Андре Брюйер
Войната на трите рози (11)

Глава XI

Положението на болния роднина на доктора се подобри и той се завърна.

Нощта беше настъпила, когато старият настойник се озова пред къщата си. Той беше много уморен, но докато вечеряше, успя да разпита подробно прислужницата си. Добрата жена, очарована от вниманието на доктора, започна да разказва точно и подробно и не пропусна нито едно от събитията, които бяха станали през отсъствието на господаря й. Докторът научи и за разходката с автомобил, и за всекидневните посещения на Ернест, и за чудесата, които ставаха в селото: новата статуя на Дева Мария, зестрата на дъщерята на кантонера и всичко останало. В края на краищата от разказа й докторът заключи, че си беше дошъл тъкмо навреме.

На другата сутрин той стана рано, посети болните си и след това се запъти към Оранжерията, решил да въведе ред.

Там той намери само Руфин, заета около силно нагорещената печка.

— Добър ден, малката. Къде са дамите?

— В стаите си, господине. Трябва ли да ги повикам?

— Не, ще отида да видя болната.

Изведнъж докторът започна да души с големия си нос.

— Какво печете в пещта?

— Шарани, господине — отговори невинно момичето.

— Хъм, миришат много на море — заяви докторът и отвори пещта.

Два хубави позлатени кефала се мъдреха в кипящото масло. Видът им накара стария настойник да подскочи.

— Шарани, това са шарани, а? Кой ви ги даде?

— Господин Ернест. Той каза, че ги уловил в блатото.

— Дявол да го вземе! Може ли да се подиграва с вас така? Къде е този хлапак да му дръпна ушите!

Гръмкият му и гневен глас събуди цялата къща.

— А — каза Жилберт, — фелдфебелът се е върнал!

— Този грубиян ми досажда! — заяви госпожица Дьо Боналюр, нагласявайки умело перуката си, която трябваше да придаде по-младежки вид на повехналото й лице.

Матилд заключи вратата си и само сърцето на госпожица Изьолт заби радостно. „Най-после ще имам подкрепа!“

В този момент съвършеният настойник тероризираше невинната готвачка. Той започна да отваря долапите и да преглежда внимателно съдържанието им и когато забеляза окачен в килера един заек, гневът му избухна с двойна сила.

— Това какво е — шаран или пъстърва? — запита той ужасената Руфин. — Откъде го измъкнахте?

— Го… го… сподин Ернест го уловил — промърмори бедното момиче.

— Къде, в блатото или в банята си. Честна дума, вие сте били по-глупава, отколкото изглеждате.

Обидата възвърна смелостта на Руфин и тя отговори с достойнство:

— Господинът от замъка ходи на лов всеки ден.

— Глупачка, ловът още не е открит! Сигурен съм, че е уловил и рибите, и заека в халите в Тулуза. Всички в този дом трябва да сте една от друга по-глупави, щом са могли да се подиграят с вас, но аз съм тук вече и всичко ще тръгне по правия път. Да започнем веднага!

С един замах той изхвърли през отворения прозорец нещастния заек. В същия миг отвън долетя сподавен вик. В стремителния си полет заекът беше ударил Глория Патри, който пристигаше, натоварен с голяма кошница.

— Какво търсите тук? — запита докторът ядосан.

Треперейки, Глория Патри показа кошницата. Настойникът я отвори незабавно. Тя беше пълна с великолепно грозде и праскови, сложени върху свежи цветя.

— И това пак от лова на господин Ернест ли е?

В този момент благородната госпожица Жан, облечена в светлосив пеньоар, изигра ролята на провидение. При внезапното й появяване Глория Патри почувствува, че смелостта му се възвръща и с войнствен вид сложи кошницата в краката на госпожица Боналюр.

— Благодаря ви, приятелю мой — каза сладникаво благородната дама, — ще предадете на вашия господар поздравите на госпожица Боналюр и благодарностите за милото му внимание. Може да оставите кошницата в кухнята.

Но преди главният пазач на парфюма на розите да успее да изпълни тази поръчка, докторът се намеси:

— Незабавно отнесете кошницата на този, който ви я даде. Приберете си и заека и не забравяйте да кажете на господаря си, че аз, доктор Гино, му изпращам сърдечните си благодарности. Ще му съобщите още, че ако това не е достатъчно, готов съм да му дам необходимите обяснения. Хайде, вървете си сега.

Прилагайки думите си на дело, разсърденият настойник хвърли заека върху зрелите плодове и придружи Глория Патри чак до вратата на градината.

— Справедливи боже! — провикна се госпожица Боналюр, която беше възмутена. — Дързостта му е нечувана! Знайте, господине, че държането ви ме възмущава и аз лично ще предупредя нашия съсед, че ние всички сме потресени от неокачествимата ви постъпка.

