Андре Брюйер
Войната на трите рози (8)

Глава VIII

След тази бурна кавга разсърденият доктор не се появи три дни в Оранжерията и Жилберт вдигна явно знамето на бунта.

— Войната на розите е обявена! — заяви тя пред цялото семейство. — Понеже докторът ни обвинява в такива черни мисли, като послушна възпитаница искам да оправдая обвиненията му. Ще се борим за Валироз и господаря му! Да живее Жълтата роза!

Матилд и госпожица Жан одобриха мълчаливо думите на лудетината.

Възмутена, Розалин се провикна:

— Да живее Сент Гол! С Божия помощ аз ще поддържам старите традиции, които вие изоставяте. Предпочитам Сент Гол да умре беден, но горд. Да пребъде славата му!

И без да иска да слуша възраженията им, Розалин отиде да потърси Руфин.

Младата прислужница беше не по-малко развълнувана от господарката си. Тя току-що се беше върнала от селото и както винаги, повери грижите си на снизходителната си другарка.

— Госпожице, Валироз е омагьосан. Изглежда, че там стават неща, които могат да ви накарат да полудеете. Глория Патри ми разказа всичко. Днес призори той видял господин Ернест да се разхожда в парка, да къса рози. Е, добре, госпожице, изглежда, че това е била сянката му, защото по това време господин Ернест не е бил в замъка. Всички слуги го изпратили, когато заминал. При все това Глория Патри го видял! Когато ми разказваше, още трепереше, горкият!

— Твоят Глория Патри е страхливец — заяви Розалин. — Можеш да му го съобщиш.

Тези думи не успокоиха ни най-малко Руфин. Разстроеният й вид заинтригува останалите дами в Оранжерията и страхливото момиче се видя принудено да им разкаже приключенията на Глория Патри.

— О, започва да става страшно забавно! — заяви госпожица Боналюр. — Какво ли ще видим още, боже мой?

Рано на другата сутрин Руфин едва не припадна от смайване. Тя беше отишла на потока, за да изпере бельото си и намери малката пералня на Оранжерията съвсем преобразена. Грамаден букет от розови рози лежеше на брега на потока, точно на мястото, където младите перачки поставяха коритото си.

Новината беше посрещната най-различно. Госпожица Изьолт сви вежди. Братовчедката Жан потръпна от задоволство. Струваше й се, че преживява някакъв чуден роман.

На другия ден на самия праг на къщата лежаха букети и от трите цвята рози. Руфин беше побеляла от страх, младите момичета се усмихваха неспокойно, а госпожица Изьолт реши да предупреди доктора.

— Това не може да продължава повече — каза тя толкова строго, колкото благият й глас позволяваше. — Намирам изпращането на тези цветя за много неприлично и се питам кой е този човек, който забравя уважението, дължимо на жените в нещастие?

— Наистина, мила моя, вие приемате всичко много трагично — заяви учудено братовчедката. — Намирам, че този младеж постъпва просто очарователно.

— Имате грешка, братовчедке, вие мислите, че господин Вилиан ни отрупва с цветя, но не е той, защото Глория Патри ни каза, че е заминал — напомни Розалин.

— Не може да бъде и болният старец — каза Матилд. — Тогава кой е?

Жълтата роза и Розовата роза се спогледаха. Те си спомниха за непознатия, който се беше отнесъл така безцеремонно към тях онази незабравима нощ, но не посмяха да издадат тайната си.

Госпожица Изьолт каза:

— Смятам, че е необходимо да предупредим доктора.

Въпреки протестите на племенничките си, тя изпрати Руфин в селото. По пътя младата селянка срещна Глория Патри и не можа да не разкаже на тази сродна душа чудните събития, които бяха развълнували Оранжерията.

Сродната душа не се учуди много и доби още по-важен вид.

— Аз видях нещо много по-лошо! Ще го кажа само на вас, Руфин, защото зная, че сте смело и разумно момиче.

Глория Патри наведе към нея набръчканото си и развълнувано лице.

— Тази нощ видях аз, който ви говоря, сянката на моя господар да се разхожда, яхнал сянката на коня си.

