, сякаш да ги защити от този невъзпитан човек, който се осмеляваше да казва неприятните истини всекиму в очите, и заяви тържествено:

— Благородството го изисква!

— Благородството на сърцето е много по-ценно от благородството на произхода. Вие скривате погрешните си схващания зад празни думи.

Той започна да се разхожда развълнуван из стаята.

— Сега е мой ред да си наложа волята. Вие сте длъжни да ми се подчините и ето какво реших аз. Ще отидете в Меран, понеже никой не е в състояние да ви накара да се откажете от този си проект, но едва след завръщането на Ернест. Искам вие самите да му съобщите отказа си. Няма да ви позволя да избягате. Ще останете тук и докрай ще си изиграете ролите. Дано срамът, с който те ще ви покрият, накара сърцата ви да се събудят.

Момичетата замлъкнаха и се подчиниха. Цели три дни бедната Оранжерия, така спокойна преди, беше оглушавана от плачове и от ридания. По всичко изглеждаше, че войната на двете рози щеше да завърши сред бури.