— Аз лично ви предупреждавам, госпожице, че малко ме е грижа какво е вашето мнение за мен. Ще ви кажа само, че ролята, която сте играли в мое отсъствие, не ми харесва.

— Позволете, господине, да напусна, вашето присъствие ми е непоносимо.

С гордо вдигната глава госпожица Дьо Боналюр излезе. Неприятелят й я последва, сучейки гневно селските си мустаци.

— Приятелю мой, какво става? — изпъшка госпожица Изьолт, когато верният й съветник с вид на завоевател влезе в стаята й.

— Не се безпокойте, скъпа. Най-обикновен спор. Току-що вдигнах знамето на здравия разум, което бяха потъпкали в тази къща, и заклевам се, че ще победя.

Когато докторът след щателен преглед се увери, че положението на болната не беше особено влошено, притегли един стол до леглото й и каза:

— Сега ми разкажете всичко.

Разказът на госпожица Изьолт накара доктора на няколко пъти да подскочи от стола си. Историята за черния човек, която болната разказа с безпокойство, препълни чашата. Вдигайки ръце към небето, докторът се провикна отчаяно:

— Това минава всички граници. Трябва да изясним тази работа. Сега довиждане, скъпа приятелко, отивам си, но скоро ще ме видите отново.

Той слезе пъргаво по стълбите и се отправи към градината, където мислеше, че ще намери Розалин, но девойката я нямаше и господин Гино започна да я вика.

— О, колко се радвам, че ви виждам отново! — появи се Розовата роза, чула виковете на настойника си.

В погледа й се четеше толкова искрена радост, че старият мърморко се почувствува трогнат. Той реши да разпита хитро момичето, за да отгатне тайните му чувства.

— Какво правихте, докато ме нямаше?

С блеснали очи тя отговори откровено:

— Намерих си приятел… и то какъв приятел! Леля Изьолт ще ви разкаже!

— Тя вече ми говори за него.

— О, значи знаете — продължи тя. — Но не, трябва да го познавате, за да разберете колко е добър, нежен и мил…

Докторът беше поразен.

— Кой е този човек? Познавате ли го?

— Не — призна тя, — не го познавам, ако ме питате за него, произхода и положението му, но познавам душата му и това е предостатъчно.

— Не и за мен — отговори мрачно настойникът. — Розалин, вие вече не сте дете и този непознат, който се върти постоянно около вас, много ме безпокои. Трябва да го видя аз този човек. Ще дойда с вас тази вечер, Розалин.

— Тогава той ще избяга, не може да понася присъствието на чужди хора.

— Или ще понесе моето, или ще се откаже от срещите с възпитаничката ми!

Твърдо решен да изпълни намерението си докторът се отдалечи, въпреки сълзите на Розалин, но внезапно се обърна и дойде отново при нея:

— Дете, сълзите ви ме измъчват, но аз трябва да бъда предпазлив. Ако този човек е честен, нямаше да се крие от вас. Доверете се на вашия настойник и го оставете да ви осигури щастието.

Докторът си отиде и денят се стори много дълъг на Розалин. Госпожица Дьо Боналюр и двете й племенници не престанаха да обсипват с укори нещастния настойник.

Вечерта Розалин, уморена от безкрайните им жлъчни забележки, излезе от стаята и се отправи към поляната, но за да се подчини на желанието на доктора, не отиде при мостчето, а седна близо до малиновите храсти.

Изведнъж тихи стъпки я накараха да трепне. С изненада тя видя приятеля си, черната маска, да се приближава към нея.

— Колко хубаво, че вече не се криете! — каза тя.

— Не искам да изгубя единственото си богатство — отговори горчиво мъжът, — а доколкото разбрах от братовчед ми, господин Гино е решил да държи възпитаничките си под ключ.

Той замълча за момент, после каза отсечено:

— Трябва да ви говоря. Тук всеки може да ни види. Елате с мен.

И когато забеляза известно колебание в очите й запита почти грубо:

— Нямате ли доверие в мен?

Розалин вдигна глава.

— Готова съм да отида навсякъде с вас.

Мъжът се поуспокои и се отправи бързо към гората, която се простираше зад парка на Валироз. Те се спряха на първата полянка. Розалин, малко развълнувана, се облегна на един дъб и мъжът се наведе към нея.

— Преди малко казахте думи, чието значение може би не разбирате напълно. Казахте, че сте готова да отидете навсякъде с мен. Аз искам нещо повече от вас, искам да бъдете само моя на земята и на небето. Розалин, искате ли да се омъжите за мен?