При тази поразяваща новина Руфин реши, че доброто възпитание й налага да припадне, но нейната плебейска кръв отказа да извърши това аристократично действие, което госпожици Дьо Сент Гол изпълняваха с толкова грация. Тяхната прислужница, по-червена и с по-ококорени очи от обикновено, изслуша със страхопочитание заключителните думи на приятеля си:

— Реших да бдя и тази нощ, защото предчувствам, че много работи има още да стават.

— Какво още?

— След един час господарят трябва да се върне с автомобила си. Тази вечер ще видя дали ще бъде той… или трупът му.

Тези думи ужасиха толкова бедната Руфин, че овладявайки подкосените си крака, тя побягна към къщата на доктора и полупримряла от страх, позвъни на вратата.

Докторът се уплаши много и помисли, че състоянието на госпожица Изьолт се е усложнило. Без да дочака обясненията на Руфин, той грабна шапката си и почти тичешком се отправи към Оранжерията.

Като намери всички спокойно събрани около бодрата госпожица Изьолт, старият човек избухна в неудържим гняв и не утихна ни най-малко, когато му съобщиха истинската причина, поради която го бяха повикали. Шапката и бастунът на доктора започнаха да се въртят така бързо в ръцете му, че младите момичета сметнаха за по-разумно да млъкнат.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че още сте много зелени. Ако занапред не промените поведението си, ще ви затворя и трите в манастир на мои разноски, ако ще и да съм принуден да ям сух хляб, за да ви издържам. Не виждам другояче как да осигуря спокойствието на леля ви.

Госпожица Изьолт се опита да успокои стария си приятел:

— Децата не са виновни, драги докторе. Те са жертва на мистификация.

— А, вярно! Е, добре, уверявам ви, че мистификаторът ще получи веднага заслуженото.

Без да слуша обясненията им, докторът премина бързо поляната, прескочи преградата на мостчето и с решителен вид проникна в розовата градина. Когато се озова пред замъка, той повика Бернар.

— Трябва незабавно да видя господаря ви. Излишно е да ме залъгвате, до гуша ми дойде от глупавите ви истории. Искам да говоря на господин Реми Вилиан и ще вляза даже ако би трябвало да изкъртя вратата.

Бернар се видя принуден да отстъпи. Докторът влезе в добре познатата му стая, която тънеше в пълен мрак. Въздухът беше пропит с миризма на спирт и на етер.

— Съжалявам, че ви безпокоя — почна сухо господин Гино, — но вие трябва да ме изслушате, защото сте отговорен за всичко, което става в замъка, както аз съм отговорен за възпитаничките ми от Оранжерията.

Господин Вилиан каза учтиво:

— На ваше разположение съм, докторе. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да дръпнете ушите на онова хлапе — вашия племенник. Той е решил да задява моите възпитанички под носа ми. Какви ли дяволии не е измислил досега! Поведението му може да се нарече само гаменско…

— Но, докторе — каза искрено Реми, — племенникът ми не е тук.

— Тогава какви са тези букети от рози, които се сипят над Оранжерията? Каква е тази история с черната маска и мъжа, който се разхожда на лунна светлина? Предупреждавам ви, търпението ми се изчерпва! Вашият племенник или вашите племенници — защото изглежда, че са двама — да оставят на мира възпитаничките ми, защото иначе, кълна се, ще разберат колко струвам!

Разгневен, докторът се обърна, за да си отиде, но в тъмнината блъсна една масичка, която се търколи на земята.

Привлечен от шума, в стаята влезе Бернар с лампа в ръка. Честният му и открит поглед, който изразяваше дълбоко учудване, успокои доктора.

— Какво става? — прошепна мъжът. — Да не би господинът да е по-зле?

Той не се запъти към леглото, а към един фотьойл с внушителни размери. Там лежеше Реми Вилиан с превързана глава и отрупан със завивки. Той протегна ръка на доктора.

— За бога, успокойте се, никой не иска да ви плаши.

Бедният болен изглеждаше така отпаднал, че гневът на нервния старец се изпари веднага. Почти успокоен, господин Гино седна на стола, който му подадоха.

