Андре Брюйер
Войната на трите рози (9)

Глава IX

На другия ден Руфин беше все още толкова разстроена, че държането й се видя съмнително на Жилберт. След дълги увещания лудетината успя да изтръгне от селянката сензационния разказ за нощното й приключение. Тя го съобщи на масата и случката толкова развесели всички, че даже Матилд забрави да направи забележка на Руфин за недостойното й държане.

Госпожица Жан потръпна от задоволство.

— Работата започва да се изяснява, красавици мои. Очевидно вторият конник е намусеният господин, който прие така нелюбезно крадлите на рози.

Когато Розалин остана сама с леля си, тя седна близо до нея и каза сериозно, гледайки право в очите болната:

— Лельо, не трябва да държим доктора настрана от тези събития. Точно сега ние имаме най-голяма нужда от него.

Госпожица Изьолт се усмихна тъжно:

— Имаш право, дете. Аз съм вече много слаба и изгубих авторитета си. Нашият стар приятел трябва да ме замести.

С трогателни грижи девойката настани болната в леглото й. Госпожица Изьолт нямаше достатъчно сили, за да прекара целия ден във фотьойла си. Спокойствието на малката й стая й беше необходимо, за да се съвземе отново. Розалин я остави да си отпочине и отиде в голямата стая да вземе работата си.

Госпожица Жан, облечена в яркосиня рокля, с гергеф на коленете си бродираше на парче батиста герба на дедите си. Облечени в бяло и старателно сресани, Червената роза и Жълтата роза седяха до нея с някаква привидна работа в ръце.

Тази красива картина накара Розалин да помисли с тъга: „Те чакат Ернест Вилиан и ще го приемат, въпреки отсъствието на леля Изьолт, която явно е против това посещение“.

Точно когато биеше пет часът, леки стъпки отекнаха в двора и Руфин, предупредена от Матилд, въведе господаря на замъка, по-безшумно, но по-прилично от първия път. Използвайки първия удобен предлог, Розалин напусна стаята.

Леля Изьолт почиваше и Розалин можеше да избяга от театъра на битката на двете рози. Тя се отправи към поляната, седна на тревата до селското мостче, извади ръкоделието си, което беше взела със себе си, и прилежно се залови за работа.

Гласът на Руфин я откъсна от мислите й. Пълничкото червендалесто момиче дойде при младата си господарка, отпусна се на тревата до нея и започна да нарежда с жален глас:

— Нищо, госпожице, нищо, нищо не са намерили.

— Пита ли?

— Разбира се, госпожице. Намерих Бернар и му казах, както ми бяхте поръчали: „Аз съм голяма глупачка, понеже снощи, заедно с Глория Патри, дебнех привидения в парка. Когато господинът от замъка, който е един през деня и двама през нощта, мина с коня си, помислих, че ще припадна от ужас и избягах, като оставих пакета, който носех. Не сте ли го намерили?“

А Бернар ми каза: „Какво имаше вътре?“. И аз, разбира се, не съм толкова глупава, за да му кажа: „Вътре бяха кърпичките, които ми бяха дали да избродирам, но които уши госпожица Розалин, понеже аз не мога да хвана игла, а тя бродира като магьосница и работи по цял ден, за да спечели пари за хляб за себе си и за мързеливите си сестри“. Не, аз не казах нищо подобно.

— Добре, добре — обади се Розалин, — а какво ти каза Бернар?

— Той ми каза, че градинарят не е намерил нищо.

— Това е истинско нещастие. Кърпичките струват около дванадесет франка, а сега, вместо да ги спечелим, ще трябва да правим нови разноски, за да заместим загубените кърпички. Целият ми труд отиде напразно.

Отчаяна, Руфин изплака:

— Какво да правим, боже мой! Загубата е голяма, а хлябът е толкова скъп днес! О, не мога да се утеша!

Естествено Розалин трябваше да се постарае да я утеши. Тя скоро успя и Руфин стана, съобщавайки, че отива в селото.

Розалин остана сама. Грижите й я завладяха отново и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.

