Андре Брюйер
Войната на трите рози (13)

Глава XIII

Най-после Ернест се завърна и една хубава вечер пое пътя към Оранжерията, но този път той не се усмихваше самонадеяно. Младият човек срещна доктора в градинката и двамата стари приятели си стиснаха сърдечно ръцете. Думите, с които го посрещна бъдещият тъст, не бяха такива, с каквито обикновено се посреща един вероятен зет.

— Изглежда, че вие сте по-добър, отколкото ви мислех, моето момче. Пожелавам ви щастие.

Ернест влезе в голямата стая. Матилд четеше някаква книга на госпожица Дьо Боналюр. Той ги поздрави и те му отговориха учтиво, но много студено. Младият човек разбра какво означаваше държането им, но никак не се смути. Той започваше да чете в сърцето си и от няколко дни не се закичваше вече с червени рози.

— Хубаво пътешествие ли направихте? — запита остро госпожица Дьо Боналюр.

— Чудесно, госпожице — отговори той непринудено, — но с нетърпение очаквах завръщането ни в Сент Гол.

Спокойствието му ядоса братовчедката Жан. Тя започваше да мрази Ернест заради разочарованието, което й причини. Тя отбеляза многозначително:

— Замъкът на вуйчо ви е приятно жилище.

Ернест се поклони. Той разбра.

— Имате право, госпожице, Валироз е прекрасно жилище, то обкръжава обитателите си с чудна слава. Аз съм му много благодарен за добрия прием, който намерих почти навсякъде… благодарение на него.

Госпожица Дьо Боналюр отмина безочливата му забележка и заяви, усмихвайки се пренебрежително:

— Довиждане, господине, за съжаление аз скоро ще напусна Оранжерията… ще отведа със себе си и племенничките си. Не е зле да се сбогуваме още сега.

Ернест й се поклони дълбоко и се приближи към Матилд.

— Позволявам си да ви пожелая добър път, госпожице. Да се надявам ли, че в замъка Меран няма да забравите напълно Валироз и неговите обитатели?

Доброто му настроение се възвърна и той очакваше, усмихвайки се, отговора, който предвиждаше.

— Сбогом, господине. Много жалко за вас, че не сте на мястото на вашия братовчед.

Ернест не трепна.

„О, на добър час! — помисли си той. — Все пак, добре че има смелост да признае открито мислите си. Сбогом, без съжаление, Червена роза!“

— Ще отида да поздравя останалите дами — съобщи Ернест.

Той беше забелязал няколко светли рокли в дъното на градината, но когато отиде там, намери само госпожица Изьолт, изоставена от племенничките си. Младият човек размени с нея само няколко думи и те го накараха да пребледнее. Сега той знаеше много добре към коя от двете рози клонеше сърцето му.

— Вървете — каза му топло болната, — те не трябва да са далеч оттук. Вървете, аз ще се моля Бог да ви помогне да спасите това бедно дете.

Действително девойките не бяха далеч.

От няколко дни вече малката Розова роза беше забелязала, че сестра й водеше мъчителна борба със себе си. Вечер, в общата им стая, тя беше дочула сподавените й ридания.

И сега, когато Жилберт дойде натъжена при нея, Розалин й заговори съвсем открито и много красноречиво.

— Слушай само сърцето си! Изпрати по дяволите лошите съвети и бъди щастлива!

Отговориха й само риданията на Жилберт. Увлечени в разговора си, момичетата не чуха стъпките на човека, който се приближаваше.

— Хайде, смелост! — казваше Розовата роза с увлечение. — Братовчедката Жан ти завъртя главата с разказите си за блясъка на Меран. Забрави тези басни, не оставяй да избяга щастието, което Бог ти праща.

— Щастието? — въздъхна Жилберт.

— Но разбира се, че го обичаш, нали? Тогава защо го отбягваш?

Жилберт се колебаеше още, после изведнъж заговори:

— Спомняш ли си войната на Розите? Матилд и аз си оспорвахме един и същи човек, защото той беше богат и притежаваше замъка ни. Аз първа се впуснах в битката, но Господ ме наказа. Който си играе с огъня, ще се опари, който си играе с любовта, изгубва сърцето си. Малко по малко аз разбрах, че не го обичам заради богатството му и замъка, а заради самия него.

— И после? — запита задъхано Розалин, докато зад храстите сърцето на един млад мъж биеше усилено.

— Аз бях подла! Спомняш ли си онази вечер, когато докторът прочете писмото? Аз постъпих като другите. Да, направих това, но колко се разкайвам сега. Уви, много е късно вече. Братовчедката Жан ме завладя напълно. Тя ми заповяда да се скрия, за да приеме сама Ернест и да му отговори така, както заслужава… и аз… аз я послушах. Избягах… той трябва да си е отишъл вече и никога няма да се върне. О, какво ли ще си помисли за мен?

— Хайде да го настигнем! — каза Розалин.

— Не, не, помисли само колко ли ме презира… и то напълно заслужено. Сега той знае всичко и сигурно ме мрази.

— Той ви обича! — отговори звучен глас.

Преди Жилберт да успее да избяга, Ернест беше до нея. Той хвана здраво ръцете й и заяви:

— Вие сте моя. Само да се опита някой да ми отнеме годеницата!

Жилберт плачеше.