— Простете на един болен, докторе, но трябва да призная, че не разбрах това, което ми казахте преди малко. Оплаквате ми се от племенника ми, нали?

— Вашето идване наруши спокойствието на селото. Казвам ви най-искрено, тези тайнствени хора, които се крият и излизат само вечер, не се харесват. Правете каквото искате у дома си, но оставете на мира почтените хора.

Реми отговори, все така спокойно:

— Валироз беше купен, за да осигури пълното ми спокойствие и почивка и аз отхвърлям решително обвинението, което поддържате срещу нас. Никой не иска да досажда на възпитаничките ви и ако моите племенници — вие казахте, че са двама — са си позволили някакви волности, наемам се да ги вразумя. В замяна на това препоръчвам ви да бдите над възпитаничките си и тогава ще видим кой е прав и кой е крив! Във всеки случай предупреждавам ви, че държа на спокойствието си повече от всичко и никому не ще позволя да го нарушава.

Докторът не намери какво да отговори, затова стана и се приготви да си върви. Чувствуваше се недоволен и победен и му се струваше, че някой умело си играе с него. Той пое почти с отвращение ръката, която Реми Вилиан му протегна.

— Разделяме се като приятели, нали? — попита го болният.

Докторът кимна мълчаливо. На прага на стаята той се обърна и каза:

— Пазете добре племенниците си.

— Имам само един и той ми стига!

Ядосан, господин Гино слезе по стълбата, мърморейки:

— Ще изясня аз тази работа. Най-напред трябва да се уверя дали красивият Ернест е в Тулуза.

Едва докторът беше излязъл на терасата и забеляза, че един прашен автомобил идва бавно по главната алея. Колата спря безшумно пред терасата и от нея изскочи Ернест Вилиан, весел, както обикновено, и жив и здрав за почуда на Глория Патри.

— Здравейте, докторе! — каза той радостно. — Много ми е приятно, че ви виждам.

— И на мен също!

Тонът на господин Гино беше толкова сух и недружелюбен, че Ернест го погледна учудено.

— Как е братовчед ми? Защо сте дошли?

— Вуйчо ви ще ви каже, господине.

И с войнствено вирнати мустаци докторът отмина.

„Какво ли е станало?“ — помисли си Ернест слисан.

Той изтича при Реми, за да се осведоми за положението. Двамата мъже разговаряха доста време и бедният доктор не подозираше непредвиденото решение, което взеха.

Рано на другата сутрин господин Гино се появи отново в Оранжерията и не се поколеба да излее нестихналия си гняв върху възпитаничките си.

Момичетата се възмутиха.

— Защо ни се карате, когато не сме се провинили в нищо?

Братовчедката Жан, която беше изслушала внимателно разказа на доктора за бурната му среща с Реми Вилиан, побърза да го закачи:

— Играят си с вас, драги ми господине. Аз мога да ви уверя, че без ваше разрешение във Валироз живее още един човек. В замъка има двама млади мъже — господин Ернест и брат му!

Непредпазливата Жилберт беше разказала нощното си приключение на братовчедката Жан и тя беше твърдо убедена, че непознатият е брат на Ернест Вилиан.

— Откъде ви хрумна подобно нещо? — каза докторът. — Видели ли сте го?

— Аз не, но други са го видели.

И взимайки виновниците под свое покровителство, госпожица Жан разказа на доктора за нощната разходка на племенниците си.

— Вие сте по-луди и по-лоши, отколкото предполагах.

Сълзите на Розалин не го трогнаха и той си отиде толкова сърдит, че даже и Жилберт се загрижи.

Цялата сутрин всички бяха много мрачни и госпожица Дьо Боналюр реши да развесели хубавите си племеннички.

— Какви наскърбени лица, красавици мои! — каза тя, когато свършиха обяда. — Още не са настъпили Великите пости! Оставете настрана черните мисли и ме последвайте в стаята ми. Имам средство да развеселя натъжените ви сърца. Пазех тази изненада за по-късно, но нищо!

Когато трите момичета последваха госпожица Жан в стаята й, тя отвори един тайнствен куфар на девойките.