И ето че от другия бряг на потока друга въздишка отговори на нейната. Розалин скочи пъргаво на крака и се огледа наоколо.

От другата страна на преградата, която пресичаше мостчето, имаше човек. Розалин позна черния човек. Още от пръв поглед той й се видя малко изменен. Изглеждаше много по-висок и съвсем изправен, но същата черна маска скриваше тази част от лицето му, която се виждаше под нахлупената шапка.

Тя чу тъжния му глас:

— Добър вечер, Розова роза! Загриженият ви вид не отговаря на името ви.

Той пристъпи напред и се облегна на преградата.

— Ще ми позволите ли да остана малко при вас?

И когато девойката го погледна нерешително, той прибави много нежно:

— Не съм ли вече бедният човек на Розалин и не искате ли да ми давате милостиня?

Неговото нещастие и мъка накараха да се изпарят всички предразсъдъци на Розалин.

— Останете — каза кротко. — Аз ще се заловя отново с работата си.

Тя седна на старото си място, а той се облегна на преградата. Мъжът гледаше малката роза, седнала в тревата, навела прилежно глава над ръкоделието си.

— Защо не пеете тази вечер, малка дива роза? Да не би да имате някакви грижи?

Въпросът му не я обиди. Колкото и чуден да беше събеседникът й, колкото и голяма да беше тайната, която го обгръщаше, Розалин знаеше, че той разбира напълно душата й. Той беше бедният на Розалин и тя го обичаше от цялото си сърце. Въпреки че изобщо не го познаваше, девойката мислеше често за него и в този момент на нея й се стори, че го познава и обича от много отдавна.

— Не е една грижа, имам много — каза тя, вдигайки ясните си очи към непознатия мъж.

— Не мога ли да ви помогна?

Изпълнена с доверие, девойката отговори мило:

— Братко по нещастие, вие сте беден, защото живеете при роднините си, но знайте, че аз съм по-бедна и от вас. При все това има нещо, което ми тежи много повече от бедността…

Човекът я погледна въпросително.

— Духовната нищета е по-ужасна от материалната. О, кажете, не е ли по-добре да ти липсва даже необходимото, отколкото да ти липсва гордост?

— Разбира се — отговори той живо, — но вие сте далеч от подобно нещастие. Аз зная, че за вас богатството не заслужава никакви жертви.

— Никакви! — каза тя с жар. — Подобни жертви за мен са срамна търговия с душата. Бих предпочела… да, бих предпочела всичко, нещастието, бедността, отколкото…

Девойката замлъкна, тя не искаше да произнесе имената на сестрите си, но нещастният й приятел беше разбрал и тя го чу да казва с подигравка:

— Вие бихте предпочели да сте на мястото на черния човек, отритнат от всички, отколкото да сте на мястото на Червената и Жълтата роза? Невъзможно е, не сте размислили добре.

В този момент тихият вечерен ветрец донесе откъслечните звуци на някакъв модерен танц. Музиката долиташе от широко отворените прозорци на Оранжерията.

Розалин си представи как братовчедката Жан разхожда тънките си пръсти по пианото, а сестрите й една след друга танцуват с Ернест Вилиан, жадни за един поглед или за обещаваща дума.

Девойката скочи на крака и изля сърцето си пред този чужд човек, който беше станал неин приятел.

— Господ ми е свидетел, че предпочитам сто пъти да бъда черния човек, колкото и да е нещастен, отколкото красивата Жилберт дьо Сент Гол, готова да се хвърли на врата на един мъж, защото е богат, или благородната Матилд, способна да оспорва на сестрите си същия мъж само защото той притежава замъка на дедите й.

Тайнственият човек с мрачно лице не отговори нищо и малко засрамена, че се беше отнесла така строго към сестрите си, девойката седна отново на тревата.

— Вече няма да казвате, че не съм ваша приятелка — заяви тя, взимайки отново ръкоделието си. — Говорих ви така искрено, както на никого в света досега не съм говорила.

Една ръка се подаде над преградата и се протегна към Розалин.

— Дайте ми ръката си, малка дива роза, никога никоя друга не ще стисна с повече уважение.

