Андре Брюйер
Войната на трите рози (6)

Глава VI

Два-три много топли и много спокойни дни минаха за Оранжерията и замъка.

Наближаваше празникът на св. Жан и розите благоухаеха още по-силно.

Ставаше задушно, обитателите на Оранжерията страдаха много от горещините, освен болната, на която тези високи температури подобриха състоянието. Младите момичета бяха почти винаги на поляната при потока, жадни за чист въздух и прохлада.

Розалин често занасяше там и ръкоделието си. Тази вечер, седнала на полегатия бряг на потока, тя бродираше старателно знаменитите дванадесет кърпички на една селска булка.

Жилберт се появи на поляната, когато сенките на тополите започваха да се удължават. Жълтата роза изглеждаше замислена. Тя се отпусна на тревата до сестра си и известно време следеше мълчаливо работата й. Някакъв шум, който долетя от другия бряг на потока, ги стресна.

Угрижени, те погледнаха бързо, очаквайки да видят черния човек, но вместо него се появи миролюбивият Глория Патри, който ги поздрави благосклонно. Господин главният пазач на парфюма на розите си позволи да разговаря фамилиарно с бившите си господарки.

— Как е Жълтата роза? — попита той Розовата роза. — Изглежда много свежа въпреки горещината.

Розалин, погълната от работата си, отговори едва, но Жилберт отвърна закачливо:

— Поздрав, Глория Патри! Изглеждате много доволен от съдбата си.

— Как няма да бъда! Хубаво се живее с новия господар.

— Благодаря от името на старите — каза невъзмутимо Жилберт, — но кажете ми в какво се състоят задълженията ви? Сигурно чистите алеите или пък може би всяка сутрин лъскате черния човек?

Отговорът на Глория Патри последва веднага:

— Няма черен човек, госпожице!

— Какво приказвате! Сестра ми го видяла преди два дни!

— Чудно! — облещи се Глория Патри. — Аз също го видях една вечер, но господин Ернест ми каза, че съм сънувал.

— Може, но аз съм сигурна, че не сънувах.

— Трябва да имате грешка — заяви Глория Патри. — Бернар ни каза, че вуйчото го болели зъбите, затова носел черна превръзка. Видях няколко пъти болния, въпреки че яде сам в стаята си. Срещнах го в парка и в коридора. Госпожици, вуйчото е толкова бял, както сме аз и вие. Мога да гарантирам за челото му, защото останалата част на лицето му е винаги скрита. Изглежда, че му растат мъдреците и от болки не може нито да яде, нито да спи, поради това той се вижда малко особен на някои хора — завърши с тон на превъзходство смахнатият.

И смятайки спора за приключен, той се отдалечи.

— Много бързате — подхвърли му подигравателно Жилберт.

— Трябва да изпратя господаря си, който заминава след малко с колата си без коне.

— Стар безумец! — прошепна Жилберт, гледайки превития му гръб. — Слушай, Розалин, нахалството на този идиот ме дразни. Ще изпълня намерението си на всяка цена!

— Кое? — попита Розалин с безпокойство, познавайки лудориите на сестра си.

— Знаеш, че утре ми е рожденият ден. Искам да си набера толкова рози, колкото ръцете ми ще могат да обхванат. Реших тази нощ да отида и да си набера.

— Ти си луда! — отговори по-малката. — По-добре кажи: да си открадна!

Жилберт вдигна гордо глава.

— Те бяха мои, преди да принадлежат на тези чужденци.

— О, Жилберт, как ще влезеш през нощта в чужд двор в дома на млад мъж!

— Той ще отсъства от замъка, миличка. Глория Патри го каза преди малко!

— Моля те, размисли!

— Размислих достатъчно. Знаеш, че когато си наумя нещо, ще го изпълня на всяка цена. Тази нощ ще вляза във Валироз и ще си набера такъв букет, какъвто ми се иска. Оставям сърцето ти да ти подскаже дали да ме придружиш или не.

— Аз няма да дойда, разбира се.

— Искам от тебе само едно: да не ме издадеш.

— Мислиш ли, че ще отида да тревожа леля Изьолт с тази лудост!

— Аз имам предвид доктора, малка моя, добрия и очарователен настойник, който от известно време ни е лишил от приятните си посещения. Няма да имам нищо против, ако скоро не ги поднови.