— Това е за вас, мои малки, няколко парцалчета, които все пак са по-добри от селското платно, с което сте облечени сега. Хайде, ще направим една репетиция.

Пред очарованите очи на момичетата тя изваждаше леки розови, светлосини и червени коприни, дантели, цветя и ръкавици.

— Вземете, вземете. Всичко е за вас. Роднините ме отрупват с повече дрехи, отколкото са ми необходими, и затова запазих тези за вас.

Жилберт, коленичила пред куфара, беше потопила ръце в предложените й съкровища. За момент Матилд се поколеба. Гордостта й я спираше да приеме подаръците на братовчедка си Жан.

— Какво гледате, мое дете? Не се стеснявайте. Тези рокли са съвсем нови, не са слагани нито веднъж. В навечерието на един бал умря лелята на малките Кроа дьо Либран и тогава аз наследих тези дреболии. Материите не са особено скъпи, виждате, нали — воал, тафта…

Жилберт захвърли пъргаво роклята си от сиво платно и подпомогната от братовчедка си, облече една прекрасна дреха от въздушна кремава коприна, която подчертаваше още повече красотата й. Матилд откри на дъното на куфара една тъмночервена лека коприна, която отиваше прекрасно на буйните й гарвановочерни коси.

Розалин, която гледаше учудено сестрите си, тръсна гордо глава:

— Предпочитам да остана със старата си розова рокля. Нека по-големите ми сестри вземат всичко, пък и не вярвам братовчедката Жан да е предвидила нещо и за мен между тези прекрасни дрехи.

Девойката се поклони подигравателно и излезе, усмихвайки се весело.

— Лельо Изьолт — каза тя, когато отиде при болната, — ще ви дойдат на гости две красиви дами. Да се обзаложим, че няма да ги познаете.

Бедната госпожица Изьолт остана смаяна, когато в стаята влязоха елегантните и красиви племеннички. Роклите им стояха чудесно и госпожица Жан, очарована от доброто си дело, настоя да прекарат с тях цялата вечер.

Госпожица Изьолт, изтегната във фотьойла си, наблюдаваше двете момичета, които не можеха да се нарадват на новите си дрехи, а Розалин, седнала в краката й, се смееше весело. Братовчедката Жан се настани пред пианото и засвири модерен танц. Матилд и Жилберт започнаха да танцуват.

Точно в този момент вратата се отвори внезапно и Руфин, червена като рак, се провикна с пискливия си глас:

— Господинът от замъка!

Скокливата мелодия спря моментално. Танцуващите момичета останаха като заковани на местата си, а госпожица Изьолт помисли, че сънува, когато видя да влиза много красивият, много строен и винаги много любезен Ернест Вилиан, който изглеждаше очарован от изненадата, която причини.

Розалин спаси положението, избухвайки в звънък и неудържим смях, който веднага й спечели симпатиите на Ернест.

Младият човек се поклони на болната и се представи с обичайната си непринуденост.

— Трябваше отдавна да дойда да поднеса почитанията си, госпожице — каза той, след като госпожица Изьолт го представи на братовчедката и на племенничките си, — но едно кратко пътуване ми попречи, а и все разчитах, че доктор Гино ще бъде така добър да ме представи.

Госпожица Боналюр, проникната от благородството си повече от всякога пред този красив господин, каза властно:

— О, господине, излишна е всякаква препоръка, за да бъдете приет любезно в Оранжерията.

Ернест се поклони, стараейки се да скрие усмивката си. Благият и благороден вид на госпожица Изьолт и прелестната простота на Розалин го плениха веднага, но братовчедката Жан не му хареса особено и той си помисли с досада: „Защо ме гледа така сладникаво тази личност с дантеленото боне?“.

Точно в този миг заговори Жилберт и при звука на нейния глас Ернест забрави лелите и цялото му внимание се насочи към младите племеннички, чиято красота го заслепи.

Говорейки с двете възрастни жени, той наблюдаваше с крайчеца на окото си Жълтата роза, сияеща сред вълни от въздушен воал, и Червената роза, още по-горда и по-красива с тежките драперии, които я обгръщаха. Розалин му се видя съвсем незначителна до блестящите си сестри.