Тя сложи малката си ръка в неговата силна ръка, младостта й надделя и щастлива усмивка озари лицето й.

— Ние ще бъдем винаги приятели — каза тя.

— Винаги, ако зависеше от мене, но представете си, че научите някои неблагоприятни неща за мен…

— Ще поискам вие да ми ги разясните и тогава, сигурна съм, че ще ги видя в съвсем друга светлина.

— Благодаря ви — каза мъжът развълнувано. — Тогава обещайте ми, че ще бъдете търпелива. Аз постигнах вече много нещо, поддържан единствено от мисълта за вас, и надявам се, че занапред ще направя много повече.

Тъкмо когато девойката щеше да отговори, музиката, която долиташе от Оранжерията, спря, прекъсната от весели смехове.

Розалин сви вежди.

— Забравете низостите в живота. Там никой няма да ви слуша, а тук всяка ваша дума е очаквана жадно и с вяра. Продължете доброто дело, което започнахте.

Тя спря за момент работата си и каза:

— Правя това добро в името на Бога, защото искам да ви сдобря с този голям приятел.

— Започвам да вярвам в него, защото той ми изпрати един от ангелите си — каза непознатият и невинното сърце на момичето се изпълни с радост.

— Трябва да се върнете отново при него и нещастието ви няма вече да ви тежи. Животът е толкова хубав!

— Не и с тази черна маска!

— Свалете я — каза тя рязко.

Той нахлупи още повече шапката си и каза с изменен глас:

— Страх ме е да не ви изгубя. Чудовищният ми образ ще ви накара да избягате.

Тя поклати глава.

— Не вярвам. Вие сте мой приятел и аз ще обичам всичко ваше, даже и нещастието ви.

Невинната девойка говореше съвсем искрено. Тя разбираше, че нейният беден й ставаше все по-скъп и по-скъп. За момент Розалин остана със замечтани, загледани в далечината очи.

Каква тайнствена сила я притегляше към този беден, тъжен и болен човек…

Мъжът заговори отново:

— Няма ли един ден да съжалявате за думите, които казахте преди малко? За мен те са извор на живот и само те могат да утолят жаждата ми. Какво ще стане с мен, ако един ден не ви намеря тук?

— Аз ще съм тук винаги когато ще ви бъда необходима — каза девойката сериозно. — Но да оставим настрана тези черни мисли. Полезно е човек да не мисли постоянно за мъката си. Ние сме двама добри приятели и можем да си поприказваме за много хубави неща. Чакайте да видя какво да ви разкажа? Нищо не знам, но вие сте пътували много и сигурно знаете интересни неща. Разкажете ми ги!

Големите, широко отворени и чисти очи на момичето се насочиха към мъжа, той започна да разказва и забрави нещастието си и черната превръзка, която скриваше обезобразеното му лице. Розалин не мислеше вече за бедността и тъжното си бъдеще. И двамата, завладени от спомените, се пренесоха в чудната страна на мечтите.

Непознатият умееше да разказва и гласът му беше особено приятен. Девойката го слушаше очарована, ръкоделието й беше паднало на тревата, а ръцете й лежаха неподвижни на коленете.

Часовете отлетяха неусетно, нощта настъпваше и камбаната на селската черква удари за вечерня.

Розалин се опомни и със съжаление видя, че трябва да тръгва.

— Време е да си вървя — каза тя на приятеля си, — накарахте ме да забравя грижите си.

— Довиждане? — запита той с умоляващ глас и девойката му се усмихна обещаващо.

Същата вечер, през време на вечерята, в Оранжерията избухна разправия. Госпожица Жан, произнасяйки една възторжена реч за Ернест Вилиан, заяви, че е поканила очарователния младеж да ги посещава често.

Матилд прибави:

— Господин Вилиан ще донесе мандолината си, за да изпеем заедно някои известни испански песни.

Госпожица Изьолт се изправи и каза с почти твърд глас:

— Не е прилично този млад човек да прекарва дните си тук. Ние не можем да го приемаме постоянно.