Девойката беше съвсем бледа, но ръцете й обхванаха ръцете на приятеля й. Тя се усмихна нежно.

— Вие не ме познавате — продължи той трескаво. — Аз нямам нито име, нито образ за вас. Всяка друга жена на ваше място би се разколебала.

— Аз не се страхувам.

— Чакайте, не прибързвайте. Не съм казал всичко, доверието ви в мен трябва да е непоколебимо. Аз ще трябва да остана за вас още известно време непознат. При все това осмелявам се да ви предложа нещо нечувано — да бъдете моя годеница, годеница на черната маска, на един презрян човек, на скитника, на когото с право настойникът ви и цялото ви семейство гледат с недоверие.

— Аз напълно ви вярвам.

Развълнуваните очи го гледаха предано. Той започна отново изпитанието:

— Няма ли да ви е страх от мен, няма ли да ви е страх от това, което ще трябва да научите за мен, от всичко, което скрих от вас? Говорете без стеснение. Всички предположения са допустими. Не съм такъв, какъвто ме мислите… Аз често съм ви лъгал!

— Имам доверие във вас. Виждам, че искате да ме изпитате. Аз съм сигурна в честността ви.

— Значи приемате съществуването, което ви предлагам?

Девойката разкри невинната си, чиста и благородна душа.

— Ако бяхте богат и щастлив, може би нямаше да ви обикна, но вашето нещастие ми е скъпо и аз искам заедно да носим кръста на живота.

Черният човек се отдалечи от нея. Предстоеше й най-голямото и мъчително изпитание.

— Има нещо, за което няма да ви излъжа. Преди да станете моята скъпа Роза, трябва да изпитам чувствителността ви. Обвързвате се за цял живот и ако не отстъпихте пред душевната нищета, това, което ще видите сега, ще бъде може би свръх силите ви. Погледнете!

Той повдигна леко ръкава на лявата си ръка. Тя беше разядена от стара рана от изгаряне, плът почти нямаше. Ръката беше почти атрофирана.

— Днес за първи път пръстите ви се допряха до болната ми ръка и когато ме докоснахте, много се страхувах да не трепнете от отвращение. В очакване на думите, които щях да произнеса, вие не забелязахте нищо, но сега погледнете, Розалин! Ако стана ваш мъж, тази ръка често ще докосва вашата. Уверена ли сте, че няма да се плашите?

Вместо отговор, Розалин обхвана ръката му с малките си ръце, без да трепне.

— Това не е нищо — каза той тъжно, — остава още превръзката, която скрива лицето ми, и аз се страхувам от погледа на малката дива роза.

С треперещи пръсти той отмахна черната превръзка. Настъпи най-тежкият миг в живота му.

Розалин се постара да бъде твърда и погледна. Предположенията й се оправдаха. Нейният беден не беше стар. Високото му хубаво чело не беше набръчкано, големите му сини очи не гледаха уморено, но едната му страна беше цялата набраздена от дълбоки белези, които засягаха слабо носа и слизаха надолу по шията.

Под тежестта на мъката, която преживяваше, раменете на нещастника се прегърбиха. Първоначалната заблуда на Розалин беше разбираема. Нещастието беше състарило приятеля й и в този миг той изглеждаше на петдесет години. Но когато той вдигна към нея очите си, изпълнени със страшна скръб, тя изтича бързо към него.

— Не се страхувам — прошепна Розалин и сълзи изпълниха очите й. — Вие не сте грозен, предпочитам лицето ви такова, каквото е, отколкото закрито с тази ужасна черна маска.

Тя взе превръзката от земята и каза:

— Моят съпруг няма да я носи.

Мъжът пребледня от вълнение и притисна измъченото си лице към нежното рамо на девойката. Опиянен от щастие, той прошепна:

— Да бъде благословено нещастието, което ми донесе твоята любов!

Изглежда, че приятните часове летят по-бързо от останалите. Изведнъж двамата годеници забелязаха, че слънцето залязва и нощта бавно настъпва.

— Сбогом — каза Розалин. — Трябва да се прибера.

— Чакайте малко. Искам да ми обещаете нещо. Никой не трябва да знае за срещата ни. Колкото да е несправедливо спрямо леля ви и доктора, искам да държите в пълна тайна всичко, което научихте преди малко.

Девойката кимна мълчаливо в знак на съгласие, но сърцето й се сви.

— Това е последното ви изпитание, моя малка дива роза. Сега трябва да се разделим.

Устните на мъжа — тези устни, които огънят беше пощадил, се притиснаха към чистото чело на девойката.

Розалин се отдалечи.

— Довиждане — извика му тя отдалече.

До слуха й долетя отговорът му, изпълнен с надежда:

— Довиждане!