„Една мила Пепеляшка и нищо повече — помисли си той. — Чудно защо Реми я намира красива! Тя е дива пълзяща роза в сравнение с тези очарователни създания.“

Двете по-големи сестри се показаха така пленителни, че Ернест, съвсем очарован, се престараваше да любезничи. И тъкмо когато той забеляза, че посещението му продължи повече от изискванията на учтивостта, госпожица Жан се провикна с детинско лекомислие, на което тя смяташе, че никой не може да устои:

— Не, не, не ни пречите ни най-малко, драги господине. Моите малки братовчедки и аз подготвяхме един танц за следващия бал, но лошото е, че ми липсват необходимите ноти. Трябва да го свиря по памет, но не върви много леко.

Тя затананика весело въпросния танц.

— Аз го имам — каза бързо Ернест — и мога да ви го донеса, госпожице, ако нямате нищо против.

— О, колко мило от ваша страна!

Ернест успя да не се засмее и заявявайки, че обожава танца, се впусна в обяснения върху различните стъпки.

— Знаете ли, че вие можете да ни бъдете крайно полезен, драги господине? Във ваше лице моите момичета ще намерят безценен учител, само че страхувам се да не злоупотребяваме с вашата любезност.

Услужливият младеж не искаше нищо повече и каза съвсем искрено:

— Аз изцяло съм на ваше разположение, госпожице.

Жилберт го награди с ослепителна усмивка и Ернест реши, че тази награда струваше много повече от услугата, която щеше да им направи, но той забеляза, че госпожица Изьолт отдавна вече не взимаше участие в общия разговор. Очевидно смяташе, че братовчедка й е прекалено любезна към младия непознат.

„Ах — каза си доброто момче, — изглежда, тази дама ме държи отговорен за лошите постъпки на черния човек. Сега е моментът да заговоря за това.“

Той каза спокойно:

— Не трябва да забравя, госпожици, поръчката, с която съм натоварен. Изглежда, че през последните дни някакъв закачлив дух е решил да посещава вашия дом и да сее цветя по стъпките си.

Матилд, с надменна и пленителна усмивка, запита:

— Какво общо има с вас този поетичен… и нескромен дух?

Ернест се поклони смирено.

— Аз съм съвсем невинен, госпожице. И въпреки че господин Гино ме смята способен на подобни злодеяния, държа да възстановя доброто си име пред вас. Аз не знаех даже в какво са ме обвинявали. Беше ми съвсем невъзможно да посетя вашата поляна (даже и да имах това нескромно желание), защото точно по това време се разхождах из Тулуза.

Това откровено обяснение накара всички да се усмихнат.

— При все това вашият слуга разправяше, че сянката ви се мяркала из парка, докато вие сте били в Тулуза — усмихна се ласкаво госпожица Жан. — Вашият прислужник е необикновен човек, но и малката прислужница на моите роднини е достойна за него. Тяхната наивност е безподобна.

— За Глория Патри говорите, госпожице? Знаете ли, че аз съм го назначил за главен пазач на парфюма на розите?

— Е, добре, този поетичен служител е убеден, че господарят му има свръхестествени способности. Той разправя, че видял сянката ви да бере рози.

По лицето на Ернест се изписа искрено учудване. Жилберт продължи:

— Цялото село научи новината и на другия ден забелязали сянката ви да се разхожда върху сянката на вашия кон, посред нощ, из прохладните алеи на парка.

— Какво друго съм направил? — запита Ернест, силно заинтригуван.

Смеейки се, госпожица Жан му разказа постъпките, които му приписваха. Легендата, с която бяха обкръжили неговата личност, го очарова, но тъжният поглед на мълчаливата госпожица Изьолт го накара да каже:

— Давам ви честната си дума, че нямам нищо общо с… с… с тази…

Той не знаеше каква дума да употреби, защото съображения, известни само нему, го въздържаха.

Матилд завърши фразата му:

— С тези мистификации? Никога и не сме помислили подобно нещо, господине. Единствен докторът се разсърди.