Желанието на Жилберт не се изпълни. Двете сестри току-що се бяха прибрали в Оранжерията и докторът се появи.

— Как е черният човек? — попита Жилберт.

Докторът, седнал до госпожица Изьолт, отговори:

— Не мога да разбера как измислихте тази глупост. Господин Вилиан не е черен. Аз току-що го видях.

— Розалин каза, че бил черен.

Розалин поиска да се оправдае, но докторът не й даде възможност.

— Видях болния няколко пъти вече, вчера даже — на дневна светлина, и се уверих, че челото му е съвършено бяло. Поради силната невралгия, от която страда, той е принуден да завива лицето си.

— Струва ми се, че бил ранен някъде? — каза Жилберт.

— В главата и ръката — отговори докторът. — Тази вечер исках да прегледам по-отблизо белега на врата, но той нададе такива викове, че аз се отказах. Когато мине кризата, няма да бъде толкова неотстъпчив, сега обаче и най-малкото течение го измъчва и въпреки горещината, под купища завивки, той трепери.

Смятайки, че достатъчно е говорил за нещастния обезобразен, докторът смени темата.

Тази вечер господин Гино, изглежда, беше в настроение, но когато Матилд спомена за скорошното посещение на братовчедката Жан, настроението му се помрачи и той скоро си отиде.

 

 

Всички в Оранжерията спяха, когато Розалин, която беше в една стая с Жилберт, чу сестра си да става предпазливо и тихо да се облича.

— Мислех, че си се отказала от прищявката си — прошепна по-малката.

Отговори й сподавен смях.

— Чудесно е, погледни само! Луната осветява парка. Всичко спи. Часът е два. Розовата градина трябва да е прелестна. Ще дойдеш ли с мен?

Отначало Розалин отказа, но очарованието на юнската нощ разколеба решението й.

„А! — каза си тя. — Все пак не е толкова лошо! Бързо ще се върнем и никой няма да узнае.“

Няколко минути по-късно двете сестри, хванати за ръце, напуснаха къщата, оглеждайки се на всички страни. Матилд спеше при леля си и не ги чу, а Руфин, чиято стая беше на тавана, хъркаше блажено.

Луната осветяваше поляната и двете момичета я преминаха безпрепятствено. Те вървяха покрай брега на потока до малкото селско мостче, което някога свързваше Оранжерията със замъка и което след продажбата на Валироз беше затворено с не особено солидна преграда. Преминавайки лесно това препятствие, момичетата проникнаха в парка и достигнаха до розовите градини.

Те вървяха мълчаливо, завладени от заобикалящата ги красота, и като две сенки се плъзгаха между цъфналите рози. Пред очарованите им очи се издигаше Валироз окъпан в лунна светлина, по-красив от всякога в тишината и спокойствието на нощта.

Жилберт започваше да се съмнява в правотата на постъпката си, но нямаше време да се колебае. Тя се беше впуснала в това рисковано приключение и трябваше да отиде докрай.

Девойките стигнаха до алеите с жълти рози и Жилберт започна да бере желания букет. Розалин не искаше да й помогне, тя трепереше от страх и не смееше да се отдели от сестра си.

— Бързо, бързо! — шепнеше тя. — Помисли какво ще каже леля Изьолт, ако узнае! Ами докторът! Ах, много лошо постъпваме!

Жилберт повдигна рамене. Розите я опияняваха, тя не слушаше Розалин и когато говореше, едва благоволяваше да сниши гласа си. Най-после тя се съгласи да се върне у дома си по една странична алея. Преди да тръгнат, момичето хвърли последен поглед наоколо. Луната светеше по-слабо и розите изглеждаха още по-красиви, облени в меката й светлина.

— Хайде, по-бързо! — помоли Розалин. — Все ми се струва, че ще ни изненадат. Като че чувам стъпки по алеята…

— Много ти работи въображението, малка страхливке. — Жилберт поведе храбро сестра си по главната алея, но изведнъж, ужасени, и двете отскочиха назад.

Уви! Розалин не се бе излъгала. Стъпките скърцаха по пясъка. Те бяха уловени. Един мъж им прегради пътя.

Момичетата не можаха да си поемат дъх.

Хубав и звучен глас наруши нощната тишина и запита:

— Какво правите тук?

Розалин протегна умолително ръце, но Жилберт, която беше възвърнала отново хладнокръвието си, отговори гордо, като истинска Сент Гол:

— Брах рози.