Нечувани възмущения заглушиха думите на бедната госпожица Изьолт. Племенничките й отговориха невъздържано и безочливо и госпожица Жан, вместо да ги усмири, одобри държането им.

Болната направи последно усилие:

— Аз не одобрявам поведението ви и никога няма да влизам в стаята, когато господин Вилиан е тук. Надявам се, че той ще разбере какво означава отсъствието ми и ще престане да идва.

Напразно! Денят мина във веселие, песни и танци и шумът, който достигаше чак до стаята на госпожица Изьолт, дразнеше много болната.

Естествено Розалин не присъстваше на тези весели събирания. Девойката беше много озадачена. Тази сутрин някаква тайнствена ръка беше сложила на прозореца знаменитите кърпички, които Руфин беше изгубила. Когато ги видя, храбрата приятелка на Глория Патри нададе ужасени викове и Розалин едва успя да я накара да ги занесе на притежателката им.

— Госпожице, сигурна съм, че ще й донесат нещастие. Тези кърпички не са обикновени.

Розалин беше принудена да придружи младото момиче до селото, за да не се случи някое ново нещастие и остана да я чака в черковната градина. Руфин се завърна скоро и предаде на младата си господарка парите, спечелени с тежък труд.

Така приключи вълнуващата история с кърпичките на дъщерята на кантонера или поне Розалин мислеше, че е приключила.

На другия ден Ернест Вилиан дойде, както винаги, и госпожица Изьолт, убедена в своето безсилие, реши да повика на помощ някой по-силен от нея.

Уви! Помощта, на която тя разчиташе, не дойде. Вечерта прислужницата на доктора дойде и донесе известие от него. Господин Гино беше заминал ненадейно за Ланд, където го викал някой тежко болен роднина. Той се извиняваше пред госпожици Дьо Сент Гол, че не е могъл да се сбогува с тях и съобщаваше, че ще отсъства около една седмица.

Тази новина очарова госпожица Жан и двете й племеннички, но в замяна на това госпожица Изьолт се почувствува съвсем безпомощна и обезсърчена. Бедната жена разбираше, че без обикновената подкрепа на доктора никой няма да обърне внимание на думите й. Тя реши да се държи настрана от битката, все още надявайки се, че Ернест ще разбере значението на отсъствието й и ще престане да идва.

За съжаление подобна мисъл не минаваше през ума на младия човек. Очарован от добрия прием, който намери в Оранжерията, пленен от красотата на Розите, той реши, че отсъствието на госпожица Изьолт й е наложено от болестта и изобщо не се разтревожи. Идваше всяка вечер в Оранжерията, натоварен с цветя и ноти, и войната на розите продължи.

Не само болната избягваше Ернест Вилиан. Розалин не можеше да следи спокойно съревнованието на сестрите си и щом чуеше пъргавите стъпки и звучния глас на господина, напускаше стаята. Тя забавляваше болната си леля или отиваше на поляната при своя беден, който я очакваше търпеливо.

Скоро и тези срещи започнаха да безпокоят госпожица Изьолт и една вечер тя се реши да заговори за тях на малката си племенница. Розалин, която целия ден беше работила, седнала до фотьойла й, прибра ръкоделието си и заяви, че ще отиде при мостчето, за да поприказва малко с приятеля си.

— Малка моя — каза лелята благо, — много ли държиш на тази среща?

— О, да — отговори момичето с увлечение. — Моят беден ми става от ден на ден все по-скъп. Но защо ме питате за това, лельо?

— Защото ти вече не си малко момиче и не е много прилично да ходиш всеки ден да се срещаш с един мъж…

Големите очи на Розалин се изпълниха с учудване.

— Не ви разбирам, лельо.

— Знаеш ли кой е този мъж?

— Не — призна момичето, — зная за него само това, което той ми е казал за себе си, и аз винаги ви разправям всичко, каквото си говорим.

— Как се казва той?

— Не ми е казвал, но мисля, че е вуйчото на господаря на замъка, същия Реми Вилиан, за когото ни говори докторът, но…

— Но?

— Сега не зная вече какво да мисля. Според доктора, господин Вилиан е много болен и почти винаги е в легло… Отначало и на мен ми се видя много стар и прегърбен, но сега, струва ми се, че…

— Какво? — запита живо лелята.