— Той е голям чудак — продължи Жилберт с презрителна гримаса. — Не му обръщайте внимание.

— Той е обикновен грубиян — допълни госпожица Жан.

И преди леля й да успее да защити стария и верен приятел, Жилберт отново заговори:

— Сигурно вуйчо ви е много разсърден от бурното посещение на настойника ни. Господин Вилиан най-малко е отговорен за постъпките на някой неизвестен човек, който е решил да си поиграе с нас. Трябва да е много неприятно за болния старец да нарушават така нахално спокойствието, което му е необходимо.

Ернест едва овладя обзелото го желание да се изсмее от все сърце и каза малко принудено:

— Моят вуйчо не е толкова странен, колкото го мислят хората… Той не е… с една дума не е такъв, какъвто мислят, че е!

Учудените погледи, които се насочиха към него, го накараха да продължи:

— Той по-скоро си въобразява, че е болен и изобщо не обича да се занимават с него. Ако случайно научи, че сега говорим за него, ще му бъде много неприятно. Не обича даже да произнасят името му и ако нямате нищо против, да го оставим на мира. Мракът и тишината допадат на саможивия му нрав и много е жалко, че така той погребва всичките си благородни качества.

„Колко добър племенник!“ — помислиха си всички и бедният вуйчо беше скоро забравен.

Най-после Ернест си отиде, но обеща скоро да повтори посещението си, за да донесе обещаните ноти.

Цялата вечер неговото име се споменаваше във всички разговори на обитателите на Оранжерията и даже госпожица Изьолт беше принудена да признае, че красивият посетител притежава неоспорими качества и че възпитанието и любезността му са поразителни.

— При все това — осмели се да каже тя — намирам, че няма да е особено разумно да се кани тук този млад мъж. Благоприличието не ни позволява да…

Вълна от възмущение прекъсна срамежливата забележка на бедната госпожица Изьолт.

Следващият ден мина сравнително спокойно, но още рано сутринта госпожица Дьо Боналюр заяви:

— Малки мои, вие не можете следващия път да сложите балните тоалети, с които по една щастлива случайност ви видя неочакваният посетител. Благословете този щастлив случай, но за жалост не може да се повтори. На всяка цена трябва да махнете тези ужасни рокли от сиво платно, добри само за селянки, и да направим някакви по-прости, но хубави дрехи, достойни за вас и за битката, в която се впуснахме.

Естествено Червената роза и Жълтата роза бяха очаровани от това предложение. Те се затвориха в стаята на братовчедка си и след дълги и сложни размишления се заловиха на работа. Никога малките им мързеливи пръсти не бяха работили с такова усърдие, никога иглите не бяха се движили толкова бързо. Вечерта приготовленията бяха привършени. Госпожица Жан беше получила от гардероба на братовчедка си Кроа дьо Либран две костюмчета от бяло пике, които, с леки поправки, станаха желаното едновременно скромно и елегантно облекло.

Розалин гледаше сестрите си без капка завист. Тя също беше шила през целия ден, но не за себе си, а за други. Най-после знаменитите кърпички на младоженката бяха готови и Руфин трябваше да ги занесе още същата вечер на притежателката им.

При залез-слънце тази предпазлива пратеница се запъти към селото. За щастие тя се отдалечаваше от съдбоносното място на привидението. При все това тъмнината я плашеше и тя не беше спокойна. Руфин тръгна по пустия път, който минаваше край замъка, притиснала здраво броеницата до разтуптяното си сърце, но тази защита не й беше достатъчна и тя запя с все сила традиционната песен на Сент Гол:

„О, велики Сент Гол, наша надежда.

Пази ни от всички опасности.

Бъди винаги наш!“

Изведнъж гласът й замря в гърлото. Някой се беше свил до главната врата на парка. Вроденото й благоразумие я накара веднага да се обърне, за да побегне, но в този момент подозрителната сянка се размърда и в мрака се очертаха един изкривен гръб и две необикновено дълги ръце. И когато уплашената Руфин хвърли последен поглед зад себе си, за да се увери, че никой не я преследва, тя видя, огряно от лунната светлина, набръчканото лице на Глория Патри.