Тя показа цветята, които ръцете й едва обгръщаха.

Настъпи мълчание и двете момичета се опитаха да разгледат човека, който се намираше на две крачки от тях. Една и съща мисъл ги осени. Господарят на замъка не беше заминал, защото без съмнение това беше той, а не болният, който трепереше в леглото си. Мъжът, който говореше, не можеше да бъде слуга. Гласът и гордото му държане отхвърляха подобно предположение.

Той заговори отново:

— Кой ви разреши да ограбвате розовите градини? Познавате ли господаря им? Какво ще каже той, като се върне?

Значи този висок мъж не беше Ернест Вилиан. Жилберт си отдъхна и веднага отговори:

— Аз не познавам господин Вилиан, но съм сигурна, че той не би ни отказал няколко рози, ако му ги поискаме… и ако той е тук, готова съм да се оправдая.

Отговорът последва веднага:

— Желанието ви е неосъществимо, защото в този момент Ернест Вилиан се намира на сто километра оттук.

— Толкова по-добре! — каза Розалин, успяла най-после да се съвземе. — Вуйчо му не е толкова лош.

Непознатият се обърна живо към нея.

— Познавате ли Реми Вилиан?

Жилберт отговори вместо нея:

— Нашият настойник доктор Гино ни поднесе рози от негова страна. Той ни каза, че въпросният господин е много възпитан и леля ни одобри изтънченото внимание на този възрастен и болен човек.

— Нима?

Гласът беше изпълнен с такава ирония, че за момент Жилберт остана безмълвна. Непознатият продължи:

— И значи, за да благодарите на този възрастен човек за изтънченото му внимание, вие нахълтахте през нощта в парка му и откраднахте розите, които той щеше да ви предложи?

Подигравките му раздразниха Жилберт.

— Цветята не принадлежат на този господин, а на племенника му… и най-после — взех ги, понеже исках… но това не засяга никого.

— Така ли се оправдавате?

Жилберт отговори гордо:

— Аз се казвам Жилберт дьо Сент Гол и тези цветя са били посадени в моя чест. Аз не ги откраднах, защото те бяха само мои, преди да принадлежат на когото и да е друг. По-добре да бяха умрели, отколкото да цъфтят за чужденец, за един неприятел.

Високата фигура на непознатия се поклони подигравателно. Жилберт, възмутена, хвърли цветята и поиска да отмине. Човекът се изпречи на пътя й.

— Забравихте цветята, които така силно желаехте, госпожице.

— Не ги искам вече — извика тя извън себе си. — Те са опозорени от пришълците, те не са моите цветя… Не ги искам…

Тя отмина. Розалин я последва трепереща. Зад тях, на почетно разстояние, човекът ги следваше.

— Какво приключение! — въздъхна Розалин. — Дано да няма последствия!

— Толкова по-зле — отвърна Жилберт. — Тогава няма да узнаем кой е този човек, защото той не е нито вуйчото, нито племенникът.

Те ускориха крачките си. Внезапен страх ги завладя, че непознатият може да ги последва до Оранжерията. Какъв ужас и какъв скандал, ако леля Изьолт и Матилд научеха за станалото!

Момичетата изтичаха по мостчето и закриляни от сянката на дърветата, преминаха, без непознатият да ги забележи. Той дойде до живописното мостче, облегна се на преградата и се загледа в бързата и пенлива вода на потока.

Жилберт и Розалин, скрити зад един храст, гледаха внимателно тайнствения мъж. Луната светеше още и девойките видяха, че той беше много висок и тънък и без съмнение много млад.

— Кой може да бъде? — прошепна Жилберт.

Те стояха неподвижни, с очи, впити в непознатия. Явно беше, че човекът и не мислеше да ги последва. Той беше навел замислено главата си и двете сестри го чуха да въздиша дълбоко.

Внезапно мъжът свали шапката си. Жадните погледи на двете момичета не се откъсваха от него, но той скри лице в ръцете си и лунните лъчи осветиха само много русата му коса.

Двете злосторничи се отдалечиха безшумно и побързаха да се приберат в леглата си.

— Ето приключение, с което не бих посмяла да се хваля — въздъхна Розалин.

Лицето на Жилберт, чиито черти притежаваха рядка красота, прие войнствено изражение.

— Може и да е така… но аз ще разбуля тази мистерия. Искам да знам кой се подиграва с нас!