— Не зная — призна девойката. — Но какво значение има всичко това? Аз никога не съм виждала лицето му, то не съществува за мен. Аз обичам само душата му, неговата добра и измъчена душа.

Госпожица Изьолт се замисли.

— Моя малка Роз — каза тя, — не бива вече да ходиш на поляната.

Лъчистите очи на девойката плувнаха в сълзи.

— О, лельо — замоли се тя, — той ще бъде толкова нещастен. Той ме нарича своя утеха и надежда и аз му обещах никога да не му липсвам. Вие, която сте толкова добра, искате ли да причиня мъка на приятеля си? Не, не мога да повярвам.

— Успокой се — каза нежно лелята. — Ти си моят малък ангел и благодарение на тебе дните ми минават по-леко, затова готова съм да направя всичко за тебе. Помогни ми, дете, и аз ще дойда с тебе на поляната и винаги когато силите ми позволяват, ще отиваме заедно при твоя беден.

Тези думи пресушиха сълзите на Розалин и скоро лелята и племенницата се отправиха бавно към поляната. До тях долиташе весела музика и смехове. Госпожица Изьолт въздъхна тъжно и Розалин побърза да я отведе към малкото селско мостче.

Девойката беше донесла един сгъваем стол и настани леля си на най-хубавото място. Тук, на свежата поляна, болната се почувствува много по-добре, отколкото в задушната си стая.

— Нали тук е много по-приятно, под сянката на старите дървета при пеещия поток?

Розалин седеше на тревата и шиеше усърдно.

Госпожица Изьолт попита:

— Къде се губи бедният?

— Не е дошъл още. Обикновено седи там зад преградата.

— Но тогава ти не го виждаш?

— Не, леличко, оградата е твърде висока, но аз го чувам много добре. Виждате, че приличието е спазено напълно. Той идва, чувам го. Трябва да го предупредя, че и вие сте тук.

Повишавайки гласа си, девойката каза весело:

— Добър вечер, приятелю мой. Аз не съм сама тази вечер, леля Изьолт ме придружава, но сигурна съм, че вие ще я обикнете веднага.

От другата страна на преградата гласът отговори:

— Милосърдна ли е и тя като вас? Аз съм отвратителен, отблъскващ.

Добрата леля Изьолт каза тихо:

— Аз също съм болна и няма защо да бягате от мен.

— Останете — продължи Розалин, — ние не ви виждаме оттук. Леля Изьолт искаше да се запознае с вас. Уверена съм, че ще станете големи приятели.

Действително те се сприятелиха много бързо и въпреки че черната маска се криеше все така настойчиво, тримата събеседници разговаряха много приятно.

В късо време госпожица Изьолт се убеди, че човекът, с когото говореше, беше извънредно добре възпитан и образован. Розалин не се беше излъгала. Лелята изрази гласно мислите си.

— Уви! — отговори човекът тъжно. — Имах достатъчно самотни часове, за да ги посветя на учението.

Когато тримата приятели се разделиха, те си обещаха скоро да се срещнат отново.

Лелята и племенницата се отдалечиха, облегнати една на друга. Бедната Бяла роза се облягаше доверчиво на малката дива роза, която бъбреше весело:

— Лельо, виждам, че моят беден ви хареса и срещите ми с него вече няма да ви безпокоят.

— Той е страдал като нас. Ние се разбрахме и без думи. Но какво ли ще каже докторът? За щастие той скоро ще се върне.

Госпожица Изьолт се лъжеше. Тя беше много разочарована, когато на другия ден получи писмо от доктора, с което той й съобщаваше, че ще се забави още няколко дни поради влошеното състояние на болния си роднина.

При все това този път госпожица Дьо Сент Гол не се почувствува така изоставена, както при първото съобщение за отсъствието на доктор Гино. Бедният на Розалин беше нов елемент в нейното съществование и чудно, но в лицето на този нещастник, който черпеше надежда за живот от тях, тя виждаше един чуден и могъщ защитник.