— Оставете ме — прошепна тя, — вие не знаете…

— Всичко знам! — заяви младият човек и призна без заобикалки: — Бях там, зад храстите и чух всичко!

Девойката се почувствува напълно унижена и промълви:

— Много съм виновна.

— Много! — потвърди той. — И затова ще ви наложа едно наказание.

Тя го погледна и замъглените й от сълзи очи се оживиха.

— Осъждам ви през целия ви живот да бъдете обожавана от мъжа си и ако някога ви обхванат отново глупави мисли, натоварвам се да ви вразумя собственоръчно.

Жилберт затвори очи. В този миг тя разбра тайнствения смисъл на живота и оцени големия дар на едно великодушно сърце.

Тя погледна Ернест в очите и произнесе клетвата, която не трябваше никога да пристъпи.

— Ще обичам винаги съкровището, което Бог ми даде — добрия съпруг, по-ценен, от каквото и да е богатство.

Тя притисна към рамото на младия човек красивата си глава, победена най-после от доброто му сърце.

Розалин, която досега ги наблюдаваше безмълвно, извика радостно:

— Войната свърши! Да живее Жълтата роза!

Двамата млади не я слушаха. Те бяха забравили целия свят и се намираха в онази приказна страна, в която могат да отидат само влюбените, и то веднъж в живота.

Розалин разбра, че присъствието й е излишно и се канеше да си отиде, когато един сърдит глас прогърмя зад нея:

— О, виждам, че идвам тъкмо навреме!

Жилберт се отдръпна, но Ернест я привлече нежно отново към себе си и поздрави важно новодошлия:

— Драги докторе, имам честта да ви представя годеницата си.

— А моето съгласие! — попита старият мърморко. — Струва ми се, че забравяте да го поискате!

Розалин хвана ръката на настойника си и сполучи да го заведе при болната госпожица Изьолт.

— Всичко е наред, скъпа приятелко. Успокойте се! — заяви господин Гино. — След малко ще ви доведем двама щастливи годеници, които все още се нуждаят от нашия опит.

Лилавата рокля на госпожица Дьо Боналюр се появи на прага на Оранжерията и прекъсна речта на доктора. Като великодушен победител той се усмихна много любезно на неприятелката си.

— Имам честта да ви съобщя за годежа на възпитаничката ми Жилберт дьо Сент Гол с Ернест Вилиан.

— Господине, как можете да насърчавате подобна глупост!

В този миг Ернест и годеницата му се появиха срамежливо в дъното на алеята и госпожица Дьо Боналюр вдигна възмутено към небето ръцете си.

— Госпожице, представям ви двама годеници, които с мое съгласие могат да мислят и за женитба. Вярвам, че ще ни направите честта да присъствате на годежа им и да вземете участие в това семейно тържество.

През време на вечерята докторът разговаряше много шеговито и Ернест му отговаряше по същия начин. Доброто им настроение ядосваше наследницата на петимата маркиза и единадесетте барона. На десерта настойникът отвори бутилка старо вино и държа бляскава реч за бъдещите съпрузи.

— Поздравявам ви — каза им той с жар, — че слушахте повече гласа на сърцето си, отколкото на разума. Естествено очаква ви бедност, но вие не се страхувайте от нея и вашата любов ще я позлати.

Ернест, обзет от луд смях, отговори:

— Докторе, аз не съм толкова беден, колкото мислите.

— Какво казахте? — запита докторът учуден, докато госпожица Дьо Боналюр наостри уши. — Нотариусът от Тулуза ни писа, че вашето положение е много скромно.

— В сравнение с огромното богатство на вуйчо ми — да, но тази скромност е относителна и после за в бъдеще…

— А, да! — каза докторът. — Ще наследите вуйчо си, но ще трябва да разделите богатството с братовчед си.

Ернест едва не се задуши от смях.

— Нямам никакъв братовчед — успя да каже най-после той. — Не знам откъде ви е хрумнала тази мисъл!

Докторът не скри възмущението си. Той помоли Розалин и госпожица Изьолт да потвърдят думите му. Ернест продължи да се смее. Тогава Жилберт разказа за нощната им разходка в розовата градина и потвърди, че е видяла един непознат млад мъж.

— Още ли ще се смеете пред тези очевидни доказателства? — запита докторът.

Вместо отговор Ернест вдигна чашата си и заяви:

— Кълна се, че нямам нито брат, нито братовчед. Позволете ми да се оттегля. Не мога да отговоря повече на нито един въпрос.

— Това е поражение, той бяга — викаше, забравила се напълно, госпожица Дьо Боналюр. От радост ръцете й се разтрепериха.

— Господине, забранявам ви да стъпите в Оранжерията, преди да бъдете в състояние да ми обясните поведението си.

Ернест щеше да отговори рязко, но големите, изпълнени със сълзи очи на Жилберт го погледнаха умолително и той се овладя. Младият човек погледна доктора право в очите и заяви:

— За мен обещанието е свещено и аз умея да пазя тайните, които ми поверяват.

Развълнуваният му глас трогна доктора, но не усмири гнева му.

— Ще видим утре, господине — каза той сухо.

— Надявам се — беше отговорът на Ернест.

Той излезе с гордо вдигната глава.

— Ето докъде стига храбростта на този красив победител — провикна се госпожица Дьо Боналюр.