Без съмнение той я чакаше, защото Руфин го чу да я вика:

— Шът! Шът! Елате бързо!

Руфин почувствува, че настъпва решителен час за жадната й за чудеса душа. Един от тези незабравими часове, когато страхът оросява слепите ви очи със студени капки пот, но любопитството, по-силно от него, ви заковава на място, за да видите всичко докрай.

Глория Патри настани другарката си в своето скривалище, което не беше друго, а една дупка в оградата, и така те се озоваха в парка. Глория Патри прошепна с треперещ глас:

— Тази вечер имаме само два прибора на масата на господарите. Два прибора, а не три! Болният господин беше поканил племенника в стаята си и Бернар, който винаги им прислужва, сложи само две чаши и две чинии. А сега ще видите! Ето, гледайте и слушайте! Аз бях уверен.

Руфин ококори очи. По пясъка се чуваше тих тропот на копита и в това нямаше нищо особено. По алеята се зададе, огрян от лунната светлина, млад и строен мъж, яхнал прекрасен кон.

— Господин Ернест отива на разходка — прошепна момичето, — за това ли ме повикахте?

Сподавен и треперлив смях й отговори:

— Сега ще видиш, глупачке!

Да, Глория Патри имаше право. Краката на Руфин се подкосиха от вълнение, защото втори конник следваше първия. Когато те минаха покрай Руфин и Глория Патри, двамата приятели видяха, че конниците толкова си приличаха един с друг по държане и по вид, че беше невъзможно даже и на лунна светлина да ги различиш.

Руфин се строполи на пясъка и призова всички светии на небето, а Глория Патри каза със злокобен глас:

— Господарят е един през деня и двама през нощта.

Тази ужасяваща истина накара Руфин да скочи на крака и оставяйки кърпичките, без да си поеме дъх, да препусне с все сили към Оранжерията. Тя влезе като вихрушка в стаята си, мушна се в леглото и се зави презглава. Зъбите й тракаха. Така я намери Розалин, когато, обезпокоена от дългото й отсъствие, дойде да я потърси в стаята й.

— Спиш ли? Болна ли си?

Сподавен плач й отговори. Изплашена, Розалин побърза да запали лампата и видя Руфин, свита под завивките си.

Розовата роза положи големи усилия, докато я накара да заговори.

— Господинът от замъка е един през деня и двама през нощта!

В първия момент Розалин се вкамени, но скоро се съвзе и държа подходяща проповед на страхливката.

— Мислиш ли, че е прилично да ходиш през нощта из парковете със смахнатия Глория Патри? Получила си заслуженото за лошата си постъпка! Господ те наказа!

Младата селянка зарида отчаяно и Розалин реши, че е време да се опита да я утеши.

— Не си видяла добре. Страхът замъглява зрението. Конникът е бил само един. Забрави тази глупава случка и ми кажи как намериха кърпичките?

Тези думи накараха Руфин да скочи от леглото и да се провикне с глас, изпълнен с отчаяние:

— Аз… аз ги изгубих в парка!

Бедната Розалин почувствува, че очите й се изпълниха със сълзи.

Руфин решително заяви:

— Предпочитам да умра, отколкото да отида да ги търся!

Последствията от приключението на Руфин бяха много печални. Трябваше да се намерят кърпичките или да се заменят с други и отново да се избродират. И тогава, вместо да спечелят малко пари, ще имат един разход повече.

Тази мисъл накара двете отчаяни момичета да заронят горчиви сълзи. Руфин предложи боязливо:

— Да кажем на доктора да попита Бернар или градинаря, може би те ще ги намерят.

Розалин знаеше добре, че отношенията между доктора и господарите на замъка бяха много обтегнати и поклати безнадеждно глава.

— Пак ще кажат, че сме глупави!

— А — каза невъзмутимо Руфин, — няма да се разсърдя.

Тонът й показваше, че подобно погрешно мнение за умствените й качества не я обиждаше никак.

Розалин се усмихна леко и излезе от стаята на Руфин. Тя си легна тъжна и изпълнена с мрачни предчувствия.